Предишните собственици на къщата и двора посъветваха новия стопанин Минчо:

– За розите да знаеш едно, оставяй им повече израстъци и ще видиш колко много ще те зарадват.

Дойде пролетта. Нито един храст рози не пусна много цвят през целия сезон.

– Горките рози, – въздъхна тежко Минчо, – те са толкова заети да запазят всичките си клони, че не им остана нищо за производството на рози.

Следващата зима Минчо излезе с чифт ножици за подрязване в двора. Скоро той напълни контейнера с розови клони. В градината останаха само няколко пръчки без листа.

През пролетта резитбата даде невероятен резултат. Качеството и количеството на розите бе зашеметяващо.

Така и нашият духовният живот се разгръща.

Отиваме при Бога, израстваме и ставаме по-плодотворни.

Усещате ли иронията?

Само с подрязване има плодородие.

Дори с болезнено подрязване розови храсти яркото напомнят, че ще се появят по-големи плодове.

Петър бе свещеник. Той бе поканен на погребение и се нуждаеше от тъмен костюм, но нямаше достатъчно пари за такъв.

Посъветваха го:

– Иди в заложната къща.

Там Петър намери костюм с точния размер, черен и много евтин.

Докато плащаше той попита:

– Как можете да си позволите да продавате този костюм толкова евтино?

С кисела усмивка брокерът от заложната къща призна:

– Всичките костюми са собственост на местните морги, които са били върху починалите, …. след което са ги свалили преди погребението.

Петър се почувства малко неудобно в костюма, който някога е бил на мъртвец, но се успокои:

– Никой няма да разбере, това знае само мъжът, който ми го продаде.

Всичко беше наред, докато по средата на проповедта на самото погребение Петър небрежно започна да пъха ръка в джоба на панталона, но ….. там нямаше джоб!

Въпреки всичко той продължи да проповядва за важността да се живее в светлината на вечността днес, докато самият той носеше чифт панталони без джобове, които някога са били на труп.

В задния двор бе устроено парти.

Внезапно вятърът се усили.

Небето притъмня. Замириса на дъжд.

Хората побързаха да се приберат в къщата. Когато последния влезе вътре, бурята се развихри.

Появиха се светкавици.

– Ах, … олеле …. колко страшно, – притискаха се една в друга няколко жени.

Други подскачаха при всяка гръмотевица.

Трети бяха запушили ушите си с ръце и бяха затворили очите си.

Различни са реакциите на хората, когато дойдат бурите в живота.

Някои реагират по правилен начин и излизат по-силни, докато други се смазват от предизвикателството.

Защо са различни реакциите на хората?

Това е според отношението към Бога.

Ако гледаме на Него като на наш любящ Отец, ще разберем, че Той има възможно най-добрия план за нашия живот.

Ако смятаме, че Той пречи на целите, които ние сме си поставили, или че само иска да ни наказва, то можем да пропуснем благословението, предназначено за нас.

Бурите в живота са неизбежни, но когато дойдат трябва да извикаме към Господа и да Му се доверим да ни преведи през нея.

Къщата, в която Господ толкова често бе гостувал, бе потопена в дълбока скръб.

Един приятел на Христос, Лазар, бе умрял. Той бе погребан от четири дни.

А божественият Приятел и Учител, който би могъл да предотврати скръбта или поне да я смекчи с добрата Си утеха, не бързаше да посети потъналите в мъка и сълзи Марта и Мария.

Мнозина се бяха събрали в къщата, за да изразят съчувствие към двете сестри.

Исус дойде с учениците си, а Марта побърза да сподели скръбта си и да Му изкаже скритата си надежда:

– Господи, ако Ти беше тук, брат ми нямаше да умре.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Другите също съчувствено плачеха. И Исус се разплака.

Защо плачеше Той?

За Неговото красиво творение – човека, поради неговото падение, немощ, грях и безславна смърт.

Той страдаше заради страшната съдба на един паднал човек, отчужден от Бога, обречен на поквара и вечни страдания.

Господ плачеше заради неверието и неблагодарността на толкова скъпия за Него народ.

Той възкреси човек, а те се стремяха да Го убият. Готов бе да им даде всичко, дори живота Си не пощади, но те упорито закоравяваха сърцата си и не искаха да приемат Неговата изкупителна жертва.

Хулеха кръста, покриваха възкресението с лъжа …. затова Той плачеше.

В тихата Витания се изливаха сълзи… Не може ли да ги предотврати, да излекува Лазар, преди да умре?

Можеше, но искаше да научи приятелите си на търпение, а след това да им даде неочаквана, непрестанна радост.

„Вечер може да влезе плач да пренощува, а на сутринта иде радост“.

Когато Никола се събуди. Усети желание да изпие една чаша чай или кафе.

Внезапно го осени мисъл, която произнесе на глас:

– Това, което правя като първо нещо сутрин, когато се събудя, е показателно за това, какво наистина жадувам. Дали хващам смартфона си и активирам социалните медии или се наслаждавам на топла напитка? … Сутрин умът ми е свеж и трябва да го посветя на най-ценното в живота си.

Никола си спомни за едно посещение на село.

Когато беше още тъмно, той видя дядо си рано сутринта на колене. След това той се молеше с баба му, а накрая призоваваше всички в къщата на молитва.

– Това беше често срещано в много християнски домове преди, а сега някак си този дълбок копнеж и искреното търсене на Бог са се изчерпали …… Колкото повече нашите удобства и луксове се увеличават, толкова търсенето на Бог като първото нещо сутрин намалява, – каза си Никола.

Той стана и закрачи из стаята.

Зората още не бе пробила нощния мрак.

– Господ не се е променил, – продължи да разсъждава Никола. – Той продължава да ни излива милостта Си всяка сутрин.

Изобличен Никола падна на колене и се помоли:

– Господи, признавам, че съм дал първото си внимание на други приоритета, без да осъзнавам Твоето присъствие, което ме подкрепя всяка секунда. Помогни ми да Ти дам първото и най-доброто от себе си.