Милена шофираше само от няколко години.

Днес се прибра в къщи притеснена. Тя бе потресена от разярен шофьор.

– Бях на червен светофар със знак „забранен е десен завой на червено“. Колата зад мен настояваше да игнорирам този закон и да завия, но аз не реагирах, въпреки натиска, – разказа тя.

Шофьорът зад нея за да изрази недоволство си натискал клаксона повече от 60 секунди.

– Когато светофарът смени цвета си, той профуча край мен като луд, – сподели Милена.

Тя бе объркана и разстроена, сякаш бе направила нещо нередно.

Начинът, по който реагираме на ежедневните предизвикателства, е прозорец към истинския ни характер.

Изборът на Милена да направи това, което е правилно на червен светофар, дава голяма надежда и вяра, че когато напрежението е много по-голямо от ядосан шофьор, същият характер и сила на духа ще се проявят, точно както в този на пръв поглед обикновен момент.

Бъдете внимателни как реагирате на ежедневните трудности, с които се сблъсквате.

Не отхвърляйте малките моменти на гняв, нечестност или ревност като неуместни или несвързани с „това, което наистина сте“.

Верността до самия край означава, че трябва да култивираме начин на живот, който е вкоренен и непоколебим в пътя на Христос, особено когато изглежда, че няма значение.

Всичко е свързано, голямо и малко, видимо и невидимо.

С Божията благодат, действаща във вас, стойте здраво във вярата във всяка ситуация и сценарий. Като го правите, ще откриете радостта от това да живеете един цялостен живот, напълно подчинен на Христос и Неговото царство.

Валя бе възмутена:

– Как мога да се радвам в изпитания и трудности и отгоре на всичко да ги смятам за подарък?

– Колкото и странно да ти звучи, когато от всички страни ни нападнат изпитания, това е дар, – усмихна се Елена.

Валя въздъхна:

– Вчера звъня на най-добрата си приятелка Катя. Със сълзи на очите и разказах за бедите, които са ме притиснали от всички страни, а тя: „Какъв чудесен подарък! Хайде да го отпразнуваме! Скъпа, ти си под атака!“

– И ти какво направи? – попита я Елена.

– Най-доброто, – самоуверено отговори Валя, – Казах ѝ бързо чао и позвъних на друга приятелка, която искрено ми съчувстваше. Разбра, че съм имала тежък ден и ми обеща да се помоли за мен, така че утрешния ден да бъде по-добър.

– Ето, това се казва сблъсък между човешките възгледи и възприятията на Небесата, – възкликна Елена.

Валя се намръщи, а Елена продължи:

– Бог тържествува, когато всичко изглежда безнадеждно. Той не е съгласен да се избягват такива ситуации. Само, когато сме под натиск, нашия живот на вяра се разкрива напълно и показва истинската си същност.

– Едва ли ще ми хареса това, което видя, – Валя направи кисела гримаса.

– Тежестта на жизнените обстоятелства, силно ни притискат, – поклати глава Елена. – И ние се виждаме в неблагоприятна светлина. С други думи реакцията ни не може да се нарече търпение.

– Не мисля, че Бог е дал изпитания, момчетата да излизат победители, а момичетата да плачат, – Валя гръмко изяви недоволството си.

– Силата на изпитанието води до това, невидимото да стане видимо, – говореше уверено Елена. – Бог иска да цъфтим винаги, независимо дали сме под натиск или свободно се движим.

– Е, да, – уклончиво се съгласи Валя. – Животът не е посещение при масажист, където ти определяш силата на натиска върху тялото си, която би ти доставил удоволствие.

– Когато дойдат изпитания, никой не ни пита какви да бъдат – леки средни или тежки, – допълни Елена. – Благодарение на изпитанията, които Бог допуска в живота ни, ние ще цъфтим или ще увехнем.

Валя само размаха ръце. Тя разбираше същността на нещата, но не искаше да преминава през изпитни.

Когато дойдат разни изпитни, нека не се опитваме да ги избегнем. Те трябва да извършат своята работа, за да станем зрели, тренирани и в нищо да не изпитваме недостиг.

Ако не отпуснем ръце в трудно време, нашата вяра ще порасте и ще достигне пълния си разцвет.

Станимир беседваше с няколко свои приятели. Той обяви:

– Много хора прекарват живота си, опитвайки се да докажат, че заслужават любов. Те работят по-усилено, стремят се към одобрение и се надяват, че това да бъдат добри или успешни ще им осигури щастие.

– Но истинската радост, – уточни Светослав, – не расте в живот на постоянна тревожност, как ще се представим пред другите. Тя расте, когато най-накрая можеш да се успокоиш, когато разбереш, че си избран.

– Неизменната любов е Божията и тя няма да изчезне, когато се бориш, – допълни Марин.

– Може да бъдеш пренебрегнат от другите, – весело констатира Петър , – но винаги си видян, ценен и желан от Бога.

– Радостта не е награда за духовно успешните, – повдигна важно вежди Манол. – Тя е естественият резултат от знанието, че си обичан.

– Когато щастието ти е вкоренено в Божията обич, а не в човешкото одобрение, то става устойчиво, – забеляза Антон.

– Ако светът те игнорира, ти все още си избран. Ако някой си тръгне, твоята стойност не се променя. Ако загубите титла, работа или инерция в живота, Божията любов остава същата. Нито натискът от света, нито болката от миналото, може да те отдели от Него, – заяви твърдо Ясен.

– Ето защо можем да кажем с увереност: Щастлив съм, защото съм обичан, – обобщи Станимир.

Симеон Петров бе талантлив лидер. Той беше международен директор на бързо развиваща се организация с нестопанска цел. Отговаряше за надзора на операциите в цяла Африка, като същевременно координираше работата си с екипи в Европа и Северна и Южна Америка.

Графика му бе много натоварен, постоянни крайни срокове, късни разговори през часови зони и нарастващ натиск от всички посоки.

Кръвното му налягане се бе повишило рязко. Беше започнал отново да пуши след години на отказване. Обърна се към вечерни инжекции с алкохол, за да успокои препускащите си мисли.

Симеон отчаяно се нуждаеше от помощ.

В крайна сметка той се върна в родината си за лечение и никога не възобнови ролята си.

Всичко започна добре, но завърши с ранно пенсиониране.

Когато Сашо научи историята на Петър, попита:

– Защо се е случило така с него?

Бащата на Сашо отговори:

– Този човек беше брилянтен и дълбоко отдаден на каузата, но талантът и страстта не са достатъчни.

– Какво още трябва? – повдигна вежди Сашо.

– Призванието изисква зрялост и начин на живот, който може да издържи тежестта на дадената от Бога цел.

– Посочи ми примери, за да ми стане по-ясно, – помоли Сашо от баща си.

– Ето ти няколко такива, при които характерът изостава от призванието: Моисей не можа да влезе в Обетованата земя поради нерешен проблем с гнева; Соломон позволи на сърцето си да се отдаде на идолопоклонство, което доведе до разделено царство; Давид изпадна в прелюбодеяние, измама и убийство по време на период на безделие; Самсон саботира призванието си чрез компромиси и снизхождение; Илия, емоционално изтощен и изолиран, се оттегли твърде рано от пророческата си мисия.

– Колко жалко, – възкликна Сашо.

Бащата продължи:

– Всяка от тези библейски фигури беше призована и надарена от Бог, но техните неконтролирани апетити и застояли недостатъци на характера се превърнаха в пречки за изпълнението на тяхната задача изцяло. Призванието без характер е тежко бреме. Можеш да започнеш пътуването си, но доброто му завършване изисква съзнателен растеж.

– Ето това е нашият навик да се тревожим винаги и за всичко, което ни лишава от нормална почивка, сън, апетит, а понякога води до преяждане, – сбърчи нос Николина.

– Освен това вреди на отношенията ни с другите, често с най-близките хора, – допълни Петрана. – Отнема много сили и енергия……

– Допринася за бързото износване на организма, – прекъсна я Николина.

– А също така води до много други последици, – потвърди Петрана.

– Трудно е да спра, да се тревожа, – призна си Николина.

– Библията ни учи на друго, да прехвърлим грижите си на Бога и да не носим тежестта на това бреме върху себе си, – усмихна се Петрана.

– Какво тогава, нищо ли да не правя? – повдигна вежди предизвикателно Николина.

– Не, просто спираш да се тревожиш и отделиш време за други, по-важни неща, – бе отговорът.

Устоявате ли на натиска на обстоятелствата? Отказвате ли да се тревожите?

Ако го направите ще излезете победител.