Бежанците от Сирия са толкова отчаяни, че търсят помощ, която се  ограничаваше само до собствените им нужди, но мисионери раздаващи провизии наскоро забелязаха нещо различно в тях.

Днес, както обикновено, пристигна камионът в лагера на бежанците. Повечето от хората там се тълпяха около него и настояваха:

– Хайде започвайте с разпределянето. Много сме и не искаме това да се проточи дълго.

Няколко мюсюлманки, не отидоха при камиона, а при организаторът отговарящ за лагера, помощите и други наболели въпроси. Когато ги видя, мъжът посочи с ръка към задната част на камиона и каза:

– Там е храната.

Една от жените пристъпи напред наведе глава и тихо промълви:

– Ние не искаме храна, искаме да се помолите за едно момче с увреждания. То няма майка, а баща му умря.

Организаторът остана безмълвен.

– Това е истинско чудо, – обърна се той към един от помощниците. – Тези хора много са се променили за това време, докато сме били между тях.

– Вашите молитви промениха сърцата ни, – каза една от трите жени. – Ние чухме, че сте се молили за болни и те били изцелени.

Очите на организаторът се насълзиха:

– Някои от тези хора – и той с посочи с ръка трите жени, – ни виждат не само като християни, които раздават храна, но и като Божи деца и искат да се молим за тях.

За християнските работници постоянният приток на бежанци означаваше открит безпрецедентен прозорец за разгласяване на посланието за Христовото спасение, но те са внимателни, защото ислямското наказание за напускане на религията им продължава да внушава страх.

Денят бе горещ, но това не бе причина, Генади да стои омърлушен. Целия свят му бе крив. Не можеше да търпи никой край себе си.

Краси го видя и тръгна към него. Генади само се намръщи и си помисли: „Само ти ми трябваше ….

– Какво се е случило с теб? – попита загрижено Краси. – Изобщо не приличаш на себе си. Какво си се отпуснал и умислил. Дай го малко по-бодро.

– Лесно ти е на теб, – измърмори Генади. – Нали не ти е на главата, за това така говориш.

– А какво е трудното при теб? – предизвика го Краси.

– Има хора, които са ми направили, знаеш ли колко много зло, но ето на Бог не ги наказва.

– Писано е, – почеса се по врата Краси, за да си припомни по точно текста, – „Не отмъщавай, възлюбени, а дай място на Божия гняв …“

Този отговор изобщо не задоволи Генади и той махна отчаяно с ръка:

– Трай, коньо, за зелена трева.

Краси се напрегна, да измисли нещо по-удачно и добави:

– Между другото, каквото можеш да направиш, направи го. Така че, излей от добрата мярка стъпкано и преливащо в пазвата им!

Генади го погледна недоумяващо и си помисли: „Какви ги бръщолеви тоя?“

– Мисля, – каза тежката си дума Краси, – че Бог няма да има нищо против това.

Валери бе малко пакостлив, колкото всяко друго дете в ранните си детски години. Той постоянно се опитваше да скрие лошото си поведение, но майка му бързо откриваше какво е направил.

Валери се чудеше:

– Как толкова бързо и точно знае мама за моите изяви?

Един ден не се стърпя и я попита:

– Мамо, откъде знаеш, каква беля съм направил?

– Имам очи отзад на главата си, – усмихна се майка му.

Това накара Валери да проучи главата на майка си.

– Странно, – констатира той, – когато тя се обърне очите ѝ стават невидими или просто са покрити от косата ѝ. Как да разбера това?

Растейки Валери се отказа да търси допълнителните очи на майка си. Постепенно с възрастта си той скъса всички връзките с белите и пакостите.

Едва по-късно той разбра, че бдителният поглед на майка му, разкриваше всяка вреда, която Валери замисляше и изпълняваше като дете. Това бе израз на нейната любов и загриженост за децата ѝ.

Така и Бог ни вижда. Той съзира много повече от това, което правим. Бог възприема и усеща нашата скръб, нашите наслади и любовта ни един към друг.

Господ вижда нашия истински характер и знае какво точно ни трябва. Неговите очи забелязват какво има в сърцето ни. Защото Той е нашият внимателен и любящ Баща.

Вождът на едно племе имал само един син. Той трябвало да го наследи и да води племето през следващите години.

Но този млад човек се подвел и тръгнал по лоши пътища. Започнал да пие, блутствал, правел отвратителни неща и не се покорявал на баща си.

Да си вожд това означава да си лидер, да умееш да водиш и увличаш хората след себе си.

Как ли не се опитвал вождът да отклони сина си от пагубния път, който бил поел, но нищо не давало резултат.

Един ден било събрано цялото племе. Вождът държал една кристална чаша. Обърнал се към един от племето и заповядал:

– Напълни я с вино догоре, до ръба на чашата. Постели тази бяла пътека. От двете страни на пътеката да застанат двама войни с меч в ръка.

След това подал чашата на сина си и казал:

– Ти трябва да минеш по пътеката с тази чаша в ръка, без да разлееш нито една капка от нея. Капне ли само една, тези двамата с мечовете ще ти отсекат главата.

Всички от племето затихнали, но бащата бил толкова отчаян, че се решил на тази последна стъпка.

Като допълнително условие на пътеката била сложена тънка нишка.

– Ще вървиш само по нея без да се отклоняваш, – заповядал вождът на сина си.

Това било много трудно изпитание и особено застрашително, когато зад теб вървят двама войни, готови да те посекат.

Синът разбрал, че всяко негово движение ще му коства живота.

Изненадващо е, но в такива моменти човек придобива способности, които никога не е имал.

И младежът преминал бялата пътека по нишката, без да капне нито една капка от препълнената чаша. Накрая едва не загубил разсъдъка си.

Бащата взел чашата от сина си, поставил я на масата и му казал:

– Така живей, като знаеш, че всяка минута над теб е надвиснала меч.

Това изцерило младият човек от всичките му пороци.

Марта се молеше за съпруга си в продължение на 25 години. Тодор бе непоправим алкохолик. Той имаше много лоши навици. Ако хората го разгневяха ги изхвърляше надолу по стълбите на дом си.

Но Марта се молеше и вярваше, че съпругът ѝ няма да остане такъв. Когато я питаха:

– Защо не се разведеш с него? Чудно е как го понасяш. От най-малкото се пали, може и човек да убие.

– Няма да го напусна, – отговаряше смело Марта, – защото знам, че един ден той ще бъде спасен.

Една вечер най-големият му син Мирослав се прибра от колежа. Завари баща си с бутилка и чаша на масата.

– Татко, – с болка промълви Мирослав, – страхувам се, че няма да бъдеш със майка, мен и сестра ми в рая. Много ще ни липсваш.

Тодор погледна сина си, остави чашата, която се бе приготвил да поднесе към устата си и с насмешка попита:

– Ти се тревожиш за мен?

Мирослав само поклати глава и я наведе надолу, за да не види баща му избликналите сълзи.

– Хайде да отидем в банята и там да направим споразумение с Бога, – предложи Тодор.

Младежът изненадано погледна баща си но го последва в банята.

Там двамата застанаха на колене. И Тодор се помоли:

– Господи, прости ми и спаси душата ми въпреки всичкото зло, което съм извършил….

Докато викаше към Бога, по лицето му се стичаха сълзи.

От тази вечер Тодор се промени. Той изля в мивката скъпите алкохолни напитки, които съхраняваше в специалния си шкаф. Вместо любимото си уиски пиеше кока кола.

Започна с жена си да посещава местната църква, а по време на обедната си почивка вадеше подарената му от свещеника Библия. Четеше я внимателно и си правеше бележки върху прочетеното.