Един ден Милко седеше в фризьорския салон и чакаше да го подстрижат.

С него бе петгодишният му син Дичо. Това дете бе израснало в атмосфера, в която молитвата, чувствителността към Светия Дух и пророческото насърчение са били естествена част от живота му.

То бе чувало как баща му и майка му се молеха и споделяха това, което Бог влагаше в сърцата им.

Внезапно Дичо се приближи към жената, която щеше да подстригва Милко и попита:

– Мога ли да ви кажа нещо?

Жената даде съгласието си.

– Мисля, че Бог ми показва, че сега преминавате през труден момент, но всичко ще бъде наред, – каза Дичо.

Той не говореше високо, нито допълни: „Така казва Господ“. Просто сподели с тази жена това, което изпитваше в сърцето си.

И жената се разплака, защото Бог докосна сърцето ѝ.

Това не стана шумно, драматично, дори не и странно, а внимателно и своевременно.

– Чие е това дете? Откъде знае какво се случва в живота ми? – попита тя изненадано.

Тези прости думи бяха за нейното положение. Тя имаше нужда да чуе, че Бог я вижда, познава трудностите ѝ и няма да я остави.

Това бе истинско пророческо насърчение.

Михаил едва се сдържаше да не се засмее на глас. Той наблюдаваше малката си дъщеря Лиза, която се опитваше да се скрие зад менюто.

Тази криеница продължаваше, докато двамата чакаха храната си, която бяха поръчали в едно заведение.

Пет годишното дете си мислеше:

„Щом не мога да видя татко и той не може да ме види“.

На Михаил тази игра му се струваше смешна, но после разсъди и откри:

– Това е важен урок. Вярваме ли, че можем да скрием греховете си от Бог? Мислим ли, че щом ние не можем да Го видим, значи и Той не може да ни види? Нищо не убягва от очите на всевиждащия, всезнаещия Бог.

Точно както Бог вижда нашите грешки, Той вижда и нашето покаяние и е готов да прости и да ни възстанови.

Докато черпим утеха от тази истина, нека се държим здраво за Бога, Който е пълен с милост и благодат.

Жената на Филип бе бременна в деветия месец. Отборът му бе пред последния мач и победяха ли щяха да получат купата.

Филип отчаяно се молеше:

– Боже, не позволявай детето ми да се роди в деня на този последен мач.

Точно преди тази толкова очаквана среща жената на Филип получи контракции.

Филип осъзнаваше:

– Ще ставам баща, но това е решаващия ми мач.

Като семейство бяха избрали домашно раждане. Филип и майка ѝ бяха до родилката като подкрепа.

Жена му се справяше феноменално. Той я насърчаваше, но все още гледаше часовника си…

– О, имам финал.

Филип получи телефонни обаждания от треньора и спортния директор, с настояване да участва в мача.

Той погледна към жена си. Тя бе изтощена от битката.

Тогава Бог му напомни:

– Ти даде обещание, когато се оженихте, че ще дадеш живота си за нея.

Филип я погледна в очите и си каза:

– Невъзможно е да я оставя.

Той изпрати съобщение на отбора със сълзи, в очите в което обясняваше, защо не може да играе на финала.

Филип остави мечтата си да спечели трофея и реши да даде най-доброто от себе си за жена си и идващото бебе.

Трудно е в такива моменти да избираш.

Отборът му спечели трофея, а Филип взе два трофея в този ден, макар и един далеч по-траен и ценен от другия.

Готови ли сте да оставите мечтите и желанията си, за да живеете по начин, който Бог ви е призовал?

На Виктор Ников предстоеше дълго пътуване със самолет, за да присъства на семейно събиране.

Първият му полет бе отменен същата сутрин и пренасочен за следващия ден.
Виктор не провери преиздадените си бордни карти, а направо се насочи към самолета.

Служителят към изхода за прекачване на полета бе спокоен. Той отбеляза:

– Този самолет е отменен и ще пътувате утре сутринта, а не тази вечер.

Виктор бе изумен. Брат му щеше да го вземе от летището, щом самолета пристигнеше.

Всички около Ников викаха, искаха незабавни отговори от човек, който не бе отговорен за създалото се положение.

Виктор се присъедини към хаоса.

Служителят игнорира суматохата.

Бог проговори в сърцето на Виктор:

– Защо не промениш подхода си?

Ников се върна и спокойно се обърна към служителя:

– Господине, трябва да замина тази вечер, утре сутринта ще бъде късно. Можете ли да ми помогнете?

Служителят го погледна и добави:

– Моля останете настрана за малко.

След разговор с екипажа служителят повика Виктор и му каза:

– Няма повече места в икономичната класа, но ако нямате нищо против, преместих ви в бизнес класа.

Виктор радостен изтича да се качи на самолета. Още същата вечер заедно с багажа си, който пристигна на време, бе на срещата на семейството си.

Бог го научи на един важен урок.

Никога не следвай разярената тълпа. В напрегнат момент отстъпи назад и помисли.

Когато другите губят контрол, Божието дете трябва да избере мъдростта пред емоциите.

Станчо бе навел глава.

– Думите му ме пронизаха като с нож. Те проникнаха дълбоко в мен, – оплака се той на приятеля си.

– Човек не е мъдър, ако не знае какво и как да го каже, – отбеляза Димо.

– Това си бе пълна обида, – тъжно въздъхна Станчо, – но не мога да се държа така, все едно нищо не е казал. Това е като рана.

– Раната може да зарасне, когато е наранено тялото, но все пак остава белег, – добави Димо. – Безразсъдните думи могат да унищожат човека, дори да го убият.

– Така е, – съгласи се Станчо. – Думите са станали причина за убийства, самоубийства и реални войни. Те убиват психологически.

– Ето, – Димо вдигна показалецът си на дясната ръка, – кажи на едно дете, че е глупаво и безполезно. И да порасне прекарва живота си опитвайки се да се отърве от съмненията, които си посял в него, – повдигна веждите си Станчо.

– Думите нараняват, те са токсични. Щом попаднат на земята, замърсяват всичко, – категорично заяви Димо. – Пръчките и камъните могат да ти счупят костите ти, но думите унищожават душата.

– Освен това, – поклати глава Станчо, – ако са прибързано казани, не са обмислени добре, водят до много тежки поражения.

– Иска ми се, – възкликна Димо, – да не наранявам някого по този начин, а да говоря думи, които привдигат, насърчават и успокояват човека.