Марко изгледа приятелите си и попита:

– Каква роля играе ентусиазмът в живота ни?

– В много отношения той е ключовата съставка, която ни освобождава от скованото, мрачно, прегряващо ограничение на дадена задача, – отговори Крум.

– Когато шансовете са срещу нас, часовете са дълги и краят все още не се вижда, отбеляза Стоян, – Ентусиазмът ни спасява от изкушението да се откажем, да избягаме или да се оплакваме.

– Той премахва твърдостта и мъката от скуката. Призовава свежи войски, когато битката се проточи и тялото се изтощи, – допълни Симеон.

– Ентусиазмът ли? – ухили се Атанас. – Спортистите се хранят с него. Търговците са мотивирани от него. Учителите разчитат на него. Учениците се провалят без него. Лидерството го изисква. Проектите се завършват благодарение на него.

– Някой бе казал: „Нищо велико не е било постигнато без ентусиазъм“ – отбеляза Христо.

– Убеден съм, че една от причините Бог да ни дава толкова много лични обещания в Словото Си е да разпали ентусиазма ни, – възторжено обяви Трифон. – Знанието е от съществено значение, но знанието без ентусиазъм е като гума без въздух, като басейн без вода, като „благодаря“ без усмивка.

Станимир беседваше с няколко свои приятели. Той обяви:

– Много хора прекарват живота си, опитвайки се да докажат, че заслужават любов. Те работят по-усилено, стремят се към одобрение и се надяват, че това да бъдат добри или успешни ще им осигури щастие.

– Но истинската радост, – уточни Светослав, – не расте в живот на постоянна тревожност, как ще се представим пред другите. Тя расте, когато най-накрая можеш да се успокоиш, когато разбереш, че си избран.

– Неизменната любов е Божията и тя няма да изчезне, когато се бориш, – допълни Марин.

– Може да бъдеш пренебрегнат от другите, – весело констатира Петър , – но винаги си видян, ценен и желан от Бога.

– Радостта не е награда за духовно успешните, – повдигна важно вежди Манол. – Тя е естественият резултат от знанието, че си обичан.

– Когато щастието ти е вкоренено в Божията обич, а не в човешкото одобрение, то става устойчиво, – забеляза Антон.

– Ако светът те игнорира, ти все още си избран. Ако някой си тръгне, твоята стойност не се променя. Ако загубите титла, работа или инерция в живота, Божията любов остава същата. Нито натискът от света, нито болката от миналото, може да те отдели от Него, – заяви твърдо Ясен.

– Ето защо можем да кажем с увереност: Щастлив съм, защото съм обичан, – обобщи Станимир.

Петьо стоеше в подножието на тъмно стълбище.

– Знам,че Бог е с мен, но все още се страхувам, – призна си той.

Майка му, която бе до него му каза:

– Ами ако татко те срещне на върха на стълбището, докато аз остана тук, долу?

Лицето на Петьо светна.

Щом чу стъпките на баща си отгоре, той хукна през тъмнината в чакащата прегръдка на баща си.

Забележете тъмнината не изчезна. Стълбите не станаха по-лесни за изкачване. Обстоятелствата не се измениха, но Петьо се промени.

Ето я и прогресията:

Първо идва страхът – тъмното стълбище.

След това идва утехата – знанието, че някой е с нас.

Накрая идва смелостта – бягането през тъмнината.

Както Петьо имаше утеха в двата края на своето пътуване, така ние имаме Отец, който ни обгражда със Своята утеха и присъствие. Светият Дух ни утешава долу, докато Исус ни очаква горе.

Тази Негова прегръдка ни дава смелост да преминем през каквато и да е тъмнина, с която се сблъскваме.

Всеки път, когато Бог ни утешава, Той не просто успокоява страховете ни, а изгражда смелостта ни за следващото предизвикателство.

Чрез Божията утеха можем да развием смелост, която не отрича наличието на страх, а побеждава властта му над нас.

Филип жестикулираше мощно:

– Зад несигурността на човек се крие гузна съвест.

– То си е така, – съгласи се Павел. – Колкото повече лъжем и предаваме, толкова повече се страхуваме, че ще бъдем предадени. Вследствие, на което хукваме, въпреки че никой не ни преследва.

– Това надхвърля угризенията на съвестта за минали грешки, – наклони на една страна глава Филип.

– Погледни, дори в съвременната ни култура се наблюдава странно упорство на вината, – каза Павел. – Борим се с усещането, че нещо с нас не е наред. Не сме това, което трябва да бъдем.

– Така само се подтиска знанието, че сме грешници, – леко се усмихна Филип.

– А който има чиста съвест е смел, защото греховете му са покрити от Божията благодати и миналото не го преследва, – добави Павел.

– Забелязал съм, – сподели Филип, – че когато не изповядам неща, които зная, че са грешни, започвам да се претоварвам с работа и приемам прекалено много ангажименти. Сякаш искам да се отскубна от собствените си грехове, но истината е, че не мога.

– Просто позволи си да починеш в жертвата на Божия Син, – посъветва го Павел. – И тогава ще намериш покой.

Даниела обичаше да придобива нови умения. Всеки ден взимаше уроци на телефона си по немски език.

Често Даниела заявяваше:

– Харесва ми да раста в познанието и да научавам на практика неща, до които мога да се добера. Малко ме плаши идеята да остана невежа за нещо.

И коя бе всъщност причината за това?

Тя самата даваше отговор:

– Това, че не знам нещо ме кара да се чувствам уязвима, невежа и незначителна, а знанието ми дава чувство на самоувереност и контрол.

Да, но …

Един ден Даниела осъзна:

– Аз съм постоянна всезнайка и обичам да съм права за всичко.

И това я стресна. Звучеше ѝ грозно и неприятно.

Тя разтърси глава и започна да разсъждава:

– Ученето е нещо добро, но със знанието идват много проблеми. Ако разчитам само на него, не уповавам на Бог. Освен това от многото си знание мога да се възгордея.

Желанието за знание и да бъдем винаги прави създава огромно изкушение да гледаме отвисоко на другите, които мислят или действат различно от нас, а това ще ни изолира от тях.

Гордостта и любовта не могат да съжителстват заедно.

За да обичаме като Исус, който като Бог знаеше всичко и въпреки това се лиши от статуса Си, за да служи, учи и спасява човечеството, ще трябва да ходим в Неговото смирение.

Да обичаме смирено като Исус означава да наситим всяко знание, което имаме, с Божията мъдрост и проницателност.

Само тогава ще можем състрадателно да се ангажираме с хората, да им задаваме въпроси и да ги ценим точно там, където са в тяхната радост или болка, и в техния грях или невежество.