Когато Сава слезе от лодката на индонезийския остров, той усети духовния мрак на това място. Тамошният народ практикуваше комбинация от магьосничество и ислям.

Сава скоро бе завършил библейско училище и бе готов за работата, към която Бог го бе призовал, да достигне тези островни хора за Христос.

Сава проповядваше смело:

– Обърнете се към Христос. Изгорете идолите си и мощите от стария си живот.

Един мюсюлманин изгори идола си, в който имаше свитък от Корана.

Когато радикалните мюсюлмани чуха за опожаряването на Корана, те докладваха за Сава на служители на района.

Той бе арестуван.

Биха го жестоко и Сава изпадна в кома.

Скоро след това той умря от раните си, но смъртта не сложи край на служението му.

Когато историята му бе разказана в родното му село, един мюсюлманин прие Христос като свой Спасител.

Петдесет и трима селяни взеха решение да завършат библейско училище. Седем от тях поискаха да бъдат изпратени като мисионери в село, където Сава бе умъртвен.

Надявайки се да потушат евангелския огън, селските служители отнеха живота на Сава, но дори в разгара на насилието Божията ръка работеше.

Днес пламъците на Евангелието горят ярко в това село.

„Остави светлината включена.“

Това е, което всички, които следват Христос, трябва да се стремят да направят, когато загърбят този свят.

Един отдаден християнин оставя светлината включена за един свят, който се губи в тъмнина.

Това се нарича оставане на наследство.

Често чуваме за известни хора, които оставят след себе си наследство в киното, спорта или някаква друга публична арена, докато животът на много християнски светци угасва в анонимност, верните им светлини все още горят ярко по целия свят.

Тяхното наследство от вяра, почтеност, надежда и любов не може да бъде заличено от смъртта им.

Всъщност смъртта може дори да увеличи пламъка, защото такова наследство често е доброволно имитирано от тези, които остават.

Станчо бе с приятелите си на излет. Те беседваха по пътя.

– Как можеш да служиш на другите без много усилие? – попита Станчо.

– Единствено чрез Божията благодат, – отговори веднага Симеон.

А Атанас допълни:

– Бог ни дава благодат. Чрез нея получаваме желанието и силата да действаме. Благодатта ни дава възможност да живеем християнски живот с цел. Ето защо всичко започва с нея.

– Чрез нея ние опознаваме Бог по-дълбоко, – намеси се Стоил, – завършеното дело на Христос и пълното наследство, ползи и цел, които Той ни е дал.

Димитър не остана назад, а додаде:

– Тя ще осигури вярата, която трябва да победите в живота ни, да служим на Бога и на другите.

– Възможно ли е да бъдеш християнин и въпреки това да оставиш Божията благодат неизползвана или неефективна в живота си? – повдигна вежди въпросително Станчо.

– Ако се случи това, – Христо въздъхна тежко, – ние започваме да разчитаме на собствените си сили. Фокусираме се върху себе си, а не към Бога и другите. С други думи казано, настаняваме се в състояние на духовна стагнация и егоизъм, погълнати от удоволствията и тревогите на този живот.

Петко плесна с ръце:

– Не позволявайте Божията благодат да бъде напразна в живота ви. Вместо това направете всичко възможно, за да я познаете по-дълбоко, за да можете да служите на Бога с радост, а на другите със смирение без усилие.

Марко бе млад християнин. Той стана свидетел на силно вярващ в Бога човек, който бе на път да умре.

Този човек бе старейшина в църквата. Имаше мъдра съпруга и уважавано семейство. Бе учен и мисионер.

Когато се разболя от рак, този човек не се уплаши от смъртта, защото Христос го бе освободил от това робство.

В църквата го питаха:

– Какво ще е лечението, ако това не проработи?

– Подготвил ли семейството си ако умреш?

– Какъв е планът ти?

Той застана на амвона като се облегна на него. Погледна към всички в църквата и каза:

– Бог е моя план. Нямам друг план. Дори и да ме убие, аз… ще… се доверя… на… Него!

Ако обичаме и се доверяваме на Бога, животът ни е запечатан в Христос от Светия Дух.

Никаква смърт на земята няма да ни довърши.

Никакъв страх от смъртта не може да ни спре.

Никой не може да ни отнеме от Неговата любов.

Нашият истински живот е скрит и защитен в Христос и в Него ние сме неразрушими.

Трифон все още мислеше върху това, което му каза Боян.

– Думите му бяха любезни и окуражаващи, но това това си бе живо ласкателство, – каза си той.

Трифон познаваше Боян като нагаждач и сметкаджия. За това не прие думите му като комплимент:

– Боян не просто ме хвали за нещо добро само по себе си. Едва ли е искал да ме подкрепи. Целта му е била да извлече някаква полза от мен.

Трифон си спомни, когато Боян го молеше да се изкаже добре за него, за да влезе в отбора. Това, което той искаше от него бе да го подкрепи с лъжа и Трифон не се съгласи.

– Мотивът му …., – плесна с ръце Трифон. – Повечето от нещата, които каза за мен не съответстваха на реалността. Явно ме ласкаеше за някаква си негова цел.

Боян умишлено бе преувеличил някои способности на Трифон.

– Това насмалко да ме подведе, да не виждам себе си такъв, какъвто съм, – потърка с длан челото си Трифон.

Той осъзнаваше в какъв капан щеше да се хване:

– Щракне ли и мрежата се вдигне, аз ставам жертва и то напълно безпомощна.

Дядо му не веднъж му бе казвал:

– Християнинът не трябва да използват ласкателство в бизнеса, семейството си или в каква да е друга област от живота си, за да получи нещо.

Трифон повдигна вежди:

– И при мен има моменти, в които лаская хората, но това е с много трудни люде и такива, с които имам важни взаимоотношения, – оправдаваше се той.

Наведе глава и тихо произнесе:

– Господи, знам, че не обичаш този вид реч, за това се покайвам. Искам да не бъда вече такъв. Помогни ми.

Трифон знаеше, че Бог няма да го изостави, ще бъде с него в трудните моменти на живота му, с една единствена цел, да го уподоби на Христос.

Людмил държеше в ръцете си няколко сурови пшеничени зърна, току що откъснати от стеблото. Взе едно зърно и го опита на вкус.

– Твърдо и безвкусно е, – смръщи вежди той.

– Живот фокусиран върху себе си, е точно като това зърно, – каза приятелят му Атанас. – Много християни са като това пшеничено зърно.

– Как така? – недоумяващо разтърси глава Людмил.

– Като остават сами, те не дават, не споделят, не благославят, …. Семето е предназначено да бъде посадено, да бъде плодоносно и да се размножава, – отговори Атанас.

– Не разбирам, – намръщи се Людмил, – каква е връзката с християнския живот?
Атанас започна спокойно:
– Животът ти е семе, а семената са предназначени да бъдат посадени, за да възпроизведат нов живот. Едно посадено семе може да даде сто други, Тези сто посадени семена могат да дадат хиляда и така нататък, докато имате ферма, която храни село, която храни град, която храни нация. Целият този потенциал е в силата на едно семе.

– Е и? – повдигна рамене Людмил.

– Така се разпространява Евангелието и Божието царство нараства.