Бащата на Борко умираше от рак, а беше едва на петдесет години.

Борко убеди родителите си да се преместят при него, за да може да им помага.

Баща му харесваше тропиците, но вече не можеше да пътува. За това Борко прояви креативност.

Той оформи езеро зад къщата си, напълни го с риба и направи водопад, който се стичаше по скалите. Донесе три фургона с плажен пясък, добави лампи и факли и построи пластмасов навес за сянка.

Баща му прекара последните си дни, наслаждавайки се на райски остров в задния двор.

Действията на Борко отразяват хармонията между родители и деца.

Почитането на родителите може да е лесно за някои. За други е изключително трудно.

Има твърде много болка и недоверие. Стари рани отказват да заздравеят.

Можем да ги поверим на Бог, нашия Отец, който разбира тази болка. Той ни дава възможност да живеем в Неговата любов.

Жегата едва се понасяше. Васко и дядо му бяха седнали под сянката на големия орех сред двора.

Старецът погледна внука си и го попита:

– Какво ще мислят за теб хората, когато си отидеш? Какво ще говорят тези след теб?

– Кое е най-доброто в случая? – попита Васко.

– Да те запомнят като човек, който е живял с вяра в Бога, – отговори дядото.

После поглади мустака си и продължи:

– Трябва да предадеш щафетата на истината, която води към вяра на следващото поколение.

– А ако си неженен или бездетен?

– Макар че не можете да я предадете на собствените си деца, предай я на нечии други. Възможностите са безгранични.

– Не съм се замислял до сега за тези неща, – призна си Васко.

Старецът се усмихна, потупа внука си по рамото и добави:

– Така че,….. предай я по-нататък.

Веселин плесна с ръце:

– В историята за Адам и Ева в Библията никъде не пише, че забраненият плод е ябълка. Защо всички са възприели, че това е така?

Васко се засмя:

– За сметка на това срещаме ябълката, когато четем „Песен на песните“.

– Не съм забелязал, – призна си Веселин.

– Тя е описана като дърво и като плод, – обясни Васко. – нейните качества са сравнени с тези на възлюбения от годеницата си млад мъж.

– Интересно, – замислено каза Веселин. – Трябва да прегледам тези места в „Песен на песните“.

– За младата жена любимият ѝ се отличава от останалите, – продължи Васко. Защото има, както ябълковото дърво желана сянка и сладък плод.

– Може би тези неща символизират нещо за характерът на годеникът, – предположи Веселин.

– Така е, – съгласи се Васко. – Сянката на дървото говори за жадуваните от жената грижа и спокойствие, които тя намира у възлюбения си. Освен закрила ябълката дава и плод, който носи сладост, а това е радостта от споделената любов.

– До сега не бях се замислял, – поклати глава Веселин, – че чрез една обикновена ябълка може да се представи любовта между съпруг и съпруга.

– Няма обикновени и случайни неща, – махна с ръка Васко, – всяко нещо си има своето време и своето място, както Творецът го е замислил.

Валеше изобилно. Баща и син бяха седнали един друг и разговаряха. Димо обичаше тези моменти, защото научаваше нещо ново.

Бащата попита:

– Замислял ли се как се появяват цветята, подправките, житото, от което правим хляб?

– Честно казано, приемаме ги като даденост и лично аз не съм се замислял как са се появили, – призна Димо.

– Всички те започват от едно невзрачно, миниатюрно, незабележимо и лесно да бъде подминато семенце, – усмихна се бащата. – Зрънцето не привлича внимание, но когато го сложим в почвата и го полеем с вода, то пуска коренче, после слабичко стъбълце, което се превръща в цвете, храст, дърво.

– Защо ми разказваш всичко това? – повдигна вежди Димо.

– Никога не бихме предполагали, – поклати глава бащата, – че има толкова много потенциал в семенцето, обаче Бог е скрил огромна сила и мощ в него. С помощта на едно семенце можем да нахраним някого, да направим света по-красив, да направим сянка или да разместим почвените слоеве с мощните корени на младите растения.

– Така е, – потвърди Димо. – И аз понякога съм се чудил за този процес, засяваш малко зрънце, а израства голямо растение.

Бащата потупа сина си по рамото и добави:

– Така нашата вяра, колкото и малка, и невзрачна да ни изглежда, има силата да мести планини, да прогонва страхове, да стопля сърца. Бог е Твореца на мъничките, но много мощни неща.

Захари бе съкрушен. Малката му сестра бе блъсната от кола и почина. Тя бе едва на дванадесет години.

– Един добър Бог не би оставил някакъв си пиян идиот да убие сестра ми и да го остави да си живее! – възмущаваше се Захари. – Вече не съм сигурен дали съществува Бог. И ако Той съществува, не искам да имам нищо общо с такъв като Него. Как може да позволи да се случи такова нещо?!

Крум усети как в скръбта на Захари прозира желание да се довери на Бога.

Той се опита да му изясни проблема:

– Сега ти не можеш да съгласуваш болката с образ на Бог, в който искрено вярваш. Ти трудно крачиш в долината на мрачната сянка, защото не виждаш светлина. Искаш да вярваш, но ти е трудно да съпоставиш изпълненото с надежда на Християнската вяра и това, което виждаш около себе си. Не винаги ще получаваме отговор на въпросите си.

– Но … много боли, – изстена Захари.

Крум продължи настървено:

– Ако разбираш всичко напълно и в дълбочина, ти не би имал нужда от вяра. А без вяра не е възможно да се угоди на Бога…

– Защо? – въздъхна дълбоко Захари.

– Защото вярата и доверието трябва да произлязат от любов, а не от бизнес взаимоотношения, сделка или някаква ситуация, в която ние нямаме избор.

– Добре, – отстъпи най-сетне Захари, – готов съм да се боря с моите съмнения и въпроси, и да следвам Господа, за да изпълня волята Му.