Виктор разпалено размахваше ръце:

– Няма Бог! Не ми говори врелини кипелини.

Добромир го погледна кротко и топло му се усмихна:

– Наблюдавал ли си пламтящия залез, а мекият, сребрист блясък на лунната светлина върху океанските вълни? Чувал ли си плача на новороденото? Гледал ли си как птица гради гнездото си, излюпва и храни малките си? Кой е направил всичко това?

– Това е случайно стекли се обстоятелства, – самонадеяно обяви Виктор.

– Погледни заобикалящия ни свят, – посъветва го Добромир. – Инстинктивно знаем, че нашата среда не е някаква случайна космическа случайност, а дело на Майстор-дизайнер. Земята не е възникнала с щракване на гигантски пръсти, а е била съзнателно планирана и подготвена в подредена поредица от събития.

– И космоса ли не е случаен? – с присвити очи и лека ирония в гласа попита Виктор.

– Не е, – спокойно му отговори Добромир. – Виж нас хората. Ние сме съзнателно планирани да бъдем изпълнени с красотата на любовта, радостта и мира, изпълняващи целта поставена от самия Бог.

Виктор само махна нервно с ръка.

Светльо сподели с приятеля си Симеон:

– Мислех, че не излекуваната болка просто изчезва с времето.

– О, де да беше така, – усмихна се тъжно Симеон. – Тя просто се пренася. Появява се отново в следващия сезон с различно лице, но със същата тежест.

– И аз съм забелязал, че когато вляза в нова връзка с надежда за ново начало, проектирам старите рани на нови хора, – с болка констатира Светльо.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Миналите ни разочарования оформят настоящите ни реакции, а непреодоляната болка се превръща в леща, през която всичко се интерпретира.

– Какво може да се направи в такива случаи? – попита Светльо.

– Виж, – прехапа устни Симеон, – Бог е наясно с този модел. За това Той не пренебрегва разбитите сърца. Лекува и грижовно превързва раните ни.

– Знам, че ни изцелява, – отбеляза Светльо.

– Забележи, – наблегна Симеон, – изцелението не е прибързано, насилствено или повърхностно. То е умишлено и лично.

– Мога до някъде да се съглася, – Светльо поклати глава, – че изцелението е акт на послушание и мъдрост.

– Исус „превързва съкрушените сърца“ и извайва красота от пепелта, – допълни Симеон. – Бог не ни създава нови връзки и не ни поставя спешни задачи, преди да се погрижи за сърцата ни.

– А когато се забавя? – попита Светльо.

– Това е доказателство за подготовка, на която сме подложени, – отговори Симеон. – Това, което усещаш като тишина, може да се окаже процес на възстановяване.

– С течение на времето неизпълнените желания могат да създадат тиха скръб, с която се научаваме да живеем, вместо да се лекуваме от нея, – въздъхна дълбоко Светльо.

– Бог те кани, да донесеш тази болка при Него. Изцелението започва, когато осъзнаеш къде си наранен. Бог лекува това, което носим в Неговата светлина.

– Може би трябва да занеса всяка болка, разочарование и рана пред Господа, – започна да изрежда Светльо. – И да Го помоля да изцели сърцето ми, да възстанови надеждата ми и да ме подготви за това, което ми предстои.

– Довери Му се в процеса на изцеление и няма да съжаляваш, – подкрепи го Симеон.

Румен се суетеше тази сутрин. Стана, но не побърза да се приготви за училище.
Погледна часовника и викна:

– Пак закъснявам.

Той имаше толкова много дрехи и се чудеше:

– Какво да облека тази сутрин?

Искаше да бъде стилно облечен, безупречен.

Странно, въпреки голямото си старание да изглежда добре, трудно привличаше приятели.

Един път сподели с дядо си проблема и почти изплака:

– Може би нещо ми липсва.

Старецът потупа внука си по рамото и отговори:

– Човек е нещо повече от това, което виждаме, когато се срещнем с него. Виж, вътрешната красота е друго нещо. Тя не следва последната мода, не можеш да си я купиш от универсалния магазин.

– Каква е тази вътрешна красота? – попита Румен.

Дядото поглади брадата си:

– В Библията Исус не е описан като модел за красота и въпреки всичко хората го следваха и слушаха с часове.

– Изглежда у Него е имало нещо, което ги привлича, – намеси се Румен. – Какво е то?

– Вътрешна красота – сърцето и душата на Исус, – отговори дядото.

– А можем ли да станем като него? – попита с копнеж Румен.

– Това е предизвикателство, което Библията отправя към всеки от нас.

– А външната красота? – това много вълнуваше Румен.

– За нея нека се доверим на Бога, Който облича цветята и птиците с най-красиви премени.

Крум изстреля поредния си въпрос:

– Бог срамували се от материалния свят.

Живко веднага реагира:

– Едва ли, Той е дошъл в него. Въплъщението на Исус Христос ни говори, че обикновените неща, като дом, храна, аромати и докосване, могат да се превърнат в място за среща с Рая.

– Често си мисля, че духовните неща са далечни и дори невидими, – сподели Крум.

– Но Бог действа дори в простите „земни“ неща, – възрази Живко. – Той е създал света и е казал: „Беше добро“. След, което самият Той е дошъл тук, за да сподели нашата радост и умора, нашите празненства и нашата болка.

– Може би си прав, – съгласи се Крум.- Когато вдишвам аромата на канелата, гледам блестящите светлини на града или пия горещ чай, забелязвам, че това не са просто обикновени вещи, а знак за Божията доброта.

– Материалните неща не ни отдалечават от Бога. Те могат да ни приближат до Него, ако ги приемаме с благодарност, – констатира Живко. – Затова се наслаждавайте на красотата на този свят, не като временна наслада, а като част от Божия план. Всяко творение не е пречка за човешката вяра, а доказателство за любовта на Създателя, Който иска да бъде до нас.

Нека тези стъпки на любовта ни помогнат днес да видим Божията благодат в обикновените неща.

Христо и Стефан разговаряха дълго. Те обсъждаха въпроса за отношенията между мъжа и жена.

– Любовта на съпруга има ясна цел, – заяви твърдо Христо.

– Той трябва да бъде посветен на растежа на съпругата си, точно както Христос е за Църквата, – допълни Стефан.

Христо продължи:

– Божият план е съпругът да бъде инструмент, който помага на съпругата си да става все повече и повече като Исус.

– Не като идеализираната жена, която има в главата си, – засмя се Стефан.

– Исус не е от тези, които правят всичко само в началото след запознанството, а после се отпускат, – наблегна Христо. – Неговата любов е постоянна отдаденост.

Стефан наклони леко главата си на една страна и каза:

– Това означава, че всеки добър брак започва с „убийството“ на безброй фалшиви очаквания и лични предпочитания.

Двамата замълчаха, след което Стефан отново възобнови разговора:

– Да обичаш означава да полагаш усилия да разбереш какво кара другия човек да се чувства обичан. Независимо дали това е чрез подаръци, думи или качествено време.

Христо разтърси рамене:

– Мисията на съпруга е като тази на свещеник, който работи с Божието Слово, за да култивира емоционалната красота и духовната дълбочина на съпругата си, а не да създава бръчки от тревоги и слабости.

– Ето какво е важно за нас мъжете: Не трябва да превръщаме жените си в своя собствена идеализирана версия на нея. Необходимо е да анулираме очакванията и личните предпочитания, за да я обичаме по-жертвоготовно, фокусирайки се върху нейното благополучие, – констатира Стефан.

Христо покани приятеля си:

– Нека да се помолим.

И започна:

– Господи, помогни ми да видя жена си през Твоите очи. Нека целта ми не бъде да я променям, за да угодя на себе си, а да бъда канал на Твоята благодат, за да може тя да процъфтява. Дай ми мъдростта да я обичам така, както тя се нуждае от любов, и смелостта да жертвам собствените си желания за нейно добро.