Това бе ежедневието на Иван.

Около 8:00 ч. сутринта неговата млада съпруга Мартина му помагаше да се облече, защото поради немощта на старостта си, той не можеше да прави това сам.

Трудно се придвижваше. С мъка вдигаше ръцете се поради ревматоидния си артрит. Затрудненото му дишане подсказваше за емфизем.

Мартина го въвеждаше в хола, като го подпираше под мишниците.

Прегърбен гръб, отпусната глава, влачещи се стъпала …

И все пак, преди да седне за закуска, Иван се отправяше към пианото.

Той сядаше с големи усилия и с видима мъка повдигна подутите си, деформирани от артрита пръсти над клавишите.

И ставаше чудо.

Пръстите му бавно се разтваряха, протягайки се към клавишите
като цветни пъпки, които се обръщат към слънцето.

Гърбът му се изправяше. Дишането му ставаше леко и свободно.

Зазвучаваха началните тактове от „Добре темперираното пиано“ на Йохан Себастиан Бах.

Докато свиреше, той си тананикаше, а по-късно отбелязваше:

– В такива моменти сякаш ми говори Бах – и полагаше ръка върху сърцето си.

Пръстите му добили сила и гъвкавост, се плъзгаха по клавишите с голямо умение.
Изглеждаше сякаш се бе слял напълно с музиката.

Тялото му вече не изглеждаше сковано и прегърбено, беше гъвкаво и грациозно, без следа от артрита.

Когато приключеше със свиренето, Иван се изправяше изпънат и строен, дори изглеждаше, сякаш е станал по-висок.

Той отиваше до масата с лекота, без ни най-малък признак на влачене на краката и се наслаждаваше на закуската си, докато разговаряше оживено.

След това излизаше на разходка край брега.

Един човек, наближаващ деветдесетте и обременен от болести, успя да забрави страданието си поне за известно време, защото в живота му имаше нещо много по-важно.

Тук няма никаква голяма мистерия, това се случваше всеки Божи ден.

За Иван творческият акт беше източник на вътрешна сила.

Той бе изцяло погълнат от творческата си работа, от дълбокия стремеж да постигне възвишената цел, която си бе поставил.

И резултатите не закъсняха.

Иван притежаваше силен дух и остана творчески активен. Той бе жизнерадостен човек, който изпитваше естествена близост към другите.

Притежаваше дарбата бързо да вниква в проблемите, вълнуващи приятелите и гостите му, и реагираше на всичко, случващо се около него, с искрено и всеотдайно участие.

Чавдар докладва на групата:

– Научно проучване, което изследвало до каква степен музикалната чувствителност на хората е културна и до каква степен е инстинктивна, е пускало барабанни ритми на новородени бебета, докато е наблюдавало активността на мозъчните им вълни.

– Интересно, как са реагирали бебетата? – прекъсна го Зарко.

– Навярно младите им умове вече са очаквали този такт и са реагирали на неговото отсъствие, – предположи Филип.

– Открили, – продължи Чавдар, – че мозъчните вълни на бебетата са се покачвали точно когато нотата е била пропусната.

– Изследването ми напомня за удивителния начин, по който Бог ни е създал – усмихна се Стефан. – Той дори ни е дал програма за прекрасния дар на музиката. И очаква да откликнем с радост на благодатта Му със собствена музика, която да хвали святото Му име.

– И все пак болката, изтощението, съжалението или скръбта понякога могат да натежат на сърцата ни и да заглушат хвалебствените ни песни, – въздъхна Светльо.

Йовко възкликна:

– Докато Бог изцелява сърцата ни и ги изпълва с ритмите на радостта, можем да свидетелстваме: „ Господи, Боже мой, ще Те хваля до века“ .

Той бе известен композитор. Музиката, която създаваше бе весела и енергична. Тя допадаше на много хора.

Един ден той си купи скорец от пазара.

Скоро композиторът забеляза нещо удивително:

– Птицата повтаря много точно мелодии, след като ги чуе само няколко пъти.

Един ден по- късно той възкликна:

– О, Боже, скорецът вмъква свои собствени вариации и то доста сполучливи.

Така птицата стана „творчески помощник“ на композитора.

Един ден скорецът повтори седемнадесет начални ноти на новосъздадения Концерт за пиано, но с някои вариации. По-специално вмъквайки последния такт в началото.

Получи се неочакван резултат, който се хареса на композиторът.

Изминаха три години на активна съвместна дейност.

Скорецът умря.

Композиторът написа прощална музика за своя мъртъв приятел.

Отново заваля. Това бе един нескончаем поток от безброй капки, които превръщаха земята в непроходим кален терен.

Дядо Петър и внукът му Пешо седяха край печката и се грееха.

Старецът много обичаше това палаво момче, не защото го бяха кръстили на него, а заради любознателността му.

Днес Пешо с голямо нетърпение очакваше да чуе какво ще разкаже дядо му. До сега старецът не бе го разочаровал с историите си.

– Когато има пауза, музика не се чува, – каза дядо Петър, – но в паузата се раждат нови звуци.

– Как така? – ококори очи Пешо.

– В мелодията на нашия живот често се появява „пауза“, а ние си мислим, че Бог е завършил музикалния Си мотив, – старецът се опита да разясни казаното.

Но по очите на внука си дядо Петър усети, че Пешо не го е разбрал.

– Понякога Бог допуска болест, сриване на плановете ни, – продължи възрастният човек, – непосилни усилия. По този начин се появява неочаквана пауза в химна на живота ни.

– А, да…. познавам това състояние, – каза внукът. – Тогава започваме да се оплакваме, защото гласът ни замлъква и нашата партия липсва във всеобщия хор, който постоянно се възнася към Създателя.

– А как трябва да се отнася истинският музикант към „паузите“? – попита дядо Петър.

Пешо повдигна рамене, явно не знаеше отговора.

– Забележи, изпълнението на музиканта е съгласувано с ритъма. Той не представа да го отброява, докато решително и вярно не подхване следващата нота, без да нарушава мелодията, все едно изобщо не е спирал.

– Дядо, как мислиш, Бог без определен план ли пише мелодията на  нашия живот?

– Той винаги знае коя е най-подходящата нота за дадения момент, – поклати глава старецът. –  Ние само трябва да научим мелодията, без да се смущаваме от „паузите“.

– Наистина, не бива да ги пренебрегваме, – съгласи се Пешо, – за да не нарушим мелодията и нейният ритъм.

– Ако погледът ни постоянно е насочен към Бога, – засмя се старецът, – Той сам ще следи за такта. Взирайки се в Него, ние звънко ще подхванем следващата нота.

– Но ако сме натъжени от случващото се в живота – каза внукът – и си кажем: „В музиката няма паузи“?

– Тогава забравяме, че тя се ражда в паузите.

– Създаването на музиката е бавен и мъчителен процес в нашия живот, – отбеляза Пешо.

– Бог ни обучава с голямо дълготърпение. Забележи, колко дълго трябва да ни чака, докато научим урока си и то да го научим напълно.

Дъждовните капки бяха спрели да барабанят по прозореца, а слънцето се мъчеше да пробие гъстия слой от облаци.

Но не се мина много и слънчевите лъчи огряха окъпаната земя. А дядото и внукът прекрачиха прага и излязоха на двора, вслушвайки се в птичата песен.

Смесените сложни размери се образуват, когато заедно се съединяват не еднакви, а различни прости, например, двуделни с триделни.

От разнообразните смесени размери се открояват четири 5/4 и 5/8, и 7/4 и 7/8, особено в руската музика.

От време на време музикант може срещне и размер 11/4, но това е много рядко, например в заключителния хор“Светлина и сила“ от операта „Снегурачка“ на Н.А. Римски- Корсаков.

Размери 7/4 и 7/8 са сложни от три прости, един от които е триделен, а останалите два двуделни. Този размер често може да се види в обработката на руски народни песни, а понякога и в инструменталната музика предимно при руските композитори.

Вариантите на сложните седемделни размера се различават по местоположението триделния дял. Често той е в началото или в края на такта, много рядко в средата.

7/8 (2+2+3 или 2+3+2), 8/8 (3+2+3), 11/8, 12/8, 15/8 с техни вътрешни разновидности са характерни за българския фолклор.