Дядо Стойко отглеждаше животни и се грижеше за земята останала още от баща му. Той от нищо не се оплакваше. Не му бяха нужни нито лекари, нито лекарства.

Една студена сутрин стареца се почувства малко недобре.

Жена му го посъветва:

– Иди на лекар.

Той поклати упорито глава и отговори:

– По-добре да си купя малко змийско мляко от търговците.

Старецът отиде в плевнята, за да нахрани животните си. Той бе поставил електрическа жица, за да не бяга добитъкът надалече.

Случайно се спъна и докосна електрическия проводник. Ток премина през цялото му тяло и той падна на земята. Когато стана забеляза нещо интересно:

– Чувствам се обновен, пълен с енергия.

Дядо Стойко завърши цялата си работа в стопанството си и забрави за изпитанието.

Мина време.

Една сутрин се задъха.

За пореден път се спъна и докосна електрическия проводник. Тока го разтърси и той отново се почувства добре.

Шокът му даде енергия. Помогна му да диша нормално и дядо Стойко се почувства с двадесет години по-млад.

Тази странна практика продължи доста време, докато старецът не бе хоспитализиран за първи път в живота си.

Кардиологът погледна невярващо електрокардиограмата му:

– Чувствали ли сте се уморен? Изпитвали ли сте задух?

Дядо Стойко разказа всичко на лекаря за самопредписаните си шокови терапии и обновеното му чувство за енергия.

– Имате нарушен сърдечен ритъм, т.е. болното ви сърце изкача от ритъм.

Самолечението на старецът с електрически шок бе въвеждало сърцето му отново в ритъм.

Но натискането на бутона за нулиране на електрическата система на сърцето може да бъде опасно. Понякога шокът може да накара сърцето да спре да тиктака завинаги.

Ако сме честни със себе си, трябва да признаем, че много приличаме на дядо Стойко.

Усещаме, че нещо не е наред, но не можем да определим проблема.

Докато ние си самопредписваме собствени средства, нашите болни сърца изкачат от ритъм.

Нека поставим сърцата си в компетентните ръце на Този, Който може да ни направи цялостни.

Бог е нашият велик лекар.

Той познава нашите нужди. Има отговорите и вижда най-добрия начин да излекува заболяванията ни.

Бракът на Елена приключи. Тя се озова в апартамент под наем с една спалня в общински комплекс.

Самотна и тъжна тя реши:

– Ще засадя нарциси край пътеката. Обичам тези цветя.

След това се замисли и се изказа целенасочено:

– Има надежда дори в мрачните дни.

Забелязали ли сте, че какъвто и да е сортът нарцис, сякаш огрените от слънцето жълти венчелишчета приличат на хвалещи ръце, а централната структура, подобна на тръба, провъзгласява, че зимата почти е свършила, а ярката зора на пролетта идва!

Подобно на нарцисите, предвещаващи нов сезон, колко невероятно ще бъде, когато великият тръбен зов от небето отекне по целия свят.

Борбите, с които се сблъскваме в настоящето, не са краят на историята. Подобно на Христос, ние също ще бъдем „облечени в нетлението“ и ще получим славни възкресенски тела. Защото „смъртта е погълната от победата“.

Може би преживявате труден период в момента или радост, но надежда за днес, утре и вечността остава същата: „Той ни дава победата чрез нашия Господ Исус Христос“.

Йоана ходеше на църква, но там се чувстваше не на място си.

Тя се бореше с несигурността и самотата в училище.

Бе едва на петнадесет години, а се самонаряняваше и бе развила хранително разстройство.

На един Великден Йоана бе приета в интензивното отделение.

Там я срещна Исус.

Тя се бореше с това, което знае за Бога и собствената си самоомраза.

Изведнъж Исус ѝ каза:

– Чрез моите рани ти била изцелена и освободена. Никога не е трябвало да поемаш тази болка върху собственото си тяло. Аз вече я поех върху моето.

Това преобърна живота ѝ.

По-късно Йоана сподели:

– Дори не знаех, че това е от Писанието. Нямах никаква представа, докато по-късно не го прочетох в Исая.

Когато чувстваме срам, скръб или отчаяние за себе си или за това, което сме направили погрешно, има отдушник за нашата болка.

Неговото име е Исус – „той беше прободен за нашите прегрешения, той беше смазан за нашите беззакония. Прободен. Смазан. Това са дълбоките рани на сърцата ни, които Той носи на кръста и за които плаща изцяло.

Група младежи се вълнуваха и шумно разговаряха в стаята. Чуваше се бръмчене като в кошер, когато пчелите са раздразнени.

Радослав успя да привлече вниманието на всички и започна:

– Римският свят от онова време е бил подобен на нашия днес. На нечистотата се е гледало с пасивно безразличие или с открито благоволение.

Всички слушаха напрегнато. Шумът бе секнал, но все още имаше останки от споровете в умовете им.

– Християните тогава, а и сега, са като малки островчета на морала, заобиколени от океан на разюздено поведение и безразборен секс, – повиши глас Радослав.

– Е, какво, да се въздържаме ли? – присмехулно се обади някой от групата.

– Ако познаваш добре последствията от изкушението, особено ако се вържеш на въдицата му, не би ми задал такъв въпрос, – отговори Радослав.

Той изгледа младежите и продължи:

– За да запази християнството ролята си на „защитник на чистотата“, от християнина се очаква да бъде безупречен. Това е толкова вярно днес, колкото е било и през първи век.

– Можеш ли да ми покажеш поне един безупречен от християните днес? – сбърчи нос Жельо.

– В нашият сив и блатист свят на богословски приспособявания към моментното настроение, Писанието се откроява като самотен фар на стръмен и неравен хълм, – добави Радослав. – Важното е да поддържаме чист начин на живот.

– Как можем да направим това? – попита мълчаливецът Митко.

– Отдръпнете се от всеки сексуален грях, – посъветва ги Радослав, – за да можете да контролира тялото си и да живеете в святост, а не в похотливи страсти като тези, които не познават Бога.

Станчо бе навел глава.

– Думите му ме пронизаха като с нож. Те проникнаха дълбоко в мен, – оплака се той на приятеля си.

– Човек не е мъдър, ако не знае какво и как да го каже, – отбеляза Димо.

– Това си бе пълна обида, – тъжно въздъхна Станчо, – но не мога да се държа така, все едно нищо не е казал. Това е като рана.

– Раната може да зарасне, когато е наранено тялото, но все пак остава белег, – добави Димо. – Безразсъдните думи могат да унищожат човека, дори да го убият.

– Така е, – съгласи се Станчо. – Думите са станали причина за убийства, самоубийства и реални войни. Те убиват психологически.

– Ето, – Димо вдигна показалецът си на дясната ръка, – кажи на едно дете, че е глупаво и безполезно. И да порасне прекарва живота си опитвайки се да се отърве от съмненията, които си посял в него, – повдигна веждите си Станчо.

– Думите нараняват, те са токсични. Щом попаднат на земята, замърсяват всичко, – категорично заяви Димо. – Пръчките и камъните могат да ти счупят костите ти, но думите унищожават душата.

– Освен това, – поклати глава Станчо, – ако са прибързано казани, не са обмислени добре, водят до много тежки поражения.

– Иска ми се, – възкликна Димо, – да не наранявам някого по този начин, а да говоря думи, които привдигат, насърчават и успокояват човека.