Петьо бе едва на три години, но беше много упорит. Фиксираше ли очите върху нещо, не мърдаше, докато не го получи.

Един ден баща му каза:

– Днес ще ти вземем лего.

Петьо обичаше много тази игра.

Майка му предупреди:

– Първо ще обядваме.

Петьо отказа да яде и през цялото време говореше за легото.

Родителите му се развеселиха, но бяха малко разочаровани.

Всичко останало за Петьо не представляваше интерес. Той избра да гладува преди да получи легото.

Майката на Петьо въздъхна:

– Все така се случва, разкрием ли се предварително какво имаме за теб, не чуваш, не ядеш, дори не слушаш, защото се фиксираш върху наградата.

Вие не получавате това, което искате в този момент, защото Бог се опитва да ви защити и научи.

Ще трябва да ядете, т.е. да четете Неговите думи и да ходите с Него.

Пътуването е дълго, но Бог е верен. В крайна сметка ще стигнете до там.

Това, което Бог ви е обещал, ще се случи.

Доверете се на напътствията Му.

Той знае през какво преминавате и сезона, в който сте. Бог е по-голям от положението ви.

Янко бе на двадесет и седем години. Той бе студент в университета. Хобито му бе да изкачва всички високи върхове.

От един такъв връх трябваше да спасяват Янко два пъти.

След като беше транспортиран с хеликоптер по време на първото си изкачване поради опасни условия, той се сети:

– Забравих си там телефона и някои други неща.

– Ще си купиш нови, – посъветваха го. – Не прави глупости и не се връщай там обратно.

Четири дни по-късно, игнорирайки предупрежденията, той се върна в планината.

Този път Янко пострада от височина болест и отново се нуждаеше от спасяване.

Историята му попадна в заглавията на вестниците заради рядкостта си, но и защото той съзнателно се беше върнал обратно, където бе опасно.

Ние често сме склонни да се връщаме към това, от което Бог ни е спасил.

Като следващи Исус, не можем просто да стоим безучастно и да гледаме как другите се провалят.

Днес Бог ни призовава да спасяваме другите и да се съпротивляваме на връщането там, откъдето сме били спасени.

Неговата благодат ще ни спаси повече от веднъж, но също така ни призовава да живеем така, сякаш вече сме били спасени.

Мони погледна приятелите си и попита:

– Знаете ли, че гробището е най-богатото място на земята.

Последва моментална реакция:

– Глупости.

– Това е невъзможно.

– От къде ти хрумна такова нещо?

Мони вдигна ръка, за да успокои приятелите си.

– Там са погребани мечти, които никога не са били преследвани, – сви един от пръстите си на дясната ръка Мони, – призивите, на които никой не се е подчинил и целите, които не са осъществени.

– Повечето хора не губят живота си наведнъж, – отбеляза Тони. – Това става бавно чрез разсейване, компромиси и комфорт. Безкрайни купони. Пристрастяването е маскирано като свобода. Часове, загубени от превъртане, вцепеняване и избягване на отговорност.

– Странното е, че в началото нито едно от тези неща не се чувства да е опасно, но с течение на времето те заглушават спешността, – забеляза Тошо.

– Писанието казва, че трябва да изкупваме благовремието…. – задълбочи разговора Пепи.

– Какво означава „да изкупваме благовремието“? – полюбопитствува Досьо.

– Това означава да се откупи обратно, да се спаси от загуба, – опита се да обясни Пепи.

Всички го гледаха в недоумение, за това той продължи:

– Да се възползва максимално от всяка възможност. Все едно някой умишлено вади време от отпадъци и го поставя на работа с цел. Изкупителното време не означава да правиш повече, а да реагираш бързо на Бога. Подчинението често е чувствително към времето. Когато Бог ви побутне да прощавате, да говорите, да служите, да се молите, давате или да излизате с вяра, забавянето може да се превърне в непокорство.

Някои махнаха с ръка, а Атанас се изпъчи:

– Ти цяла проповед ни изнесе за твоя Бог.

Пепи вдигна рамене и прибави:

– Наследството се изгражда в обикновените моменти, казвайки „да“, където си. Да бъдеш верен на невиждани места. Да внимаваш на малки възможности, които изглеждат незначителни, но са тежки с цел. Нямате нужда от нов сезон, за да се подчиняваш на Бог, просто осъзнай сезона, в който вече си.

Повечето бяха престанали да го слушат, но Пепи се бе засилил и не млъкваше:

– … потенциалът сам по себе си не е наследство. Той трябва да бъде настроен. Това, на което последователно се подчинявате, оформя това, в което в крайна сметка се превръщате.

Групата се разпръсна.

Съседът на Петър взе от него назаем косачката му, но измина вече трети месец, а той не я връщаше.

Петър реши да му прости седемдесет пъти по седем, но когато стигна до седемдесет и три изгуби бройката и трябваше да почне отначало.

– Нима Исус е казал да му простя завинаги, – Петър смръщи вежди, – но моя съсед е най-лошият. И аз трябва да си кося тревата.

Петър разкъса дрехите си и извика:

– Докога, Господи! Колко дълго ще държи косачката ми? Завинаги ли? А аз с какво да кося моята трева? Докога моят враг ще бъде възвишен над мен?

На другия ден съседът му се обади:

– Извинявай, Петре, че толкова дълго задържах косачката ти, но аз все още се нуждая от нея.

– Прощавам ти, – със стиснати зъби, навел глава, едва каза Петър.

Телефонът отново напомни на Мартин:

– Ненужните файлове заемат място. Изтрийте 675MB запълнени с тях.

– Пак ми досажда този телефон с глупавите си съобщения, – негодуваше Мартин.

Един ден стана така, че той нямаше достатъчно дигитално пространство, за да заснеме важни моменти от състезанието на сина си.

– Ех, ако бях изчистил тези ненужни файлове, щях да запечатам много по-важни неща, които наистина имат значение, – въздишаше тежко Мартин.

Нежеланите файлове на телефоните ни са лесни за изтриване, но какво да кажем за „нежеланите файлове“ в душите ни?

Подобно на телефоните ни, душите ни могат да бъдат запушени с неща, които ни пречат да израстваме духовно.

„Нека отхвърлим всичко, което ни спъва, и греха, който лесно ни оплита. И нека тичаме с постоянство в състезанието, което ни е отредено“.

Вгледайте се в Исус, Начинателят и усъвършенствателя на вярата, Който единствен може да ни помогне да идентифицираме и изтрием „ненужните файлове“, които пречат на изобилния ни живот в Него.