Любопитството към Христос плени град Йерусалим.

– Кой е този? – питаха те.

Някои искаха непременно да разберат:

– Как един човек може да привлече вниманието на цял град?

Мнозина бяха чули за този чудотворец и учител освобождаващ истини, но да Го видят на магаре в царско шествие ги накара да се усъмнят:

– Този ли е Който ще ни освободи от Римското господство?

Едно магаре отхвърли желанието им да Го коронясат като Давид за цар на страната.

Исус Христос бе Божият Син, Който по благодат чрез вяра щеше да бъде коронясан за Цар на сърцата, които Го приемат.

Бог действа, когато Христос не е отхвърлен.

Любопитството е това, което доведе мнозина до вяра в Исус Христос като техен Спасител и Господ.

Такива искрено питаха:

– Този ли е, за Когото се твърди, че е Синът на Живия Бог?

Той бе Месията, Който очакваха. Дошъл бе да спаси народа Си от греховете им и да царува над сърцата им.

Проблема бе отхвърлянето. При него се губи възможността да се опознае Исус близко и интимно.

А любопитството не спира за онези, които опознават Христос в общението на страданието и в силата на Неговото възкресение.

Животът е инкубатор за болка, а Исус е Божият лечител особено, когато сме наранени.

Неговото възкресение е основата на нашата вяра и източникът на сила, за да се изправим пред житейските предизвикателства и водещо до обновяване на умовете ни.

Любопитството може да ни доведе до Бога и да ни сближи по-дълбоко с Него.

Борислав прошепна:

– Татко, главата ме боли.

Баща му се приближи, а Борислава протегна ръце към него:

– Много ми е студено. Татко, можеш ли да ми разтриеш краката?

Борислав имаше висока температура. Тресеше го. Цялото му тяло го болеше.

Той искаше не толкова да се управи, колкото баща му да бъде до него.

Борислав бе заведен на преглед в поликлиниката.

Лекарят каза лаконично:

– Има вирус.

Този ден бащата седеше с болното си момче с часове. Разтриваше му краката. Даваше му лекарства.

Бащата отчаяно искаше да му стане по-добре.

– Толкова е трудно да стоиш и да гледаш как Боби страда, да виждам болката му отблизо.

Когато някой, когото обичаме, страда, нашето присъствие, независимо дали говорим или не, често е най-важното за него.

Дори и да не знаем винаги какво да кажем, просто присъствието в неговото страдание може да бъде най-големият дар, който можем да му дадем.

Нека поискаме Бог да ни даде мъдрост, за да знаем кога да говорим и кога да предложим утехата на мълчаливо присъствие на тези, които страдат.

Никола тренираше във фитнес клуба с приятеля си Мартин. Двамата тичаха на съседни бягащи пътеки и разговаряха.

Докато говореха лицето на Никола бе насочено към приятеля му.

Неусетно тялото му започна да се движи в тази посока.

Най-накрая Никола отиде толкова към Мартин, че кракът му се отдели от лентата на бягащата пътека и удари твърдата и неподвижна пластмаса от външната страна.

Този крак спря бързо. Последва лицево кацане върху лентата, което го изстреля през стаята като ракета.

Когато Никола дойде на себе си, той бе на три метра зад бягащата пътека.

Николай бързо скочи на крака, сякаш искаше да каже:

– Нищо особено не се е случило.

Няколко човека, които бяха във фитнеса, видяха това и избухнаха в престорени аплодисменти.

Никола леко се усмихна, но реши да не се покланя.

Той бе толкова фокусиран върху приятеля си, че приближавайки се към него, промени траекторията на движението си.

Нека се фокусираме към Бога, вместо към редица неща като реакцията на околните, какво следва след това или чувството, че сме се изложили.

Всяка тревога, болка или страдание е „недостатъчна“ за такъв момент.

Не възвеличавай проблемите си, а Господа.

Резултата е по-дълбока връзка с Бога, а това променя цялата траектория на живота ви.

Какво възвеличавате днес вашите трудности, несигурност, проблеми или Господа?

Нека тичаме към Него.

Пена клатеше глава:

– Често се чудя дали животът ми в комфорт не е по-скоро пречка за християнската зрялост, отколкото помощ или благословия?!

Приятелката ѝ Галя я погледна изпитателно:

– Разбира се, не трябва лекомислено да гледаме на безопасността, сигурността или трите хранения на ден. Знам, че това са благословии, за които безброй мъже, жени и деца по света копнеят и се моля да ги имат.

– И все пак, липсата на изпитания, ме затруднява да бъда свързана с толкова много от Новия завет и героите на вярата, – сбърчи нос Пена.

– Ако нашата вяра изисква малко, тя има малко значение, – отбеляза Галя.

– Ето, – въздъхна дълбоко Пена, – Христос ни кани да дойдем и да умрем, да го последваме по пътя на кръста, и макар че за мнозина в съвременния свят това може да не изглежда като изключително физическо страдание или изпитания, поканата е не по-малко реална.

– По-скоро трябва да си зададем въпроса, – Галя повдигна показалеца на дясната си ръка нагоре. – Вярата ни в Христос някога променила ли е живота ни до такава степен, че доброволно и съзнателно да сме си отворили място, където да рискуваме, заради другите?

– Искаш да кажеш, дали сме достатъчно жертвоготовни по начин, която ни струва нещо ? Мисля, че в противен случай сме в беда, – уточни Пена.

А Галя прибави:

– Само защото е възможно да се избегнат тези ситуации в нашата съвременна епоха, не означава, че е мъдро или вярно.

– Всъщност, – Пена повдигна вежди, – все повече се убеждавам, че трябва активно и целенасочено да търсим начини да излезем от зоната си на комфорт и да се отдадем за другите в името на Исус Христос, защото това е единственият живот, който наистина си струва да се живее.

Ели нарани безимения си пръст. Минаха няколко месеца в болка, докато нараненият прът си възвърна пълните си функции.

Тя редовно изпълняваше предписаните ѝ упражнения, но забеляза нещо учудващо със съседния си пръст.

Ели сподели с лекаря си:

– Когато правя упражнения за безимения пръст, съседният пулсира.

– Това е болка от съчувствие, – каза лекарят. – Разклонението между нервите на безименния и кутрето причинява зависимост един от друг. Ако единият пръст го боли, другият му „съчувства“.

Когато протягаше ръка, за да поздрави някого или вземаше лъжицата, за да приготвим храна за гостите, Ели забелязваше напрежението, както в безимения си пръст, така и в кутрето.

Различните части на физическото ни тяло работят заедно. Една от тях има ли болка, другите я усещат, но те се укрепват взаимно до оздравяването.

Бог ни разкрива нуждата от връзка помежду ни в Неговото духовно тяло – църквата чрез съчувствие и болка.

Нека бъдем отворени за страданията и болките на братята и сестрите, и взаимно да се укрепяваме.