Марко бе пил, но въпреки всичко се качи в колата си и потегли.

Спря го полицай.

Марко си помисли:

„Край на кариерата ми, ще отида в затвора ….“

Полицаят го качи в колата си и го откара до дома му.

Марко попита:

– Ще ме задържите ли? Няма ли да ми направите акт?

– Давам ти благодат.

Въпреки това, Марко бе притеснен:

– Ако шефът ми научи, с мен е свършено …

След сутрешното съвещание шефът пожела да поговори с Марко.

– Знам какво е станало снощи, – каза му той, – но ти давам благодат.

Марко не знаеше как да реагира, стоеше втрещен.

– Искаш ли да дойдеш на църква с мен тази неделя? – предложи шефа му.

Той се съгласи.

И познайте за какво говореше пасторът?

Разбира се, за благодатта на Исус, която ни предлага спасение, когато не го заслужаваме.

Марко разбра посланието. В този ден той се довери на Исус като свой Спасител и пожела остатъка от живота си да посвети в служба на Господа.

Стефан се надигна бавно от леглото. Предстоеше му още един ден работа преди да излезе в почивка по празниците.

Замисли се:

– Дните ни са изпълнени с избори. Сам решавам къде да отида, какво да правя, как да се държа.

И той беше прав.

Нашият собствен живот, репутация, кариера, ценности, бъдеще, дори и здраве се оформят в зависимост от това, какъв избор сме направили.

Имало е дни, когато Стефан е бил смутен:

– Да излъжа или да кажа истината.

Когато го обидеха или нараняваха бе готов да отмъщава, но знаеше, че трябва да прощава, защото това щеше да се отрази на психиката му, а от там и на здравето му.

Стефан си спомни моментите, когато се срамуваше да признае Бога:

– Страхувах се, че ще изгубя Явор, ако му кажех, че съм християнин. Все пак той бе човек, от който получавах доста облаги.

Стефан разроши с длан косата си и въздъхна:

– Хубаво направих, че му признах. Той много се заинтересува от моята вяра и от Спасителя и това много ме зарадва.

Отношението ни към Бога и връзката ни с Него определя какви хора сме.

Изберете пътя на Истината. Няма да съжалявате.

Трифон попита баща си:

– Ако главната ни целта е любов, тогава няма ли да искаме да знаем какво представлява тя и как можем да я придобием?

– За истинската любов ли става въпрос? – поиска да уточни бащата.

Трифон само кимна с глава.

– Бог е любов, – започна да обяснява бащата. – И ние трябва да Го обичаме. Освен това Той по благодат е излял любовта Си в сърцата ни, след като сме приели Христос за Спасител.

– Как да разпозная истинската любов? – продължи с въпросите си Трифон.

– Ако Бог е любов, Той е нашият пример, стандарт и източник на любов, – дообясни бащата.

– Има ли нещо, което би попречило да се наслаждавам на тази любов, да живея в нея и да я раздавам на другите? – смръщи вежди Трифон.

– О, има, – възкликна бащата. – Врагът ни няма да допусне толкова лесно да се потопим в нея, защото тя е сериозно предизвикателство за него. Неверието, болката, предателството, недоверието, апатията, кариерата, славата, страхът, провалът, …. врагът е изобретателен в пречките, но не е вездесъщ като Бога.

– В момента нямам нещо, което да ми пречи? – Трифон повдигна рамене.

– Това е добре, но ако чувстваш, че ни си толкова близо до Бога, колкото би искал, по-добре поискай да се доближиш повече до Него, Той с радост ще ти помогне, ако няма причина за това, – посъветва го баща му. – Ако е налице такава, не се колебай, поискай да узнаеш, каква е и как можеш да я премахнеш.

Цветан бе на гости на Сашо. Двамата бяха много добри приятели.

Сашо бе по-голям от Цветан с две години, но това не им пречеше да общуват и разсъждават върху въпроси, които ги вълнуваха.

– Интересно, когато напуснем този свят, с какво ще ни запомнят хората? – Цветан се почеса по главата.

– Може би с това, което сме направили, – предположи Сашо.

– А не си ли се замислял, че има нещо по-важно от това, което сме създали, творили, ….? – махна с ръка Цветан.

– Какво друго? – повдигна рамене Сашо.

– Сещам се само за двама сега Ной и Енох. За тях се казва, че са ходили с Бога, – отбеляза Цветан.

– Може би имаш право …., – съгласи се Сашо, разбирайки идеята на приятеля си.

– Всички ние изграждаме или правим нещо, – повдигна вежди Цветан, – като бизнес, кариера, дори семейство. В суматохата на живота не трябва да се фокусираме върху тези си действия, а да пренебрегваме най-важното – ходенето с Бога, – подчерта дебело Цветан.

С какво ще бъдете запомнени? С това, което сте построили или с Кого сте ходили?

Нека наследството ви бъде второто.

Пламен обясняваше нещо на приятеля си Крум, като размахваше ентусиазирано ръце:

– Чуй само: „Който пази смоковницата ще яде плода ѝ, а който се грижи за господаря си ще бъде почитан”.

– Да, има парадокс в това, – съгласи се Румен.

– Явно е, дори и най-дребните задачи на слугата, , – побърза да отбележи Пламен, – който защитава своя господар, ако са изпълнени добре, са повод за почит. Всяка добре свършена работа е достойна в очите на Бога.

– В този свят тези, които полагат труд се смятат за по-долни от тези с положение и висок пост, – забеляза Румен.

– Виж, – Пламен развълнувано вдигна ръка, – Бог още в самото начало бърка в пръстта и прави човек и Той не смята, че това е под достойнството Му.

– Дори Исус, когато дойде на земята, не бе с много свободно време, Той бе дърводелец, – кимна с глава Румен.

– Ако не вършиш работа и то работа, с която можеш да се гордееш, ти си откъснат от своята човешка същност, – заяви Пламен. – Душата ти ще атрофира. В крайна сметка работата не е зло, а благо.

– И все пак не е задължително това да бъде голяма кариера, която да промени света, – засмя се Румен. – Всяка работа, която е полезна за другите и е свършена добре, заслужава почит.

– Презираш ли работата на метачките или тези, чиято работа е доста мръсна? – предизвикателно попита Пламен.

– Почакай, – спря го с вдигната длан Румен. – Някои презират и хора, които градят кариера, за която се изискват повече умения и образование.

– Тези различия за нас не трябва да имат значение, Исус приемаше всички, – поклати глава Пламен.