Това бе ежедневието на Иван.

Около 8:00 ч. сутринта неговата млада съпруга Мартина му помагаше да се облече, защото поради немощта на старостта си, той не можеше да прави това сам.

Трудно се придвижваше. С мъка вдигаше ръцете се поради ревматоидния си артрит. Затрудненото му дишане подсказваше за емфизем.

Мартина го въвеждаше в хола, като го подпираше под мишниците.

Прегърбен гръб, отпусната глава, влачещи се стъпала …

И все пак, преди да седне за закуска, Иван се отправяше към пианото.

Той сядаше с големи усилия и с видима мъка повдигна подутите си, деформирани от артрита пръсти над клавишите.

И ставаше чудо.

Пръстите му бавно се разтваряха, протягайки се към клавишите
като цветни пъпки, които се обръщат към слънцето.

Гърбът му се изправяше. Дишането му ставаше леко и свободно.

Зазвучаваха началните тактове от „Добре темперираното пиано“ на Йохан Себастиан Бах.

Докато свиреше, той си тананикаше, а по-късно отбелязваше:

– В такива моменти сякаш ми говори Бах – и полагаше ръка върху сърцето си.

Пръстите му добили сила и гъвкавост, се плъзгаха по клавишите с голямо умение.
Изглеждаше сякаш се бе слял напълно с музиката.

Тялото му вече не изглеждаше сковано и прегърбено, беше гъвкаво и грациозно, без следа от артрита.

Когато приключеше със свиренето, Иван се изправяше изпънат и строен, дори изглеждаше, сякаш е станал по-висок.

Той отиваше до масата с лекота, без ни най-малък признак на влачене на краката и се наслаждаваше на закуската си, докато разговаряше оживено.

След това излизаше на разходка край брега.

Един човек, наближаващ деветдесетте и обременен от болести, успя да забрави страданието си поне за известно време, защото в живота му имаше нещо много по-важно.

Тук няма никаква голяма мистерия, това се случваше всеки Божи ден.

За Иван творческият акт беше източник на вътрешна сила.

Той бе изцяло погълнат от творческата си работа, от дълбокия стремеж да постигне възвишената цел, която си бе поставил.

И резултатите не закъсняха.

Иван притежаваше силен дух и остана творчески активен. Той бе жизнерадостен човек, който изпитваше естествена близост към другите.

Притежаваше дарбата бързо да вниква в проблемите, вълнуващи приятелите и гостите му, и реагираше на всичко, случващо се около него, с искрено и всеотдайно участие.

Даниел сподели с Марко нещо, което се бе избистрило в главата му:

– Бог не отговаря, защото хората са заети. Той отговаря, защото са гладни. Не глад, който се изпълнява, а глад, който остава.

– Именно гладът сигнализира за готовност и разкрива към какво всъщност посяга човек, – съгласи се Марко.

– Много хора се молят правилно, но желаят слабо, питат, но не се задържат за да получат отговор. Те търсят, но не остават достатъчно дълго, за да могат нещата да се уредят, – отбеляза Даниел.

– В резултат на това срещите остават плитки, не защото Бог ги удържа, а защото апетитът им е слаб, – уточни Марко.

– Истината е много проста. Дълбочината винаги отговаря на дълбочината. Небето не отговаря на любопитството, а на глад, – заяви Даниел.

– Ето защо хората могат да седят в една и съща атмосфера, да чуват едни и същи думи и си тръгват по различен начин, – спокойно отбеляза Марко. – Разликата не е в достъпа, а в апетита.

Даниел поклати глава:

– Желанието определя колко истина се абсорбира и колко дълбоко се задържа. Молитва без глад става механична. Гладът ѝ придава тежест.

– Гладът държи хората ангажирани, – размаха ръце Марко, – когато достойнството, комфортът или церемониалът предложат отстъпление, тогава небето отговаря.

Даниел смръщи вежди. Той се замисли дълбоко, след което изстреля бързо:

– Желанието е това, което ни държи в присъствието на Бог, когато всичко останало се опитва да ни издърпа. Ако то е живо, вниманието следва естествено. Връщаме се към Словото не по задължение, а защото нещо в нас не е свършено. Молитвата преминава от дисциплина към преследване. Ние вече не насилваме фокуса, а реагираме на глада.

– Какво да правя, когато открия, че духовният ми живот е сух? – попита Марко.

– Ако разбереш това, не започвай с увеличаване на активността, а с изследване на апетита. Какво наистина искаш? Не това, което звучи правилно, а това, което твоите действия разкриват. Желанието винаги е честно. Показва се в това, което преследваш, което защитаваш и с което си готов да останеш.

Днес ви каня да събудите глада си. Не за преживявания, а за истината. Не за вълнение, а за дълбочина.

Гладът е вратата, през която се среща молитвата. Желанието е начинът, по който държим истината, докато тя стане осезаема.

Мишо бе много радостен:

– Вчера установихме една важна истина. Дали умишлено или не, нещо ни оформя. Трансформацията следва вниманието ни, – заяви той.

– Промяната е резултат от това, което задържа вниманието ни с течение на времето, – подкрепи го Стойчо, – а това оформя вътрешния ни живот.

– Не това, на което се възхищаваме за кратко, или сме съгласни интелектуално, а това, към което се връщаме отново и отново, – допълни Мишо.

– Човешкото сърце отразява това, което многократно вижда, – добави Стойчо.

– Фиксираме очите си, настройваме умовете си, но това надхвърля един поглед, – разсъждаваше на глас Мишо. – Трябва да останем достатъчно дълго, за да може истината да премине от информация към трансформация.

– Забелязал ли си, двама души могат да чуят едно и също послание и да живеят много различен живот? – попита Стойчо.

– Не ставате промяна от това, което не си чул изобщо. Ти се превръщаш в това, което преразглеждате последователно, – заяви Мишо.

– Забележи, – кимна с глава Стойчо, – важно е как сърцето се пази или пренебрегва. Когато умът е претъпкан и неспокоен, истината рядко остава достатъчно дълго, за да се вкорени. Разсейването е опасно не защото е драматично, а защото е постоянно.

– На много хора вниманието им е разпокъсано, – смръщи вежди Мишо. – То е привлечено в твърде много посоки, за да може истината да се утаи.

– Когато погледът ти е закотвен върху Христос, върху Неговото Слово, промяната започва тихо, – надигна се на пръсти Стойчо. – Няма да забележиш веднага промяна. Трансформацията рядко е силна, но с течение на времето действията ти се променят. Просто спираш да цитираш Писанието и започваш да Го живееш.

– Нещо важно, което трябва да се отбележи, – вдигна ръка нагоре Мишо. – Гледането не е пасивно. Ти взимаш участие в него. Така даваш съгласие да бъдеш оформени от това, което гледаш пред себе си.

– Човек е благословен не, когато взема проби от Словото от време на време, – плесна с ръце Стойчо, – а когато остава ден и нощ с Него. Така животът му е стабилен, защото погледа му непоколебим.

Запитайте се днес честно, към какво се връща умът ви, когато е неохраняем? Защото посоката на вашето внимание оформя начина на вашето вървене.

Коментираха поведението на Слави:

– Представя се, все едно играе пред публика, – каза Цвятко. – Няма почтеност в него.

– Нали го гледам, – завъртя глава Цветан, – държи се по един начин в една обстановка и напълно различно в друга.

– Ходи на църква в неделя, но се държи грубо и арогантно през седмицата на работното си място, – осъди го Борис.

Петър прибави:

– Казва неща, които звучат консервативно на традиционно мислещи хора, а либерални на по- младите.

Стоян се усмихна:

– Като човек онлайн е голямата работа, но ела го виж в реалния му живот.

– Това никой няма да изненада, – обади се Дочо. – Разполагаме с технологии, чрез които създаваме образи, представяйки ги в интернет за нас самите.

Стефан се съгласи:

– Така е, надуваме автобиографиите си, добавяме факти, които не изобщо не съществуват. Фалшифицират се академични изследвания. Освен това правим всичко необходимо да продадем стоките си.

– Но мъдрите се ръководят от честност и от последователност в характера, – отбеляза Огнян. – Те са на показ във всяка обстановка. При тях няма нищо скрито, това което се вижда, е това, което наистина са.

Тодор примирено махна с ръка:

– Съдим Слави, защото не му вярваме, но ние не правим ли същото в една или друга обстановка с оправданието, че такива са обстоятелствата или, че в случая е необходима „бяла лъжа“, за да не обезсърчим някого.?

Останалите наведоха глави. Всеки можеше да си спомни поне един в случай, в който не е бил честен.

Виктор бе стрелец бомбардировач по време на Втората световна война.

Самолета му бе свален, а той бе заловен. Няколко месеца Виктор бе военнопленник.

Той рядко говореше за преживяното, но тези, които го познаваха преди войната казваха за него:

– Виктор безгрижен младеж с лъчезарна усмивка.

Но военните му преживявания го бяха превърнали в капризен и затворен човек.

Синът му Марко не го разбираше, но един ден му попадна книга, в която се разказваше за въздушните битки.

Едва тогава Марко разбра физическата и психологическата цена, платена от такъв тип летци.

От тогава състраданието към баща му се засили.

Така и Исус не просто разбираш нашите борби, Той знае как се чувстваме във всяка ситуация.

Помислете, Исус знае какво изтърпяваме. Той е бил изкушаван, както сме и ние.

Да се ​​научим да имаме състрадателно сърце като Исус е чудесен начин да покажем любов към онези, които се нуждаят от Него.

Нека Бог ни даде, чрез Светия Си Дух, разбиращо сърце, което протяга ръка към другите с любов и милост.