Дядо Стойко отглеждаше животни и се грижеше за земята останала още от баща му. Той от нищо не се оплакваше. Не му бяха нужни нито лекари, нито лекарства.

Една студена сутрин стареца се почувства малко недобре.

Жена му го посъветва:

– Иди на лекар.

Той поклати упорито глава и отговори:

– По-добре да си купя малко змийско мляко от търговците.

Старецът отиде в плевнята, за да нахрани животните си. Той бе поставил електрическа жица, за да не бяга добитъкът надалече.

Случайно се спъна и докосна електрическия проводник. Ток премина през цялото му тяло и той падна на земята. Когато стана забеляза нещо интересно:

– Чувствам се обновен, пълен с енергия.

Дядо Стойко завърши цялата си работа в стопанството си и забрави за изпитанието.

Мина време.

Една сутрин се задъха.

За пореден път се спъна и докосна електрическия проводник. Тока го разтърси и той отново се почувства добре.

Шокът му даде енергия. Помогна му да диша нормално и дядо Стойко се почувства с двадесет години по-млад.

Тази странна практика продължи доста време, докато старецът не бе хоспитализиран за първи път в живота си.

Кардиологът погледна невярващо електрокардиограмата му:

– Чувствали ли сте се уморен? Изпитвали ли сте задух?

Дядо Стойко разказа всичко на лекаря за самопредписаните си шокови терапии и обновеното му чувство за енергия.

– Имате нарушен сърдечен ритъм, т.е. болното ви сърце изкача от ритъм.

Самолечението на старецът с електрически шок бе въвеждало сърцето му отново в ритъм.

Но натискането на бутона за нулиране на електрическата система на сърцето може да бъде опасно. Понякога шокът може да накара сърцето да спре да тиктака завинаги.

Ако сме честни със себе си, трябва да признаем, че много приличаме на дядо Стойко.

Усещаме, че нещо не е наред, но не можем да определим проблема.

Докато ние си самопредписваме собствени средства, нашите болни сърца изкачат от ритъм.

Нека поставим сърцата си в компетентните ръце на Този, Който може да ни направи цялостни.

Бог е нашият велик лекар.

Той познава нашите нужди. Има отговорите и вижда най-добрия начин да излекува заболяванията ни.

Дядо Стефан говореше на внуците си:

– Вашето сърце е като оранжерия, а мислите ви като са семена. Трябва да внимавайте какви семена допускате в оранжерията си.

– А как да познаваме кои са добри? – попита Петьо.

– Твоя ум, Петьо, е врата към сърцето. Божия Дух стои на прага и филтрира мислите, които се опитват да влязат.

– А Той от къде знае? – ококори очи Мимето.

– Ако Исус е съгласен с мисълта, Светия Дух я пуска, в противен случай трябва да се изгони, – поясни старецът.

– Как разбираме дали Исус е съгласен? – смръщи вежди Петьо.

– Отваряш Библията и се въоръжаваш с мнението на Христос, – усмихна се дядо Стефан. – Повече от всичко пазете вратата на сърцето си. Колкото е по-добър изборът на семената ви, толкова ще бъде по-голяма радостта ви от реколтата.

Дядо Симеон седеше заедно с внука си, кръстен на него, в градината. Старецът много обичаше това време, което прекарваше с малкия Мони.

Той не беше вече много малък, но срещите му с дядо му бяха празник за него.

– Непрестанният грях и непростителността са скрити тежести, – каза дядо Симеон. – Те блокират прогреса и източват духовната сила.

Мони го гледаше с широко отворени очи, а старецът продължи:

– Гордостта насърчава прикриването, а смирението отваря врата за изцеление.

– Когато призная каква беля съм направил, – Мони вдигна вежди, – аз се срамувам.

– Изповедта не е излагане за срам, – уточни старецът, – тя е покана за милост.

– Като ми се прости, това не е ли одобрение на неправомерните ми действия? – попита внукът.

– Не е, – поклати глава дядо Симеон, – тя те освобождава от плена на греха, който те държи здраво.

– А ако скрия това, което съм направил? – зададе поредния си въпрос малкия Симеон.

– Задържането на престъплението само удължава болката и забавя освобождението, – заяви дядото.

– Но ако никой не ме е видял? – с надежда добави Мони.

– Бог вече те е видял и знае за намерението да го скриеш, – усмихна се старецът.

Мони отчаяно повдигне рамене и въздъхна

– Бог не иска съвършенство, – старецът потупа внука си по рамото, – а честност.

Стоян гледаше брат си Гошо, който се опитваше с вилицата да прави нещо несвойствено с нея.

– Ако искаш да гребеш, стани и си вземи лъжица, – посъветва той брат си.

Гошо упорстваше и продължаваше да кара вилицата да работи като лъжица.

Дядо им се засмя:

– Така сме и ние, когато се доверяваме на човек. Използваме го като инструмент, за да постигнем всичко, без да осъзнаваме, че Исус ще свърши най-добре работата.

– Е, аз мога и сам, – невъзмутимо заяви Гошо.

– Можеш, но половината от яденето отива на покривката, – поклати недоволно глава Стоян. – Така е, като се доверяваш на този инструмент, който частично или изобщо няма да ти свърши работа.

– Не се доверявайте на хората и нещата, а единствено на Господа, – посъветва ги старецът.

Бай Манол имаше пчели. Днес на гости му бе дошла Иглика.

Той отвори капака на един голям съд и ѝ каза:

– Я виж колко много мед съм събрал.

Върху меда имаше три малки пчели. Те бяха покрити целите с лепкавата маса и се давеха.

– Дядо, – извика Иглика, – можем ли да им помогнем?

– Трудно бихме се справили, вероятно ще ги убием, но има и друг начин.

– Какъв? – попита нетърпеливо Иглика.

– Ще видиш, – обеща Манол.

Старецът извади пчелите и ги сложи в една празна кутийка от кисело мляко. Остави я отвън на пейката.

Малко по-късно бай Манол повика Иглика:

– Ела да видиш, какво правят.

Трите пчели бяха обиколени от такива като тях. Те се опитваха да почистят лепкавите, полумъртви пчели.

Трите пчели бяха освободени от лепнещия мед и отлетяха.

– Тези малки пчели оживяха, – усмихна се Иглика, -защото бяха заобиколени от семейство и приятели, които не се отказаха, докато не ги освободиха.