Симо бе раздразнен:

– Как човешките ритуали могат да бъдат опасни заместители на Христос?

Брат му Петър го подкрепи:

– Ето ти пример. В Санта Фе, Ню Мексико, хиляди хора се събират всяка година, за да изгорят петнадесетфутово извисяващо се чучело, пълно с техните тревоги, сметки и съжаления.

– Това някаква лудост ли е? – попита озадачен Симо.

– Тълпата вика:“Изгорете го!“, надявайки се, че пламъците ще погълнат тревогите и проблемите им и ще рестартират живота им, – допълни Петър.

Симо поклати глава:

– Ритуалът отразява дълбок човешки копнеж да се очисти от страх, срам и провал. Той е драматичен. Но е и безсилен.

Петър леко се усмихна:

– Огънят може да унищожи хартията, но не и вината. Може да погълне дървото, но не и срама.

Не трябваше да заменят Исус с празни заместители, защото Христос е видимият „образ на невидимия Бог“. Той е върховен над творението, напълно Бог в човешка плът и победител над „всяка сила и власт“.

Поради Неговата смърт и възкресение, ние сме „вкоренени и съградени в Него“ и напълно живи и простени от Него.

Човешките ритуали и културни церемонии могат да хипнотизират тълпата, но само Исус може да отмени дълга на греха и да разчупи хватката му завинаги.

Вместо да се подчиняваме на бремето свързано с ритуали и традиции, нека го предадем на Христос. Само Той ни освобождава от плен и ни изпълва с надежда.

Михаил бе свещеник в близката църква. Той често се разгневяваше, когато чистеше храма:

– Ето пак смачкани топчета хартия и винаги на един и същ ред.

Веднъж Михаил разтвори едно от смачканите листчета и възкликна:

– Но това е молитва.

Трогнат, решил да попита седящата наблизо жена:

– Това ваши молитви ли са?

– Да, – отговорила тя, – пиша молитвите си в църквата и след това ги оставям тук с Бога, вместо да ги взема в къщи!

Оттогава Михаил промени отношението си към смачканите топчета хартия. Той започна да се моли за тази жена:

– Боже чуй молбите ѝ и облекчи бремето ѝ.

Можем да освобождаваме бремето си не само седмица след седмица, но и миг след миг, като записваме молитвите си или просто като ги даваме на Господа чрез сърцата и умовете си. Той ще ни чуе и ще ни помогне.

Елена бързаше и удари една паркирана кола. Когато излезе от автомобила си, видя значителна вдлъбнатина в лъскавата червена броня на нов джип.

– Колко глупаво съм го ударила, – хвана се за главата Елена.

Сърцето ѝ сякаш падна в стомаха.

Тя бързо извади химикал и лист хартия, на която бе написала списък на продуктите, които щеше да купува. Откъсна достатъчно голямо парче от списъка, което бе празно.

И на него написа:

„Извинете, блъснах колата ви. Готова съм да поема разходите за поправката на колата ви“.

Следваше име и телефонен номер.

– Със сигурност бронята ще трябва да бъде заменена. Вероятно в размер на хиляда долара. Чувствам се толкова глупава. Съжалявам. Толкова много се срамувам, – горещи сълзи щипеха очите на Елена.

Всеки път, когато звънеше телефона ѝ голяма буца засядаше в гърлото на Елена.

Изминаха няколко седмици.

Един ден Елена вдигна телефона, без да се замисли.

– Здравейте. Аз съм Мария. Съжалявам, че ми отне известно време преди да ви се обадя, но просто исках да ви благодаря за бележката, която оставихте на колата ми, – каза непознатият глас.

— О, Боже, Мери. Благодаря, че се обадихте. Много съжалявам, че ударих колата ви. Нека поговорим за отстраняване на щетите.

– О, не за това ви се обаждам, скъпа. Просто исках да ви кажа, че оценявам любезната ви бележка.

– О, Мери, сигурна ли сте? Чувствам се ужасно за това, което направих.

– Не се притеснявайте изобщо. Лека повреда. Просто съм благодарна за прекрасният ви жест. Имайте благословен ден вие и семейството ви .

Горещи сълзи се стичаха по лицето на Елена, но сега бе по друга причина.

Това, което ѝ помогна да разбере дълбочината на Божията любяща доброта и благодат, не беше проповед или богословска дискусия.

Една дама на име Мери ѝ се обади, за да каже, че не трябва да оправя ударената ѝ броня.

Добротата не е нещо, което печелим или заслужаваме. Тя е преливане на любов, състрадание и милост в действие.

Ето така изявяваме кой е Исус и как е живял. Това е животът, който Той ни призовава да живеем.

Димитър погледна приятеля си Илия предизвикателно и попита:

– Защо Бог ни дава толкова много? Не ти ли се струва, че бихме могли да съществуваме с много по-малко?

– Бог можеше да направи света ни плосък и дори сив, – наклони главата си на една страна Илия, – нямаше да разберем разликата, но не го направи.

– Защо е дал на цветето аромат, а на храната вкус? – зададе нов въпрос Димитър.

– Какво каза Исус? – Илия повдигна вежди. – „Ако вие, коравосърдечни и грешни човеци, знаете как да давате добри дарове на децата си, няма ли вашият Небесен Отец да дава добри дарове на онези, които Му искат?“

– Всеки дар разкрива Божията любов, – отбеляза Димитър, – но никой дар не разкрива любовта Му повече от даровете на кръста.

– Даровете на кръста ….., – повтори като ехо Илия.

– Да, – усмихна се Димитър. – Те дойдоха не увити в хартия, а в страст. Не покрити с панделки, а поръсени с кръв.

– Ако отворим тези дарове, какво мислиш, че ще последва? – поинтересува се Илия.

– Ще чуеш тих глас, който ще ти пошепне: „Направих го за теб“, – отговори Димитър.

– Какво ли не прави Бог, за да спечели сърцето ни?! – констатира Илия.

Очите на Стефан блестях. Той бе много развълнуван.

Не можа да намери точните думи, за това само подаде листа хартия, който държеше, на баща си.

Това беше тест по математика с оценка сто процента.

Бащата внимателно започна да разглежда теста.

– Татко, учителката каза, че времето е свършило, а бяха ми останали още три въпроса, на които още не бях отговорил, – сподели Стефан.

– Но как си получил тогава отличен резултат? – попита бащата учуден.

– Учителката ми показа благодат. Разреши ми да завърша теста, въпреки че времето бе свършило, – обясни Стефан.

– Бог ни е дал много повече отколкото заслужаваме чрез Христос, – добави бащата.

– Така е, – съгласи се Стефан, – благодатта и милостта са незаслужени благословения.