Стоян бе уволнен от работа. Той изпадна в депресия до такава степен, че сам постъпи в психиатрично отделение.

Минаха доста седмици, но промяна не се наблюдаваше при Стоян.

Един ден терапевта му го видя, усмихна му се и извика:

– Обзалагам се, че ще те изпреваря до стаята за общо ползване.

Това задейства нещо вътре в Стоян. Той почувства, че има цел.

Втурна се заедно с терапевта до стаята и спечели.

За негова изненада, наличието на една вдъхновяваща цел, която да постигне, му даде надежда. Това бе ключът за възстановяването му.

Не се фокусирайте върху земните неща, защото гражданството ви е на небето.

С тази вечна перспектива пред очите си, ние намираме нова надежда да процъфтяваме в Христос.

Лия се бореше с депресия и умора след тежка операция.

Една сутрин тя четеше:

– Радостта в Господа е твоята сила.

Тя започна да повтаря този израз всеки ден.

Бавно, но Лия отново започна да се усмихва, не защото животът ѝ магически се бе подобрил, а защото бе преоткрила котвата си.

– Радостта дойде не когато нещата станаха по-лесни – каза си тя, – а когато осъзнах, че не съм сама.

Радостта не е емоция на повърхностно ниво. Това е дълбока, непоклатима увереност в характера на Бог.

Тази радост не идва от обстоятелствата, тя идва от пребъдването в Христос.

Възможно е да се върви през страданието и все пак да имаме радост, защото радостта не е липсата на трудности, това е присъствието на Бог.

Исус каза:

– Аз ви казах тези неща, за да бъде радостта Ми във вас.

Това означава, че радостта е не само възможна, тя е обещана, но подобно на вярата, радостта е нещо, за което често трябва да се борим.

Ние се борим, като помним, покланяме се и вървим в тясно сътрудничество с Исус.

Когато фиксираме очите си върху Господа, а не върху чувствата си, започваме да изпитваме такава радост, която ни поддържа през всеки сезон.

И тази радост е заразителна, кара хората да се чудят какво е различното в нас.

Можете ли да изберете радостта днес, дори ако обстоятелствата не са се променили?

Бонка не искаше да има нищо общо с вярата на родителите си в Исус.

– Аз съм агностик и се стремя да живея без Бог, – заявяваше твърдо тя.

В Университета се запозна с млад мъж, но връзката им не трая дълго.

Раздялата с приятеля повлия лошо на Бонка. Тя изпадна в депресия. От ден на ден състоянието ѝ се влошаваше.

– Така само се измъчвам, – каза си тя. – Ще сложа край на този скапан живот.

Изведнъж си спомни засмените и радостни лица на родителите си. Те също имаха трудности и я учеха:

– Довери се на Исус, Той няма да те изостави…

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Да, това е, което съм търсила цял живот и съм оставала сляпа за Него.

Бонка получи нов живот и надежда. Трудните житейски предизвикателства вече не я плашеха.

Бог отвори сърцето ѝ за Китай.

Въпреки, че я обезкуражаваха:

– Там има много опасности…..

Тя замина заедно с мъж, за когото по- късно се омъжи.

Двамата носеха Евангелието на хората в Китай и Тайланд. Хиляди хора се довериха на Исус.

Наследството на Бонка и съпругът ѝ още живее в тези земи.

Ник бе израснал в дом, където господстваше насилието. Там Той се чувстваше нежелан. Мразеше всички и им се ядосваше.

Един ден бе изпаднал в тежка депресия.

Мислите му бяха изпълнени с желание да посегне на живота си.

Минаваше край една църква и нещо го привлече.

Ник влезе в църковната сграда и … Бог се намеси.

В този ден Ник научи:

– Въпреки, че се чувствах нежелан Исус ме обича.

По-късно в него се породи желание да сподели тази любов с местните младежи.

В гараж започна да поправя велосипеди, но и човешки животи, които само Бог можеше да ремонтира.

– Исках да видя как младите хора реализират потенциала си, развивайки променящия си живот във взаимоотношения с Исус, – ентусиазирано споделяше по-късно той.

Вторият шанс в живота е ценен. Най-скъпоценен е този, който започва с ново начало в Исус.

Ана преживя голяма загуба. Близък неин приятел се самоуби.

Околните, тя да изявява мъката си явно, но тя се отдръпна от всичко. Почти непрекъснато мълчеше.

Бог я срещна в тези тежки за нея дни и ѝ помогна да се изцели и трансформира.

По-късно Ана сподели:

– След загубата не се сринах видимо. Не плаках по команда. Хората предполагаха, че съм добре, защото мъката ми не бе видима, но Бог видя сърцето ми. И тогава открих нов ритъм, не рутина, а каданс, който почиташе както мъката, така и радостта и надеждата.

Понякога мъката идва тихо, с депресия, умора или изтръпване. Тя не изисква внимание, но сигнализира за сърце, което носеше тежест, която само Бог вижда напълно.

Тогава Ана попита Бога:

– Как да остана спокойна, когато другите не могат да видят какво нося в сърцето си? Как да Те търся, когато чувствам, че Си невидим?

Неговият отговор бе:

– Продължавай да Ме търсиш. Аз те виждам.

В Неговото присъствие всяка емоция е в безопасност.