Петър наставляваше сина си:

– Защото Исус ни е простил, ние прощаваме на другите.

– О, аз никога не бих могъл да направя това, – възразяваше Борко. – Той ме нарани жестоко. Само като го видя, в мен се надига бунт.

– Може би това е проблемът ти, – усмихна се Петър, – виждаш твърде много грешния човек. Опитай се да отместиш погледа си от този, който те е наранил, и го насочиш към Този, който те е спасил.

Борко въздъхна:

– И той няма да получи наказание за това, което ми е сторил?

– Разбери, – кротко каза Петър, – взаимоотношенията процъфтяват, не защото виновните са наказани, а защото невинните са милостиви.

Марко бе истински, автентичен. Той сваляше всички маски и прикрития от себе си. Ставаше уязвим пред другите и Бога.

Въпреки това бе доста влиятелен човек. Не се стремеше към светлината на прожекторите. Съзнателно се съпротивляваше да злоупотребява с власт.
Не се възползваше несправедливо от мястото, което заемаше.

За него най-важното бе твърдо да вярва в Писанията.

Марко бе автентичен човек, т.е. не въображаем, не фалшив, никого не имитиращ освен Господа.

Той бе освободен от стандартната реклама, съпътстваща публичните събрания.

Марко казваше:

– Не приемам за себе си думи като „фантастичен“, „супер“ и „невероятен“. Стремя се да бъда истински.

– Какво означава да бъдеш истински? – питаха го приятелите му.

– Да бъдеш истински, означава, че си свободен да се съмняваш, да признаваш провал или слабост, да изповядаш грешките си, но да заявяваш истината.

Когато човек е автентичен, не е нужно да е винаги в челната десетка, да прави голямо впечатление или да изглежда свръхблагочестив.

Автентичните хора обикновено се наслаждават на живота повече от другите.
Те не се приемат толкова сериозно. Всъщност се смеят, плачат и мислят по-свободно, защото нямат какво да доказват. Нямат голям имидж, който да защитават, нямат роля, която да играят. Нямат страх да бъдат разкрити, защото не крият нищо.

Нека направим Библията наша основа. И докато прилагаме нейните насоки, ще трябва да внимаваме за отношението си към Бога и тези край нас.

Станчо бе навел глава.

– Думите му ме пронизаха като с нож. Те проникнаха дълбоко в мен, – оплака се той на приятеля си.

– Човек не е мъдър, ако не знае какво и как да го каже, – отбеляза Димо.

– Това си бе пълна обида, – тъжно въздъхна Станчо, – но не мога да се държа така, все едно нищо не е казал. Това е като рана.

– Раната може да зарасне, когато е наранено тялото, но все пак остава белег, – добави Димо. – Безразсъдните думи могат да унищожат човека, дори да го убият.

– Така е, – съгласи се Станчо. – Думите са станали причина за убийства, самоубийства и реални войни. Те убиват психологически.

– Ето, – Димо вдигна показалецът си на дясната ръка, – кажи на едно дете, че е глупаво и безполезно. И да порасне прекарва живота си опитвайки се да се отърве от съмненията, които си посял в него, – повдигна веждите си Станчо.

– Думите нараняват, те са токсични. Щом попаднат на земята, замърсяват всичко, – категорично заяви Димо. – Пръчките и камъните могат да ти счупят костите ти, но думите унищожават душата.

– Освен това, – поклати глава Станчо, – ако са прибързано казани, не са обмислени добре, водят до много тежки поражения.

– Иска ми се, – възкликна Димо, – да не наранявам някого по този начин, а да говоря думи, които привдигат, насърчават и успокояват човека.

Николов бе съдия.

Той бе измислил уникален подход за справяне с кражбите в магазините.

– Нека мият колите на паркинга на местния супермаркет упражнявайки общополезен труд, – бе предложил Николов.

Той се надяваше това да възпре бъдещите кражби и да послужи като ярко напомняне за последствията от нарушенията.

– Всяко действие има последствие. – казваше Николов. – Отговорността е важна.

Всяко прегрешение разкрива нелоялността към обществото.

Миенето на колите на обществени места служи за смирение, което насърчава към размисъл и отговорност.

Истинската свобода за човека идва, когато той признае грешката си, поправи се и прегърне Божията благодат.

Дядо Петко се оплакваше:

– Вчера усетих стягане в гърдите. Имах проблем с дишането и силни болки. Мислех, че съм получил инфаркт.

– Когато човек правилно разпознава симптомите, не бива да ги пренебрегва, – наблегна чичо Стоян. – Трябва да спре и да разбере – забеляза Митко. – Ако мислим, че тези признаци са за сърдечен удар, можем и да грешим. Възможно е това да се окаже реакция на тялото при стрес.

Михаил замахна с ръка:

– Сърдечните пристъпи са опустошителни и отнемат живота на твърде много хора.

– Но симптомите на духовен инфаркт също са опустошителни, – възрази Здравко.

– Духовен инфаркт? – реагираха учудено няколко човека.

– Това е, когато спираме да сънуваме, не желаем да се молим, губим вярата си, вече не се надяваме на нищо, спираме да обичаме, – поясни Здравко. – Вместо да прегръщаме живота, ние го анализираме. Не преследваме мечтата си, а се задоволяваме с нещо поносимо и предвидимо. Избираме скуката, защото тя просто има повече смисъл.

Стефан се намести по-добре на стола си и добави:

– Като деца се раждаме с духовен компас, чрез който получаваме големи очаквания. Като възрастни животът обикновено се превръща в поредица от изчислени рискове. Приключението е анулирано и очакването умира. Задоволяваме се с … ами … по-малко.

– Но тъй като ние познаваме причините, поради които спряхме да живеем, мечтаем и вярваме, можем да обърнем техните ефекти върху нашия живот. А именно да преследваме мечтите си и да се борим за съдбата си, – обади се Марин, мълчаливецът в групата.

– По същия начин можем да променим това, което влиза в сърцето ни и се научим как да упражняваме Божията истина, с една единствена цел да обърнем дългосрочните ефекти на духовния инфаркт.