– Грънчарят нежно и с любов започна да оформя парчето глина. Той избра форма, която му бе угодна. Дълго ѝ се любува, но това не бе достатъчно ….., – разказваше дядо Васил.

– Че какво не му достига?, – прекъсна го внука му.

– Цвят, който да отразява красотата му, – отговори старецът.

– Чакай, чакай май тук става въпрос за нещо друго? – ококори очи Велко, след като чу разказа на дядо си.

– Позна, – усмихна се дядото. – Става въпрос за нашия живот. Той трябва не само да е полезен, да има определена форма, но и да сияе.

– Как да сияе? – попита Велко.

– Затова ни поставя в пещта на страданието, докато се разкрият нашите „цветове“, които отразяват красотата на Божия характер.

– Но нали любящо и нежно ни докосва Бог? – потръпна Велко.

– Без подготовката на любящото, умело докосване на ръката на грънчаря, всяка полезност или красота, която глината би могла да има, би била унищожена от натиска и топлината, – добави дядото.

– Ооооооо, – разочаровано възкликна Велко.

– Исус прави страданието разбираемо, – успокои го старецът. – Сред натиска и топлината съм уверен, че Неговата ръка е върху живота ми, развивайки вярата ми, докато не покажа Неговата слава, превръщайки ме в съд за чиста употреба такъв, който Му е угоден!

– На никой друг грънчар не бих поверил живота си, – плесна ръце и подскочи Велко.

Крум изстреля поредния си въпрос:

– Бог срамували се от материалния свят.

Живко веднага реагира:

– Едва ли, Той е дошъл в него. Въплъщението на Исус Христос ни говори, че обикновените неща, като дом, храна, аромати и докосване, могат да се превърнат в място за среща с Рая.

– Често си мисля, че духовните неща са далечни и дори невидими, – сподели Крум.

– Но Бог действа дори в простите „земни“ неща, – възрази Живко. – Той е създал света и е казал: „Беше добро“. След, което самият Той е дошъл тук, за да сподели нашата радост и умора, нашите празненства и нашата болка.

– Може би си прав, – съгласи се Крум.- Когато вдишвам аромата на канелата, гледам блестящите светлини на града или пия горещ чай, забелязвам, че това не са просто обикновени вещи, а знак за Божията доброта.

– Материалните неща не ни отдалечават от Бога. Те могат да ни приближат до Него, ако ги приемаме с благодарност, – констатира Живко. – Затова се наслаждавайте на красотата на този свят, не като временна наслада, а като част от Божия план. Всяко творение не е пречка за човешката вяра, а доказателство за любовта на Създателя, Който иска да бъде до нас.

Нека тези стъпки на любовта ни помогнат днес да видим Божията благодат в обикновените неща.

Рени бе на брега на морето. Тя възприемаше визуално величината му. Усещаше бушуващият му ритъм и солената миризма.

Тя обичаше да стои на брега на морето, достатъчно близо, за да може водата да докосва пръстите на краката ѝ, след всяка разбиваща се вълна.

Рени гледаше напред, докъдето ѝ стигаха очите. Безкрайна гледка изпълнена само с вода.

Когато вълната отново докосна краката ѝ, тя се усмихна:

– Това докосване ми напомня за поканата, която Исус отправя всеки ден. Той ме кани в живот, свободен от робство, напълно потопен в дълбините на Неговото безгранично присъствие, любов, благодат, мир и радост.

Такъв призив да се живее в свобода получава всеки от нас.

Ежедневната покана, ни зове:

– Напусни бреговете на комфорта. Почини си в дълбините на това, което е Той.

Това е покана да заменим живот, който държим под контрол, с живот воден от Неговия Дух.

Не позволявай да те спре каквото и да е, за да направиш тази замяна.

Мартин крачеше из стаята и разсъждаваше на глас:

– Това беше само шега, но колко бързо отиде далеч . …..Дори невинното докосване нямаше място там.

Той разроши косите си и попита:

– Какво да правя, за да не падам отново в този капан?

И след дълго размишление достигна до следния извод:

– Може би трябва да задам друг въпрос, много по-правилен за случая. Бих ли направил това, ако съпругата ми стоеше до мен. Ако не я уважавам, не трябва да се двоумя поради факта, че тя не ме вижда.

Марин седна и продължи нервно:

– Ако не флиртувам с колежка, защото жена ми не присъства, защо изобщо го правя? Да започна разговор с непозната … ами ако тя реши да постъпва спрямо мен так особено, когато не съм с нея.

Болка от ревност прободе сърцето му.

– А тя как би се чувствала? Навярно няма да ѝ е леко.

Какво му оставаше, освен да падне на колене и да се помоли?!

И Мартин го направи.

– Господи, помогни ми да уважавам съпругата си, – мълвеше той в отчаянието и безизходицата си, – да избягвам взаимоотношения с други жени, които биха ме отдалечели от нея и разрушили нашия брак. …. Научи ме да се отнасям към жена си така, както бих искал тя да се отнася с мен.

В Мартин настана мир. Лицето му засия от радост, а сърцето му се изпълни с любов.

Нечия аларма на кола записка отвратително. Обикновено хората се дразнят от подобни звуци, но всички притежатели на нови автомобили си слагат подобна сигнализация.

Двамата пенсионери Вълко и Камен седяха на пейката пред блока и бяха не по-малко възмутени от неприятните звуци, които издаваше една от паркиралите коли.

– Неправилното ни отношение към хората и нещата край нас, действа с огромна сила в живота ни, – почеса се по голото теме Вълко.

– За това Бог е вложил в нас съвест, – подчерта дебело Камен. – Не си ли забелязал, че започваме да се чувстваме виновни, когато усетим, че думите ни и действията ни са погрешни?

– Ето виж, – посочи с ръка Вълко по посока на още пищящата кола, – днес модерните автомобили са снабдени с алармена система.

– Те са много чувствителни, – отбеляза Камен. – При най-малкото движение или леко докосване се чува оглушителна сирена придружена със светлини и допълнителни звукови сигнали.

– Но тази дразнеща чувствителност в тези системи е специално замислена, – Вълко вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре. – Тя е създадена с цел да предпазва автомобила от нежелано проникване и грабеж.

– По същия начин, – Камен потърка ръцете си една в друга, – Бог е вградил в нас алармена система, за да ни предупреди за неприятното навлизане на греха в живота ни.

– Сигнализацията не е виновна, – закима с глава Вълко. – Крив е онзи, който ни подмамва да грешим и ако му се оставим той ще ни смачка и унищожи.

– Така е, – съгласи се Камен. – За това чуем ли алармата по-добре е да се покаем за греховете си.

Някой спря дразнещите звуци и хората се успокоиха.