Боян гледаше безпомощно пламъците, които обгръщаха медицинската сграда.

– Защо се случи това? Защо сега? Защо на мен? Защо, Господи? – кършеше отчаяно ръце той.

Когато вече можеше да изследва щетите, Боян влезе в сградата.

Стълбището, водещо до офиса на горния етаж бе оцеляло. На него той се бе научил да говори с Бога.

Димът даде на износената му лекарска чанта лъскав черен лак и я направи отново да изглежда нова.

Въпреки че нямаше офис, все още имаше практика. Не всичко бе загубено.

Една Библия лежеше на стълбището, където по-рано същия ден бе коленичил, за да се моля.

Изтри саждите и видя, че съдържанието е невредимо. Думите все още се четяха.

– Огньовете на живота не променят вечните истини. Божите цели, принципи и обещания остават, – каза си Боян.

Намери снимки на петте си деца. Спомни си за хората, които Бог бе поставил на пътя му, за да му влияят, насърчават и подхранват.

В горната част на стълбището се виждаха останките от обезобразения кръст върху овъглената стена.

Боян премахна парчетата и на стената остана красив отпечатък от кръста.

Това му напомни една истина за страданието:

– Пламъкът може да изгори Божите деца, но никога няма да ги изяде. Бог никога не губи болката ни. Вместо това, ако Му позволим, Той оставя Своя образ зад себе си.

На Боян му бе дадена уникална възможност.

Имаше още един шанс да оправи живота си и да стане по-силен и по-добър от преди.

Боян въздъхна дълбоко:

– Ако дишаме, все още имаме цел. Бог ни е дал нова възможност да покажем Неговата любов и сила в нашия живот.

Боян мечтаеше да посети Швейцария.

Един ден му бе поставена диагноза фронтотемпорална деменция.

Жена му реши:

– Докато все още разбира, трябва да отидем в Швейцария.

И двамата заминаха.

Един ден докато валеше сняг около тях, лицето на Боян се озари от радост.

Мечтата му се бе сбъднала.

Малко след това Боян попита:

– Къде сме сега?

Жена му се разплака:

– Той забрави, че сме в Швейцария, но посещението си заслужаваше. Поне за миг беше щастлив.

Бог ни уверява за време, когато радостта никога повече няма да ни бъде отнета.

Поради надеждата ни в Исус, можем да очакваме „ново небе и нова земя“, където ще бъдем свободни от греха и смъртта.

В този съвършен свят Бог ще направи „всичко ново“.

„Ще обърше всяка сълза от очите ни. Няма да има вече смърт, нито жалеене, нито плач, нито болка, защото старият ред на нещата премина“.

Каквото и страдание да изпитваме сега, то е временно.

Христос бе в гроба. Заедно с Него учениците погребаха своята надежда и вяра, но не и любовта към Учителя.

За тях тази смърт бе неочаквана, независимо, че Той ги предупреждаваше за това време.

До последния момент те не искаха да се разделят с мечтите си:

– Ние мислехме, че Той е Този, Който ще избави Израиля.

– Колко жалко, не създаде царство, а погина като престъпник.

– Лъгали сме се. Щом и Той остана безсилен, няма справедливост в този свят.

– Ние си мислехме, че това е Той и ще поделим местата около трона Му.

– Какво е това? Вместо царска корона – трънен венец, а в замяна на престол получи позорен кръст.

Бе събота. Време на принудително бездействие, в което се усеща ужасът от случилото се.

Апостолите останаха безмълвни. Страшна тишина, характеризираща се с мълчание подчертаващо отчаянието.

А жените?

Те чакаха да мине съботата, за да изпълнят последния си дълг на любов към Него, да помажат с благовония тялото на Умрелия.

Настъпи нощта. Стражата дремеше пред запечатания гроб.

Изведнъж хълмът се разтърси. С грохот се откърти скала.

Силна светлина повали стражите на земята.

Гробът бе празен.

Стражите се разбягаха ужасени.

Пребиваващия в смъртта Христос стана непобедим.

Изпивайки до дъно чашата на греховете на човешките синове, Той се възвиси над страданието и смъртта.

Любопитството към Христос плени град Йерусалим.

– Кой е този? – питаха те.

Някои искаха непременно да разберат:

– Как един човек може да привлече вниманието на цял град?

Мнозина бяха чули за този чудотворец и учител освобождаващ истини, но да Го видят на магаре в царско шествие ги накара да се усъмнят:

– Този ли е Който ще ни освободи от Римското господство?

Едно магаре отхвърли желанието им да Го коронясат като Давид за цар на страната.

Исус Христос бе Божият Син, Който по благодат чрез вяра щеше да бъде коронясан за Цар на сърцата, които Го приемат.

Бог действа, когато Христос не е отхвърлен.

Любопитството е това, което доведе мнозина до вяра в Исус Христос като техен Спасител и Господ.

Такива искрено питаха:

– Този ли е, за Когото се твърди, че е Синът на Живия Бог?

Той бе Месията, Който очакваха. Дошъл бе да спаси народа Си от греховете им и да царува над сърцата им.

Проблема бе отхвърлянето. При него се губи възможността да се опознае Исус близко и интимно.

А любопитството не спира за онези, които опознават Христос в общението на страданието и в силата на Неговото възкресение.

Животът е инкубатор за болка, а Исус е Божият лечител особено, когато сме наранени.

Неговото възкресение е основата на нашата вяра и източникът на сила, за да се изправим пред житейските предизвикателства и водещо до обновяване на умовете ни.

Любопитството може да ни доведе до Бога и да ни сближи по-дълбоко с Него.

Борислав прошепна:

– Татко, главата ме боли.

Баща му се приближи, а Борислава протегна ръце към него:

– Много ми е студено. Татко, можеш ли да ми разтриеш краката?

Борислав имаше висока температура. Тресеше го. Цялото му тяло го болеше.

Той искаше не толкова да се управи, колкото баща му да бъде до него.

Борислав бе заведен на преглед в поликлиниката.

Лекарят каза лаконично:

– Има вирус.

Този ден бащата седеше с болното си момче с часове. Разтриваше му краката. Даваше му лекарства.

Бащата отчаяно искаше да му стане по-добре.

– Толкова е трудно да стоиш и да гледаш как Боби страда, да виждам болката му отблизо.

Когато някой, когото обичаме, страда, нашето присъствие, независимо дали говорим или не, често е най-важното за него.

Дори и да не знаем винаги какво да кажем, просто присъствието в неговото страдание може да бъде най-големият дар, който можем да му дадем.

Нека поискаме Бог да ни даде мъдрост, за да знаем кога да говорим и кога да предложим утехата на мълчаливо присъствие на тези, които страдат.