Наско потупа Сашо по рамото:

– Много си добър в свиренето на китара.

Сашо кротко каза:

– Благодаря. Това е моето служение.

– Служение, какво е това? – попита Наско.

– Просто използвам музикалните си способности, за да служа на другите, – обясни Сашо.

Малко след това Наско се запита:

– А какви са моите дарби?

Скоро откри, че това са увещание или окуражаване.

Бе много разочарован:

– Звучи твърде обикновено.

Но мина известно време, когато той откри:

– Като грижовен лидер на малка група се наслаждавам да пиша насърчителни бележки или да се обаждам на другите от групата. Използвам съм един от духовните дарове, без да го осъзнавам.

Като вярващи в Исус, на всеки от нас са дадени духовни дарби, за да служим в църквата. Понякога не знаем какви са те, затова просто служим там, където има нужда.

Светият Дух ще направи останалото.

Каквито и духовни дарби да ни е поверил Светият Дух, нека ги използваме, за да служим на другите в тялото Христово.

Той стоеше пред Бога и обвиняваше този или онзи ден и нощ. Бе много изобретателен, не му се свидеха лъжите и изопаченията.

За да убие, открадне и унищожи потенциала даден от Бог на човека, създаваше диалог около греха, който държеше индивида в постоянно усещане за недостатъчност.

Целта му бе човек да живее в срам.

Вината се отнасяше за това, което бе сторил Борис, но срамът засягаше неговата идентичност.

– Бог ми е простил извършеното, – казваше си Борис.

Но позволяваше на обвинителя да го засипва с лъжи, относно неговата същност.

Това парализираше и пречеше на Борис да извърши Божията воля в живота си.

Още като младеж бе слушал от своя наставник:

– Призовани сме да използваме дарбите и талантите, дадени ни от Бог, за да променяме света, но ако не се отърсим от срама и чувството за недостатъчност, никога няма да можем да постигнем в пълнота това, за което Той ни е създал.

Борис бе уверен:

– Исус подмени греха ми със Своята праведност на кръста. Той ме направи ново създания. Аз съм Божие дете, напълно опростен, покрит с благодат и изпълнен със сила за да върша дела за Негова прослава.

Гласът на срама се противопостави:

– И ти вярваш на това? …. Това те успокоява? …. А това, което си извършил ….?

Това бе порой от лъжи и съмнения, които искаха да замъглят истинската идентичност на Борис.

Въпреки натиска, той успя да се отърси:

– Трябва да помня добре, какво Бог казва за мен, – изрече със силен глас Борис. – Аз съм Негово дете. Исус дойде, за да живея пълноценно. Отхвърлям срама и ще следвам Божията воля за моя живот.

Тони бе малко момче, но имаше чудновата дарба.

Той можеше само с ръка да докосне някого и веднага разпознаваше истинския му характер.

Ето тази красива жена, която го погали по главата. Тя изглеждаше привлекателна, но когато Тони докосна ръката ѝ, усети ноктите на лешояд.

Елегантен мъж във фрак, цилиндър и бели ръкавици приближи малкото момче.

Джентълмена свали ръкавицата и протегна ръка към Тони.

Момчето едва не подскочи. Той се ръкостискаше с чудовище.

Това не бе обикновена дарба, но често тя го притесняваше.

Един ден се здрависа с весела и усмихната девойка. Тогава усети ръката на любящо дете. Той бе очарован.

Колкото повече растем в Божествена мъдрост, толкова повече придобиваме способност да побеждаваме света.

Мъдрите хора усещат лицемерието, не бързат да се доверяват и не приемат лъжите за чиста монета.

Мъдростта в живота ни е би могла да бъде по-важна в днешния сват на реклами, фалшиви новини, злото маскирано като добро и т.н.

Често се увличаме по красивата външност и правим компромиси.

Не бива да оценяваме хората по външният им вид. Нека не забравяме, че красивата душа, не винаги е красива.

Всички заеха местата си.

Петров застана на катедрата.

Днес той бе разговарял с младеж, който бе загубил при авария краката си.

Ето какво бе споделил с него безногият:

– От онзи ужасен ден, когато се събудих без крака, виждах в очите на онези, които ме гледаха, различни чувства: болка, съжаление, отвращение, гняв. Търсех истинска подкрепа, но не винаги я намирах.

Когато Петров започна лекцията си, той разказа за срещата си с инвалида, а след това продължи с разсъжденията си:

– Ако човек е загубил крайник или някаква способност, това само по себе си показва, че Бог му е дал нещо специално, за да преодолее ограниченията, а това може да надмине постиженията на обикновените хора.

В залата присъстваха много инвалиди. При тези думи, се чуха одобрителни възгласи, някои дори изръкопляскаха.

– Вие не сте „инвалид“ или „осакатен“, – добави Петров решително, – по-скоро сте специални и уникални хора, защото имате способности, които другите не притежават.

Много се усмихнаха насърчително, а Петров продължи:

– Идеята, че Бог не дава на хората задачи, с които те не могат да се справят, се отнася за всички ситуации в живота. Следователно, колкото по-сериозно е предизвикателството, пред което е изправен човек, толкова по-голямо е доверието на Всевишния в него и толкова по-голяма подкрепа му дава Свише.

Бяха преведени много примери от живота и Библията:

– Подобно на Яков, който остана куц след битка с ангел, но намери ново име и нова мисия в живота, така и ранените войници са призовани за нова начало. Не просто да преживеят техните травми, но да процъфтяват, да вдъхновяват и да проявяват свой собствен уникален принос към живота.

Още веднъж Петров затвърди мнението си с думите:

– Нечии недостатъци или трудности в живота дават уникална способност, дарба и възможност за постигне на повече, отколкото самите те, а и другите са смятали за възможно.

Това бе един невероятен урок за слушателите.

Независимо дали се борим със собствените си ограничения или общуваме с такива, чиито възможности са ограничени, начинът, по който виждаме себе си или другите, може да увеличи нашите недъзи, или да отвори нови решения за случая.

Всеки от нас е много по-силен и по-способен, отколкото можем да си представи.

Винаги се опитвайте да видите уникалния потенциал във всеки човек, независимо от неговата ситуация или състояние.

Това бе невероятен кораб. Персоналът се грижеше безплатно за здравето на стотици хора от Африка.

Екипът оправяше цепнатина в небцето, възстановяваше възможността на неподвижни крака да ходят и какво ли още не.

И всичко това се набиваше на очи, но какво да кажем за инженер Малинова. Тя оставаше незабелязана.

– Коя е тя? И какво прави изобщо на този кораб? – попита с изненада един от журналистите, които снимаха и постоянно пишеха, за този невероятен помощник на много бедни хора в Африка.

– Едва ли лекува хора, – обади се човекът с камерата.

Инженер Малинова се усмихна и обясни:

– Назначена съм да работя на пречиствателната станция на кораба.

– И за какво е нужна такава? Не се ли изхвърля всичко във водата? – искаше да изясни нещата за себе си журналистът.

– Четири хиляди литра отпадъци се произвеждат всеки ден, – кимна леко с глава Малинова, – а управлението на този токсичен материал е сериозен бизнес.

Да, тя се грижеше тръбите и помпите да снабдяват с достатъчни количества от необходимото при животворните операции.

Лесно е да ръкопляскаш на тези, чието служение е явно, но не бива да се пренебрегват и тези, които поддържат първите.

Не могат да се издигат едни дарби по-високо от други.

Всеки дар е важен, независимо дали е чудотворно изцеление или е в помощ на другите.

Всъщност, колкото по-малко важна е ролята, толкова по-голяма чест заслужава.

„Тия части на тялото, които се виждат да са по-слаби, са необходими“.