Михаил работеше като касиер в Националната банка.

Един петък той излиза от банката с хартиена торба, която съдържа милион и половина долара и никой повече не го видя.

Банката разбра, че парите ги няма чак в понеделник. От петък до понеделник бе достатъчно време Михаил да избяга и да се укрие.

Той прие нова самоличност. Започна нов живот.

През годините разследващите преследваха следи из цялата страна. Случаят му стана известен като „Най-търсения“ и „Неразкритата мистерия“.

Михаил бе добър баща, съпруг и приятел. Бе харесван от приятелите и клиентите си. Той беше обикновен човек, в типично малко градче, но никой не знаеше,че е беглец от правосъдието повече от петдесет години.

В последните си години продаваше луксозни коли. Дори успя да се пенсионира.

Разболя се от рак и умря на седемдесет и пет години.

От къде се знае всичко това?

На смъртния си одър Михаил разкри истинската си личност пред семейството си:

– Аз извърших най-големия неразкрит обир през 19 …. Тогава успях да избягам и да се скрия. Наложи се да си сменя името и лицето си ……

Тайна, която бе крил повече от петдесет години.

Не можем да чакаме до края на живота си, за да признаем слабостите си. Божията сила идва от автентичността, а не от измамата.

Скриването на истината за себе си пречи на Божията сила. Бог не благославя престорената ни версия.

Силата идва на истинското ти, а не на фалшивото, престореното и фалшивото.

Когато признаем нашите грешки, борби и грехове, Божията сила идва върху нас, но Бог не може да излекува това, което ние не разкриваме.

Всички имаме слабости, но когато ги признаем, Бог може да ни използва по мощен начин.

Бе 1992 година. Провеждаше се състезание по лека атлетика.

Бегачите летяха по четири стотин овалната писта.

Един от тях спря и закуцука. Беше разтегнал подколянно сухожилие.

Тълпата стоеше затаила дъх.

Един мъж изтича от трибуните към младия атлет. Това беше баща му.

Докато телевизионният екип предаваше трогателната сцена на гледащия свят, микрофоните уловиха думите на бегача:

– Татко, трябва да ми помогнеш да премина финалната линия. Цял живот съм тренирал за това състезание.

Бащата прегърна сина си и заедно те преминаха финалната линия под бурните овации на публиката.

В състезанието на живота, Бог, нашият небесен Отец, е до нас.

И когато си мислим, че не можем да направим нито една крачка повече, Той ни прегръща с вечните Си ръце и нежно върви с нас до финала.

Виктор бе стрелец бомбардировач по време на Втората световна война.

Самолета му бе свален, а той бе заловен. Няколко месеца Виктор бе военнопленник.

Той рядко говореше за преживяното, но тези, които го познаваха преди войната казваха за него:

– Виктор безгрижен младеж с лъчезарна усмивка.

Но военните му преживявания го бяха превърнали в капризен и затворен човек.

Синът му Марко не го разбираше, но един ден му попадна книга, в която се разказваше за въздушните битки.

Едва тогава Марко разбра физическата и психологическата цена, платена от такъв тип летци.

От тогава състраданието към баща му се засили.

Така и Исус не просто разбираш нашите борби, Той знае как се чувстваме във всяка ситуация.

Помислете, Исус знае какво изтърпяваме. Той е бил изкушаван, както сме и ние.

Да се ​​научим да имаме състрадателно сърце като Исус е чудесен начин да покажем любов към онези, които се нуждаят от Него.

Нека Бог ни даде, чрез Светия Си Дух, разбиращо сърце, което протяга ръка към другите с любов и милост.

Капитан Михайлов усърдно работеше за потапянето на огромен океански лайнер. Това му беше работата, за която му плащаха.

Когато Ники научи това попита:

– Той пират ли е, че ги потопява?

– Не, – усмихна му се баща му, – Капитанът изпраща корабите да плават по седемте морета и когато службата им свърши, ги превръща в изкуствени рифове на океанското дъно.

– Като рифове? – Ники повдигна учудено вежди.

– Потъналите плавателни съдове са привлекателни за водолазите, но те помагат за защитата на бреговите линии, тъй като ограничават ерозията на плажовете, – обясни бащата.

– Интересно, – Ники наклони на една страна главата си.

– Въпреки че вече не порят вече океанските вълни, корабите продължават да осигуряват стойност, скрита дълбоко под тях, – допълни бащата.

Ники бе научил нещо ново днес и започна усилено да мисли върху него.

Бог пренасочи предназначението и ролята ни, за да постигне Своите цели. Той често ще използва дарби и таланти, които ни е дал, по нови начини.

Тони изтича при баща си.

– Знаеш ли какво е „танц на костенурката“? – попита малкото момче.

Бащата се усмихна:

– Това е очарователното поведение на морските костенурки, когато са в присъствието на храна. Те накланят телата си вертикално, отварят уста, пляскат с предните си перки и се въртят във водата.

– Интересно, – плесна с ръце Тони.

– Но радиовълновите смущения могат да нарушат вътрешния „GPS“ на костенурката. Това обърква навигацията им, разсейва ги от източника им на храна и за съжаление, спира танците им.

– Колко жалко, – въздъхна Тони.

Ние процъфтяваме в Божието присъствие, но грехът ни разсейва от Него и ние спираме да „танцуваме“.

Как можем да намерим отново радостта си? Като се отвърнем от греха, който обърква връзката ни с Бога.

Когато се покаем, ние намираме надежда в Него.

Бог, в края на краищата, е истинският Господар на танца.