Боян гледаше безпомощно пламъците, които обгръщаха медицинската сграда.

– Защо се случи това? Защо сега? Защо на мен? Защо, Господи? – кършеше отчаяно ръце той.

Когато вече можеше да изследва щетите, Боян влезе в сградата.

Стълбището, водещо до офиса на горния етаж бе оцеляло. На него той се бе научил да говори с Бога.

Димът даде на износената му лекарска чанта лъскав черен лак и я направи отново да изглежда нова.

Въпреки че нямаше офис, все още имаше практика. Не всичко бе загубено.

Една Библия лежеше на стълбището, където по-рано същия ден бе коленичил, за да се моля.

Изтри саждите и видя, че съдържанието е невредимо. Думите все още се четяха.

– Огньовете на живота не променят вечните истини. Божите цели, принципи и обещания остават, – каза си Боян.

Намери снимки на петте си деца. Спомни си за хората, които Бог бе поставил на пътя му, за да му влияят, насърчават и подхранват.

В горната част на стълбището се виждаха останките от обезобразения кръст върху овъглената стена.

Боян премахна парчетата и на стената остана красив отпечатък от кръста.

Това му напомни една истина за страданието:

– Пламъкът може да изгори Божите деца, но никога няма да ги изяде. Бог никога не губи болката ни. Вместо това, ако Му позволим, Той оставя Своя образ зад себе си.

На Боян му бе дадена уникална възможност.

Имаше още един шанс да оправи живота си и да стане по-силен и по-добър от преди.

Боян въздъхна дълбоко:

– Ако дишаме, все още имаме цел. Бог ни е дал нова възможност да покажем Неговата любов и сила в нашия живот.

Неда имаше рак. При лечението му тя получи много язви в устата и гърлото. Не можеше да преглътне дори парче хляб.

В тези болезнени дни тя разчиташе на млякото, което до някъде запълваше стомаха ѝ.

Въпреки болките върху Нединото лице грееше усмивка.

От къде идваше тази радост в шестгодишната жена, която дори не можеше да се храни?

Тя познаваше Исус и се радваше на всяко посещение на внуците си.

– Ако не бяха децата, – казваше тя, – щях да се откажа.

Чувството ѝ на удовлетворение и сигурност не идваше от някакво притежание или ситуация, а най-вече от знанието, че принадлежи на Христос.

Нека намерим радост в Исус, който ни обича, грижи се за нас и ни дава сили да се радваме във всякакви обстоятелства.

Пред Асен стоеше чаша топло кафе. След първата глътка, той възкликна:

– Тук нещо не е наред. Това кафе има вкус на чесън.

Асен отиде и извади филтъра от кафе машината. Между зърната забеляза малко парче чесън.

– А, ето кое е повлияло на цялата напитка? – усмихна се той.

Ако не внимаваме, има „духовни скилидки чесън“, които могат да се промъкнат в нашия живот и да вгорчат всичко, до което се докоснат. Такива са хвалбите, клюките и неблагодарността.

Означава ли това, че трябва да бъдем съвършени, в противен случай всичко е загубено?

Разбира се, че не.

Ако беше така, никога нямаше да познаем добротата на Бог! Той ни преобразява и променя.

Поканени сме ежедневно да преглеждаме живота си и да молим Божият Дух да освети области, където са се промъкнали вредни навици или лоши прояви, за да можем да направим крачка, колкото и малка да е тя, към Неговото царство.

Точно както малко чесън разваля кафето, „малко квас вкисва цялото тесто“. Ако квасът е здравословен и даден от Бога, това е добро!

Никога не подценявайте това, което Бог е способен да направи във вас и чрез вас.

Дори най-малкото семе на Неговото царство може да порасне и да се трансформира в такова, което е създадено за вечността.

Цигулар облечен с бледа тениска, нахлупил на главата си бейзболна шапка, свиреше близо до гарата.

Той едва докосваше с лъка си струните, а се разнасяше прекрасна музика.

Повечето хора преминаваха край него, без да му обръщат внимание. Само една малка част спираха, за да се насладят на поредното парче.

Кой беше той?

Един виртуоз на цигулката, но за повечето това нямаше значение.

Дори, когато изсвири едни от най-трудните цигулкови произведения в света, цигуларят не успя да привлече вниманието на болшинството.

Колко лесно пропускаме чудесата, случващи се пред нас?!

Бог е навсякъде, „изпълва небето и земята“. Той присъства и на най-обикновените места.

Нека държим очите и ушите си отворени, за да Го наблюдаваме и слушаме.

Цветан дълго се мъчи да отреже с ножа парчето от изкуствена материя. Когато погледна по-отблизо острието му, той забеляза:

– Ръбът му е затъпял, за това не може да реже добре.

И същевременно си каза:

– Ако се нараня с този тъп нож, ще ме заболи много, а зарастването на получената рана, ще трае доста дълго време.

Цветан поклати глава и заяви категорично:

– За да бъде ползотворна и безопасна работата ми, трябва първо да го наточа. За тази цел ми трябва нещо, което е поне толкова твърдо колкото метала, от който е направен ножа.

Така и ние наостряме себе си чрез другите хора.

Човекът не е създаден да бъде сам, той има нужда от подкрепата на околните.

Когато се събираме, да се молим заедно и се насърчаваме в ежедневието, ако някой от нас се е „затъпил“, има кой да го „наостри“.