Станимир въздъхна:

– Едно от големите предизвикателства на нашето време е, че всяка позиция или мнение ни разделят и отчуждават.

– Това е така, защото сме дълбоко подозрителни към „другия“ и си мислим най-лошото за някого веднага щом чуем нещо, с което не сме съгласни, – уточни Боян.

– Който мисли така , тогава трябва да вярва в това, – обади се Драган.

– Забележете, – Пламен се бе зачервил целия, – това да се случва по телевизията и телефоните ни, но то става и по време на кафе след църковните служби, както и около масата за вечеря в домовете ни.

– Често източникът на тези разделения е липсата на по-висша лоялност, която да ни обединява въпреки многобройните ни различия, – плесна с ръце Филип.

– Когато срещнете някой, който е с противоположни убеждения и нашите възгледи ни са толкова различни, ние сме готови за самозащита или бой, – настръхна Петър.

– Това, от което се нуждаем, е вярност, която надхвърля всички наши разделения, – започна тържествено Живко. – Това не е глупав оптимизъм, който призовава за „световен мир“, а християнско вярване, че нашата първа и най-важна вярност е към Исус Христос и Неговото царство. Следователно, ако нещо е „ценност на царството“, то трябва да бъде наша ценност, независимо как се проявява това в царствата в този свят.

– Вероятно ще се съгласяваме с една група по един въпрос и с друга група по различен, – подкрепи го Румен. – Това не е признак на объркване или липса на ангажираност към кауза. Точно обратното! Ние избирате да кажете, че нашите ценностите, които ръководят живота и решенията ни, са оформени от царство, което не е от този свят. Имаме само един Цар, пред когото се прекланяме и само едно царство, към което истински принадлежим.

Тошко гледайки течащата вода край тях, попита баща си:

– Татко, откъде започва една река?

– От извор, – бързо отговори бащата без много да се замисли.

– А какво ще стане, ако водата е замърсена още с тръгването си от извора? Кой би я пил? – Тошко изпитателно погледна баща си.

– „Изворът“ на човек се крие в сърцето му. Ако то е “замърсено”, кой би искал да ти стане приятел?

– За това трябва да се грижим за сърцето си, – усмихна се Тошко. – Често съм се питал, как можем да го опазим?

– Ако се стремим да бъдем като Бог и да Го следваме, Неговата любов ще ни учи на това и от сърцата ни ще извира живот, – посъветва го баща му.

Тошко се замисли:

– Кое може да замърси сърцето ми? Какви са признаците на замърсеното сърце?

– Ако не следваме Господа и вървим по нашите си желания и стремежи, какво става? – попита бащата.

– Грях след грях, докато затънем в дълбоката яма, – тежко въздъхна Тошко.

– А можеш ли да изчистиш сърцето си ако вече си го изцапал? – последва нов въпрос.

– Да, – твърдо заяви Тошко, – само чрез покаяние.

– Има ли неща, които пазиш повече от сърцето си?

– Да не бъде, – Тошко бе напрегнат, но отговори чрез Писанието, – „защото от него са изворите на живота“.

Бащата остана доволен от отговора на сина си.

Сезоните пожари са нещо кошмарно, но неотдавнашният такъв бе изключителен по мащаба на разрушенията, които бе причинил.

– От къде пак дойде това чудо? – мълвяха малкото оцелели от пожара.

Дошлите да помагат, с каквото могат, констатираха:

– Сушата и високите температури са допринесли за разпространението на огнената стихия.

Много хора бяга загинали, броя на изчезналите не бе малко.

Хиляди къщи бяха разрушени.

Групата от помощници започна да се изкачва нагоре към върха на близката височина, за да огледат по-добре пораженията.

Когато минаха през един от жилищните райони, видяха семействата останали без дом как се гушеха в брезентови палатки.

Пътят бе изпълнен с дупки. На някои места доста криволичеше.

Когато се изкачиха горе това, което видяха, буквално ги шокира.

– Пълно унищожение, – възкликна един от мъжете.

– Вижте, – ръката на Диляна сочеше самотно червено цвете, единственият признак на живот на фона на саждите и руините. – Каква красота сред пепелта.

– Наистина, колкото и тъжно да е това, което виждаме, – каза окуражаващо най-младият сред тях, – Господ е жив и могъщ.

– Дори в трудни ситуации, Той гледа да ни зарадва, – добави друг.

Калин бе пазарувал и вървеше към дома си. Той бе подтиснат и притеснен.

– Не съм забелязал от кога са започнали да треперят, – Калин погледна ръцете си. – Може би това са първите признаци на Паркинсон.

Ръцете му продължаваха да треперят.

– Това е чудовищно, – възкликна той. – Как ли ще го понесе Марта? А децата? ….. Просто ще им бъда в тежест.

Изведнъж се чу бурен смях. Калин се обърна.

Мъж буташе кикотещо се момче в инвалидна количка. Непознатият се наведе над количката и прошепна нещо на детето. То още по силно започна да се смее.

– Това дете е много по-зле от мен, но двамата се смеят, – каза си Калин. – От къде черпят сили за такава радост?

Внезапно изненадваща мисъл се появи в главата на Калин:

„Те са избрали да се радват, независимо от това какви са обстоятелствата“.

Срещнахме още една Нова година. Нека през нея да изберем, да се радваме.

Девизът на Йото бе: „Мисли само за себе си“. И той се гордееше с него.

Ако някой му кажеше:

– Имам нужда.

Йото се усмихваше и категорично заявяваше:

– Това е признак на слабост. Я се стегни.

Чуеше ли друг да споделя:

– Признавам провалих се.

И за него Йото имаше готов отговор:

– Липсва ти характер.

Когато го обвиняваха:

– Много си самонадеян. Така не бива да говориш на хората.

Той отвръщаше:

– Постоянно сме в движение. Кой има време да споделя, а за грижа да не говорим. Ние всички сме имунизирани с бързане и безпокойство.

Баща му го съветваше:

– Лесно е да се подадеш на егоистичния начин на живот и да се изолираш, вместо да помогнеш на другите, но това води до горчиви последствия.

– На мен и така си ми е добре, – смееше се Йото.

Баща му не се предаваше и продължаваше:

– Двама са по-добре от един. Те взаимно ще постигнат повече. Ако единият падне, другият ще го повдигне. Насърчават се. Заедно могат да устоят на атаките.

Йото не бе съгласен. Но утре ако изпадне в беда, дали ще се намери някой да му се притече на помощ?