Бомбардировачът имаше екипаж, който се състоеше от опитен летателен екип, група интелигентни и бойно готови летци.

След успешна бомбардировъчна мисия, те се връщаха в базата късно една нощ.

Пред първият и втория пилот имаше панел с инструменти и радарно оборудване, на които трябваше да разчитат, за да достигнат крайната си дестинация.

Те бяха правили полета много пъти преди, така че знаеха колко време отнема връщането.

Но този полет беше различен.

Неосъзнавайки силния попътен вятър, който тласкаше бомбардировача много по-бързо от обикновено през нощния въздух, мъжете в пилотската кабина погледнаха с удивление приборите си, които сигнализираха:

– Време е за кацане.

Екипажът отказа да повярва на уредите.

Уверени, че все още са на километри от дома, те продължаваха да летят, търсейки внимателно познатите светлини долу.

Запасите от гориво най-накрая се изчерпаха.

Бомбардировачът така и не се върна.

Той беше намерен в пустинята на много километри по-нататък и много дни по-късно.

Целият му добър екипаж беше загинал, защото бяха последвали подтиците на собствените си чувства, които „изглеждаха правилни“, но се оказаха грешни.

Абсолютно грешни.

Това, което се случи във въздуха в началото на 40-те години на миналия век, по принцип се случва всеки ден на земята.

Има добри, искрени, добронамерени, интелигентни хора, пътуващи към сблъсъка със смъртта, но напълно несъзнаващи съдбата си.

Исус дойде да потърси и спаси изгубеното.

Това бе Божията мисия за търсене и спасяване, предназначена да помогне на изгубените да намерят правилния път към дома.

Библията е надежден инструментален панел, предназначен да насочва хората по правилния път.

Няма да се объркаме, ако вярваме на нейните сигнали и откликваме на указанията ѝ, дори понякога да не се „чувстваме“ съгласни с нея.

Елена се грижеше за болните си родители, но накрая остана сама, не се омъжи.

За нея казваха:

– В младостта си бе честна девойка, такава си и остана.

Всичко това бе прекрасно, дори можеше да послужи за пример, ако не беше злият ѝ език.

От устата ѝ се откъсваха отровни стрели за тези, които се бяха оженили и грешаха.

Един ден тя каза:

– Ето аз цял живот си останах целомъдрена, а тези … са направо отвратителни.

Тя ги ругаеше и оплюваше.

Свещеникът в селото като я слушаше отбеляза:

– Ако не знаете какво представлява неразумната девица от евангелската притчата, ето я, това е тя. Неразумността изглежда още по-голяма, когато човек има само една добродетел, а други няма. Така е и на пътник в нощта, тъмнината му изглежда още по-гъста, когато гледа само своето огънче, а после обърне поглед надясно и наляво.

– Каква е тази притча, – попита Михо.

Свещеникът отвори Библията си и я прочете:

– Тогава Небесното царство ще се оприличи на десет девици, които взеха светилниците, си и излязоха да посрещнат младоженеца. А от тях пет бяха неразумни и пет разумни. Защото неразумните, като взеха светилниците, не взеха масло със себе си. Но разумните, заедно със светилниците си взеха и масло в съдовете си. И докато се бавеше младоженецът, додряма се на всичките, и заспаха. 6 А по среднощ се нададе вик: Ето младоженецът [иде!] излизайте да го посрещнете! Тогава всички ония девици станаха и приготвиха светилниците си. А неразумните рекоха на разумните: Дайте ни от вашето масло, защото нашите светилници угасват. А разумните в отговор казаха: Да не би да не стигне и за нас и за вас, по-добре идете при продавачите и си купете. А когато те отидоха да купят, младоженецът пристигна; и готовите влязоха с него на сватбата, и вратата се затвори. После дохождат и другите девици и казват: Господи! Господи! отвори ни. А той в отговор рече: Истина ви казвам: Не ви познавам. И тъй, бдете; защото не знаете ни деня, ни часа, в който Човешкият Син ще дойде.

А после добави:

– Под петте неразумни девици се подразбират петте безмълвни сетива. Който живее само с това, което вижда и чува, без да контролира чувствата с разума си, той има неразумна душа.

– Животът с Бога не ни създава имунитет срещу трудностите, а мир в тях, – заяви твърдо Цвятко.

– Не само мир, а любов и радост, – допълни Гечо.

– Какво всъщност представляват любовта, радостта и мирът? – попита Захари.

– Любовта е безкористната и всеотдайна към Бога и другите. Тя е активна и ни кара да поставяме нуждите на другите над нашите собствени, – отбеляза Любо.

– Тя приема истината, независимо от това, колко е трудно да я чуем, – снижи глас Петьо. – Тя дава от себе си, дори когато не ни се иска. Любовта не позволява на чувствата да диктуват изборите ни.

– Любовта е изпълнена с надежда. Тя е упорита и доверчива. Любещите хора държат омразата, апатията и самосъхранението далеч от себе си, – забеляза Стефан.

– А радостта? – подкани ги Захари.

– Радостта е дълбоко и трайно състояние на душата ни, което никакви обстоятелства, събития или хора не могат да ни откраднат. Това е наслада в Бога и изборът да се радваме на всичко, – поясни Цвятко.

– Тъй като обстоятелствата ни не ни управляват, промените в настроението ни не съществуват. Това не означава, че винаги сме в „добро настроение“, но можем да останем в необяснимо състояние на удовлетворение, – подчерта Гечо.

– Радостните хора не позволяват на нещастието, скръбта, тъгата или отчаянието да управляват мислите им или да насочват действията им, – подчерта Любо.

– Май нищо не оставихте за мира, – усмихна се Захари.

– Мирът е дълбок кладенец на увереност, че Бог е това, което е, и че ще направи това, което казва, – определи Петьо. – Мирът идва от почивката в Божите обещания.

– Това е избор, да работим с другите за обща цел, а не да настояваме на своето си. Мирът често е необясним и неразбираем, но ние го имаме или го нямаме, – спомена Стефан.

– Мирните хора не воюват с действията или думите си, защото знаят, че това не носи облекчение в никоя ситуация, – заключи Захари.

Елена бе на осемнадесет години, когато баща ѝ почина от рак. По-малкият ѝ брат Илия бе на дванадесет. Той се затвори в себе си и не искаше да разговаря с никого за чувствата си. Отказваше да говори и за баща си.

По това време Елена учеше в университет, който бе на стотици километри далеч от дома ѝ.

Тя често се обаждаше на брат си и го питаше:

– Как си? Успяваш ли да се справиш с нещата, когато ме няма?

Но Илия искаше да говорят само за комикси.

Елена разбра:

– Ако искам да имам връзка с брат си, трябва да се потопя в неговия свят.

И тя започна да чете комикси. Трябваше да започне да харесва това, което той обичаше.

Така Елена разбра, как брат ѝ възприема света.

В последствие, двамата имаха обща тема – комиксите и затова по-дълго си говореха.

Единадесет години по късно Илия заяви пред Елена:

– Искам да предам живота си на Исус.

През всичките тези единадесет години Елена опознаваше брат си. Стремеше се да разбере какво го интересува. Грижеше се за него, а това бе инвестиция за добрите им взаимоотношения.

Когато отделим време да навлезем в света на някой друг, можем да говорим по-ефективно в реалния му живот.

Искаме да направим и кажем правилното нещо, но не вземаме предвид това кой слуша от другата страна.

Често се ядосваме на онези в живота си, които не са там, където искаме да бъдат и не виждат света по начина, по който го виждаме ние. Желаем те бързо и охотно да стъпят в нашия свят.

За да покажем кой всъщност е Исус и живота, който Той наистина предлага, трябва да влезем в техния свят, да научим техните думи и начини на изразяване.

Необходимо е да обичаме другите, както Бог ни е възлюбил.

Преди те да ни обичат, нека ние да ги обикнем.

Преди те да ни изберат, желателно е ние да ги изберем.

Преди да стъпят в нашия свят, стъпете в техния.

Бог иска от нас наистина да опознаем хората, за да могат те наистина да Го познаят.

Не е лесно, но ще промени живота им.

Това ще им помогне да разберат колко много са обичани.

Бащата потупа сина си Костадин по рамото и добави:

– Емоциите ти са истински, но едва ли разкриват цялата истина. Гняв, ревност или страх могат да се надигнат бързо, но само защото ги чувстваш, не означава, че трябва да действаш бързо.

– Какво да правя? Да ги игнорирам ли? – попита Костадин.

– Не, – махна с ръка бащата, – води ги с мъдрост.

Костадин си призна:

– Колкото по-бързо съм реагирал на остри емоции, толкова повече съм съжалявал. В момента може да ми изглежда правилно, но по-късно се е налагало да се извинявам за думите си или действията си.

– Лесно е да реагираш остро на момента, – усмихна се бащата, – но има сила в сдържаността. Най-силният човек не е най-шумният в стаята, а само този, който има силата да реагира с търпение и самоконтрол. На всяка емоция можеш да се поддадеш или да пожелаеш да промениш характера си.

– Лесно е да се каже, – въздъхна тежко Костадин.

– В такива случаи по-добре забави темпото, – посъветва го баща му. – Запитай се: „Какво наистина се случва в мен?“ Така каниш мъдростта в ситуацията. Изборът да укротиш емоциите показва зрялост. Това не е слабост, а белег на растеж.

Всеки от нас не е затворник на чувствата си. Ние имаме способност и отговорност да ги ръководим.

Забавете темпото! Оставете благодатта да ви води, а не импулсът.