Това бе ежедневието на Иван.

Около 8:00 ч. сутринта неговата млада съпруга Мартина му помагаше да се облече, защото поради немощта на старостта си, той не можеше да прави това сам.

Трудно се придвижваше. С мъка вдигаше ръцете се поради ревматоидния си артрит. Затрудненото му дишане подсказваше за емфизем.

Мартина го въвеждаше в хола, като го подпираше под мишниците.

Прегърбен гръб, отпусната глава, влачещи се стъпала …

И все пак, преди да седне за закуска, Иван се отправяше към пианото.

Той сядаше с големи усилия и с видима мъка повдигна подутите си, деформирани от артрита пръсти над клавишите.

И ставаше чудо.

Пръстите му бавно се разтваряха, протягайки се към клавишите
като цветни пъпки, които се обръщат към слънцето.

Гърбът му се изправяше. Дишането му ставаше леко и свободно.

Зазвучаваха началните тактове от „Добре темперираното пиано“ на Йохан Себастиан Бах.

Докато свиреше, той си тананикаше, а по-късно отбелязваше:

– В такива моменти сякаш ми говори Бах – и полагаше ръка върху сърцето си.

Пръстите му добили сила и гъвкавост, се плъзгаха по клавишите с голямо умение.
Изглеждаше сякаш се бе слял напълно с музиката.

Тялото му вече не изглеждаше сковано и прегърбено, беше гъвкаво и грациозно, без следа от артрита.

Когато приключеше със свиренето, Иван се изправяше изпънат и строен, дори изглеждаше, сякаш е станал по-висок.

Той отиваше до масата с лекота, без ни най-малък признак на влачене на краката и се наслаждаваше на закуската си, докато разговаряше оживено.

След това излизаше на разходка край брега.

Един човек, наближаващ деветдесетте и обременен от болести, успя да забрави страданието си поне за известно време, защото в живота му имаше нещо много по-важно.

Тук няма никаква голяма мистерия, това се случваше всеки Божи ден.

За Иван творческият акт беше източник на вътрешна сила.

Той бе изцяло погълнат от творческата си работа, от дълбокия стремеж да постигне възвишената цел, която си бе поставил.

И резултатите не закъсняха.

Иван притежаваше силен дух и остана творчески активен. Той бе жизнерадостен човек, който изпитваше естествена близост към другите.

Притежаваше дарбата бързо да вниква в проблемите, вълнуващи приятелите и гостите му, и реагираше на всичко, случващо се около него, с искрено и всеотдайно участие.

Елена се взираше в тъмнината. Вентилаторът на тавана продължаваше да се върти над нея.

Съпругът ѝ още спеше.

След минути алармата ще звънне и Елена ще се изстреля като гюле от оръдие, готова за срещи, мърморенето на шефа и какво ли още не.

За кой ли път щеше да приготви закуска, графици и …?

Не ѝ оставяше време да осмисли живота си.

– Какъв е смисълът на живота? – бе попитала Елена. – Защо правим лоши избори?

Въпросите валяха безпощадно.

Днес колегата Дамян бе ѝ казал:

– Знаеш ли, че Бог отговаряна житейските проблеми с една дума.

Елена отвори широко очи:

– И коя е тя?

– Благодат.

– Нищо не разбирам, – намръщи се Елена. – Какво е това?

– Бог казва:“Ще ви дам ново сърце и ще вложа във вас нов дух“. Това е благодат.

Елена недоумяващо повдигна рамене.

А колегата ѝ уточни:

– Благодатта ни призовава да се променим и ни дава силата да преодоляваме препятствията.

Костадин бе сериозно притеснен. Той си казваше:

– Лесно е да говориш езика на любовта, когато си в добро настроение, но е трудно да останеш в такова, когато се окажеш в трудна ситуация.

Костадин се втурна към леглото на Боряна. Нежно я прегърна и прошепна в ухото ѝ:

– Обичам те.

Борис седеше на стол до леглото на жена си.

Костадин отиде до него, прегърна го и му заяви:

– Ще те убия.

В действителност, той не искаше да го убива, но му бе много ядосан. Шест часа Костадин бе прекарал в напрежение, повтаряйки:

– Жива ли е или мъртва?

Боряна изпитваше силни болки, Костадин бе безпомощен край нея и същевременно нещастен, че не може да ѝ помогне.

Дойде медицинската сестра и даде на болната ниска доза морфин, обяснявайки:

– Това е всичко, което мога да ѝ дам, все пак тя е бременна.

Костадин имаше чувство, че преживява някакъв кошмар.

Чудейки се какво да прави, той бе изобличен в духа си. Разкая се за греха си и се извини на Борис:

– Това е истински кошмар. Съжалявам за думите си, не те обвинявам в нищо. Ти не си бил виновен, но нейното състояние …

И се разплака.

Борис го прегърна и прие извинението му:

– Не се притеснявай. Аз също не съм на себе си след случилото се. Разбирам те напълно.

Способни ли сте да простите и да покажете любов, когато сте посред кошмар?

На Петров му откраднаха велосипеда от офиса. Той много бързо реагира, като разбра това:

– Полицията веднага да се намеси. Нека прегледат записите от видеонаблюдението.

– Петров успокой се, – опита се да го укроти един от колегите му. – Нещата не стават така бързо.

– Искам застрахователите да действат веднага и да изплатят евентуални обезщетения, – вилнееше Петров.

Колегите му го гледаха съчувствено, но не можеха да му помогнат.

– Ако велосипедът се препродава онлайн, искам да бъде намерен и върнат веднага, – продължаваше Петров в същия дух.

Накратко той искаше нещата да бъдат оправени по най-бързия начин.

За разлика от нас Бог търпеливо чака. Той бавно кипи, такава е Неговата любов към творението Му, защото не иска никой да погине, а всички да дойдат на покаяние.

Търпението трябва да се проявява в самата ни работа. Когато хората получават нашите отчети, отварят имейлите ни, проверяват готовия продукт, пръстовите отпечатъци на търпението трябва да са очевидни върху него.

Това означава, че не са направени компромиси, отделено е необходимото време за изслушване на двете страни, имаме желание да се върнем назад и да работим по всички предложения.

Много е трудно да бъдем търпеливи с колеги, клиенти или потребители, ако дневникът ни е пълен с последователни срещи или задачи.

Не можем да седим и да изслушвате някого, ако сме вперели поглед в часовника. Няма време, трябва да отидем на следващата среща.

Търпението е привлекателно.

Когато сме по-малко заети, можем да отделим време, да поговорим с колегите си за причината за надеждата, която имаме.

Михаил възторжено ръкомахаше:

– Кой не иска да види чудеса, мощни отговори, вяра, която премества планини и молитви, които разтърсват небесата?

– Не се горещи толкова, – поспря го Спас. – нека бъдем честни. Всички искаме „изпълнен с огън“ християнски живот, пълен с помазание и власт, но има нещо,което пропускаме.

– И какво е то? – Михаил повдигна вежди.

– Цялата тази сила има скрит корен, който се нарича посвещение, – бе отговорът.

– И все пак, – Михаил леко наклони глава напред, – посвещението не е наказание, а подготовка.

– Подобно е на тренировка в някой вид спорт, – усмихна се Спас, – никой не обича да се поти, но всеки иска медала. За това светостта е нашето духовно обучение. И забележи, без него помазанието е само показност.

Михаил само повдигна раменете си.

– Видът молитва, – продължи продължи Спас, – която задвижва небесата,
не зависи от това колко силно викаш, а от това колко е съобразен животът ти с Божието сърце.

– А истинската власт, – наблегна Михаил, – не се измерва в децибели, а във вярност.

– Какво ще кажеш за дяволът? – Спас предизвика Михаил към размисъл.

– Той не се страхува от изискани думи или цитати от Библията. Страх го е от вярващия, който ходи в ежедневно послушание, макар и тихо, но с убеждение, – плесна с ръце Михаил.

– Искаш ли живот, който дава плодове? – попита Спас.

– Че кой не иска? – отговори с въпрос Михаил.

– Тогава работи върху корена. – посъветва го Спас. – Освободи се от това, което охлажда духа ти. Храни страстта си към Исус, с малки ежедневни избори. Защото Божията сила се проявява на осветена земя и това съвсем не случайно.