Светозар бе тъжен.

– Какво ти е? – попита го приятелят му Минко.

– Във всеки живот има неща, които искаме да изтрием, – махна с ръка Светозар.

– Понякога ни се иска да превъртим времето назад, за да се поправим, но има сцени, които се страхуваме, че ще бъдат трудни за някои хора, – тъжно се усмихна Минко.

– Така е, – съгласи се Светозар, – в крайна сметка можем да нараним някой друг, ако го включим изобщо в окончателната редакция.

– Знам само едно, – поклати глава Минко, – има неща в нас, които искаме да скрием, които желаем да погребем в земята далеч от светлината, като се молим за трансформация.

Светозар само повдигна рамене, а приятелят му продължи:

– Тези неща, които мислим, че ще накарат хората да ни отблъснат и срамувайки се да крият лицата си заради нашето име, могат да бъдат за добро и за лошо, но те ни помагат да сме това, което сме.

– И какво трябва да правя тогава? – въпросително повдигна вежди Светозар.

– Нужно е, да запретнеш ръкави и да дълбаеш надълбоко, – Минко изобрази с движение копаенето.

– И защо да го правя? – Светозар учудено погледна приятеля си.част

– За да стигнеш до добрата част и да видиш добре това, което не си видял преди.

– Не съм видял преди?! – повтори като ехо Светозар.

– Когато погледнеш назад в живота си, какво ще видиш кал на повърхността или чудото отдолу? Повярвай, до теб винаги е Бог. Той държи ръката ти независимо от трудните обстоятелства.

Тази вечер Мартин се прибираше с баща си. Бяха прекарали добре заедно.

Двамата бяха много огладнели.

– Хайде да спрем тук и да си вземем нещо за хапване, – предложи бащата.

Марин се съгласи:

– Добре, да вървим.

Заведението бе пълно с хора и трябваше дълго да чакат.

Тъй като стана много късно на Мартин му хрумна:

– Давай, татко, ще вечеряме по пътя.

Когато наближиха колата, към тях притича малко момиченце. То бе облечено зле.

Момиченцето протегна ръка:

– Моля ви, дайте ми малко пари.

Мартин пъхна пакета с храна в ръцете му.

Момиченцето се усмихна и преди да побегна, тихо каза:

– Благодаря.

Мартин едва ли можеше да разреши всички проблеми на гладуващите деца по улицата, но помогна на момиченцето. Направи това, което бе по силите му.

Ако всички проявяваме мъничко щедрост, Бог ще го вземе и ще го умножи.

Станчо бе навел глава.

– Думите му ме пронизаха като с нож. Те проникнаха дълбоко в мен, – оплака се той на приятеля си.

– Човек не е мъдър, ако не знае какво и как да го каже, – отбеляза Димо.

– Това си бе пълна обида, – тъжно въздъхна Станчо, – но не мога да се държа така, все едно нищо не е казал. Това е като рана.

– Раната може да зарасне, когато е наранено тялото, но все пак остава белег, – добави Димо. – Безразсъдните думи могат да унищожат човека, дори да го убият.

– Така е, – съгласи се Станчо. – Думите са станали причина за убийства, самоубийства и реални войни. Те убиват психологически.

– Ето, – Димо вдигна показалецът си на дясната ръка, – кажи на едно дете, че е глупаво и безполезно. И да порасне прекарва живота си опитвайки се да се отърве от съмненията, които си посял в него, – повдигна веждите си Станчо.

– Думите нараняват, те са токсични. Щом попаднат на земята, замърсяват всичко, – категорично заяви Димо. – Пръчките и камъните могат да ти счупят костите ти, но думите унищожават душата.

– Освен това, – поклати глава Станчо, – ако са прибързано казани, не са обмислени добре, водят до много тежки поражения.

– Иска ми се, – възкликна Димо, – да не наранявам някого по този начин, а да говоря думи, които привдигат, насърчават и успокояват човека.

Марин изпъшка:

– Толкова много болка има в този свят …

– Тя е като нещо естествено, – прекъсна го Рачо. – Учителят игнорира работа ти, приятелката те изостави, съпругът ти изневерява, компанията те уволнява.

– Отхвърлянето винаги боли, – тъжно констатира Марин.

– И най-важното, – поклати глава Рачо, – ние хората си причиняваме болка.

– Е, понякога умишлено, друг път произволно, – забеляза Марин. – И тогава отмъщението става привлекателно.

– Но Исус има по-добра идея, – удари с ръка по масата Рачо. – Благодатта вижда болката, но избира Божията прошка.

– Където липсва благодатта, изобилства горчивината, – отбеляза Марин.

– Но където изобилства благодатта, расте прошката, – усмихна се Рачо.

Дядо Петко се оплакваше:

– Вчера усетих стягане в гърдите. Имах проблем с дишането и силни болки. Мислех, че съм получил инфаркт.

– Когато човек правилно разпознава симптомите, не бива да ги пренебрегва, – наблегна чичо Стоян. – Трябва да спре и да разбере – забеляза Митко. – Ако мислим, че тези признаци са за сърдечен удар, можем и да грешим. Възможно е това да се окаже реакция на тялото при стрес.

Михаил замахна с ръка:

– Сърдечните пристъпи са опустошителни и отнемат живота на твърде много хора.

– Но симптомите на духовен инфаркт също са опустошителни, – възрази Здравко.

– Духовен инфаркт? – реагираха учудено няколко човека.

– Това е, когато спираме да сънуваме, не желаем да се молим, губим вярата си, вече не се надяваме на нищо, спираме да обичаме, – поясни Здравко. – Вместо да прегръщаме живота, ние го анализираме. Не преследваме мечтата си, а се задоволяваме с нещо поносимо и предвидимо. Избираме скуката, защото тя просто има повече смисъл.

Стефан се намести по-добре на стола си и добави:

– Като деца се раждаме с духовен компас, чрез който получаваме големи очаквания. Като възрастни животът обикновено се превръща в поредица от изчислени рискове. Приключението е анулирано и очакването умира. Задоволяваме се с … ами … по-малко.

– Но тъй като ние познаваме причините, поради които спряхме да живеем, мечтаем и вярваме, можем да обърнем техните ефекти върху нашия живот. А именно да преследваме мечтите си и да се борим за съдбата си, – обади се Марин, мълчаливецът в групата.

– По същия начин можем да променим това, което влиза в сърцето ни и се научим как да упражняваме Божията истина, с една единствена цел да обърнем дългосрочните ефекти на духовния инфаркт.