Архив за етикет: хол

Стремеж да постигне по-възвишена цел

Това бе ежедневието на Иван.

Около 8:00 ч. сутринта неговата млада съпруга Мартина му помагаше да се облече, защото поради немощта на старостта си, той не можеше да прави това сам.

Трудно се придвижваше. С мъка вдигаше ръцете се поради ревматоидния си артрит. Затрудненото му дишане подсказваше за емфизем.

Мартина го въвеждаше в хола, като го подпираше под мишниците.

Прегърбен гръб, отпусната глава, влачещи се стъпала …

И все пак, преди да седне за закуска, Иван се отправяше към пианото.

Той сядаше с големи усилия и с видима мъка повдигна подутите си, деформирани от артрита пръсти над клавишите.

И ставаше чудо.

Пръстите му бавно се разтваряха, протягайки се към клавишите
като цветни пъпки, които се обръщат към слънцето.

Гърбът му се изправяше. Дишането му ставаше леко и свободно.

Зазвучаваха началните тактове от „Добре темперираното пиано“ на Йохан Себастиан Бах.

Докато свиреше, той си тананикаше, а по-късно отбелязваше:

– В такива моменти сякаш ми говори Бах – и полагаше ръка върху сърцето си.

Пръстите му добили сила и гъвкавост, се плъзгаха по клавишите с голямо умение.
Изглеждаше сякаш се бе слял напълно с музиката.

Тялото му вече не изглеждаше сковано и прегърбено, беше гъвкаво и грациозно, без следа от артрита.

Когато приключеше със свиренето, Иван се изправяше изпънат и строен, дори изглеждаше, сякаш е станал по-висок.

Той отиваше до масата с лекота, без ни най-малък признак на влачене на краката и се наслаждаваше на закуската си, докато разговаряше оживено.

След това излизаше на разходка край брега.

Един човек, наближаващ деветдесетте и обременен от болести, успя да забрави страданието си поне за известно време, защото в живота му имаше нещо много по-важно.

Тук няма никаква голяма мистерия, това се случваше всеки Божи ден.

За Иван творческият акт беше източник на вътрешна сила.

Той бе изцяло погълнат от творческата си работа, от дълбокия стремеж да постигне възвишената цел, която си бе поставил.

И резултатите не закъсняха.

Иван притежаваше силен дух и остана творчески активен. Той бе жизнерадостен човек, който изпитваше естествена близост към другите.

Притежаваше дарбата бързо да вниква в проблемите, вълнуващи приятелите и гостите му, и реагираше на всичко, случващо се около него, с искрено и всеотдайно участие.

В тишината

Като ставаше посред нощ Мишо виждаше майка си седнала на стол в хола. Обикновено тя държеше Библия в скута си.

Тази жена имаше проблем с безсънието поради хронична болка.

Мишо не говореше с майка си, защото бе прекалено сънен, но знаеше, че тя разговаря с Бога в тези среднощни часове.

Трябва ли да чакаме някоя безсънна нощ, за да се свържем с Бога?

Разбира се, че не.

Светът е шумен и ние често се разсейваме от шума.

Бог изисква вниманието и участието ни. Ето защо трябва активно да търсим тихите моменти, които рядко се срещат в хаоса на семейния живот или в забързаната работа.

Ние намираме Бог в тишината.

Той е буден и слуша. Винаги е готов да прекара време с онези, които Го търсят.

Страхът може да почука, но доверието може да отговори

Соня бе на пет години, смяташе се вече за голяма, но се страхуваше от гръмотевичните бури. Не толкова от дъжда и вятъра, а от звука на гръмотевицата.

Всеки път, когато имаше такава буря, Соня реагираше по един и същи начин.

Отиваше до малкото стерео в хола и включваше музика за поклонение на Бога.

Един ден баща ѝ я попита:

– Защо правиш така?

– Гръмотевиците ме плашат, но музиката ме кара да се чувствам добре.

Това бе нейния начин да реагира на бурята.

Гръмотевицата беше истинска, но и отговорът ѝ също.

Тя не можеше да контролира бурята, но можеше да избере това, което слушаше. Така увеличи обема на мира си.

Бурите са част от живота. Те се появяват в нашето здраве, нашите финанси, нашите взаимоотношения и нашите емоции. И страхът се опитва да се издигне с тях, но страхът не трябва да побеждава.

Въпросът е върху какво ще се фокусираме? На какво ще се настроим?

Изборът ѝ не успокои бурята, но успокои самата Соня.

Когато насочим вниманието си към Бога, сърцата ни могат да намерят мир дори в хаос.

Може да не успеем да спрем гръмотевиците, но можем да изберем гласа, който слушаме.

Гениалната идея

Марта имаше три малки деца. Последното бе на два месеца. Тя бе постоянно изтощена.

Приятелката ѝ Елена бе скоро родила своето първо дете. Когато видя колко изморената е Марта, тя я посъветва:

– Легни да почиваш, когато бебето заспи.

Марта се удари по челото:

– Каква гениална идея. Решението е било толкова близо до мен, а аз съм била сляпа. Това променя всичко.

И Марта опита.

Бебето бе вече заспало, когато тя се отпусна само за седем секунди, защото двете ѝ по-големи деца я дръпнаха за ръката:

– Мамо, мамо ела да видиш какво сме нарисували на стената на хола.

Марта безпомощно изпъшка и ги последва. Дори нямаше сили да вика.

Цялата стена бе осеяна с петна, за които децата твърдяха:

– Това са много хора събрани в парка.

– Идеята на Елена бе гениална, но как да я приложа в такива ситуации? – тъжно поклати глава Марта.

Как да ги победим

Вечерта преваляше, но групата от младежи съвсем не искаха да се разделят.

За какво ли не говориха. Повечето споделиха проблемите си и се молиха едни за други.

Внезапно Дечко извика:

– Това е нетърпимо! Човек спокойно не може да поговори с някой, цяла напаст са!

– Какво ти става? Срещу кого се бунтуваш толкова? – попита дребничката Мая.

– Това са чудовища и ако не ги спрем …., – продължи да се възмущава Дечко.

– Но за какво говориш? – прекъсна го Краси.

– Те са във всеки дом, дори са по няколко, – размаха ръце Дечко. – в хола, спалнята, мазетата, дори на любимите ни места.

Всички го гледаха изумени, но никой не се досещаше за какво всъщност им говори.

А Дечко продължи още по-разпалено:

– Те са убедителни и нагли, удобни и добре информирани. Нима не се досещате кои са? Познахте ли ги?

Малцина мълчаха, но повечето поклатиха отрицателно глава.

– Говоря за нашите екрани: телевизори, компютри, телефони, таблети, смартфони и т.н.

– Та какви чудовища са те? – повдигна рамене Радко.

– Като много неща в живота, екраните не са лоши, – съгласи се донякъде Дечко. – Образоват ни и ни забавляват, но проблема е, че екранът е прекрачил всички граници в домовете и живота ни.

– Какви граници? Какви ги говориш? – изказа несъгласието си Виктор.

Дечко се напери и продължи настървено да защитава тезата си:

– Нашите разговори, храната ни, времето ни за учене, продължително отнемане на вниманието ни, сънят ни, дори сексуалният ни живот във всичко се намесват и го контролират.

– Не е нужно да изхвърляме бебето заедно с водата, в която сме го къпали, – усмихна се примирително Камен.

– Да, но трябва да поставим някакви граници за използването на екрана, – натърти Дечко.

– Срещай се по-често с приятели, колеги, дори непознати и така нареченото „чудовище“ от Дечко ще се укроти, – предложи Пламен.

Марко накрая мъдро заключи породилата се изневиделица дискусия:

– Хората, които седят по цял ден и с часове гледат светлината излъчваща се тези екрани, да внимават да не бъдат погълнати от нея.