Ченко беше получил инсулт. Премахнаха тръбата му за хранене и той ахна. Шокът му бързо се превърна в празненство. Премахването на тръбата за хранене означаваше по-добри дни напред за него и жена му Кремена.

Измина една година.

Кремена седеше в ъгъла сама, изтощена и уплашена.

– Ченко получи още един удар тази сутрин, – каза тя надошлия да ги види Митко. – Той е в интензивното отделение. Нещата не изглеждат добре.

По-късно следобед Митко се отби в интензивното отделение. Там му съобщиха за Ченко:

– Той почина.

Митко се чудеше:

– Какво да кажа на някой, който току що е загубил партньора си?

За щастие не трябваше да казва нищо.

Кремена го посрещна с думите:

– Знам, че мога да се изправя пред това. Бог е обещал винаги да бъде с мен. Той никога не ме е напускал. Дори смъртта не може да ме отдели от Исус.

Загубата на някого, когото обичаме, ни кара да изпитваме силна болка и да скърбим.

Гневът, самотата и объркването завладяват емоциите ни, но не могат да ни отделят от Божията любов.

Ние никога не сме сами.

В Исус вярващите преживяват изпълнението на Неговото Слово.

Можем да се изправим пред трагедия, загуба и скръб, но Бог обещава никога да не ни напуска.

Нищо не може да ни отдели от Светия Дух, Утешителя, Който идва, живее в нас и ни укрепява в нашите изпитания.

Смъртта, животът, настоящите обстоятелства, миналите неуспехи, несигурното бъдеще, дори ракът не могат да ни отделят от Христос.

Концертът бе на открито. Когато започна Кремена усети една дъждовна капка на бузата си.

Тя погледна нагоре.

– О, не, – изтръпна Кремена. – Не и тези тъмни облаци. Доста платих за билета. Няма да си тръгна заради лошото време.

Край нея започнаха да се отварят чадъри. Една жена дори сложи найлонова торбичка за пазаруване върху косата си.

Чу се оглушителен гръм.

Изпълнителката каза по микрофона:

– Моля ви, скрийте се някъде.

Дъждът бе пороен.

Хората газеха в кални локви.

Всички се втурнаха към близката училищна спортна зала, бяха мокри, но се надяваха:

– Дано до половин час да спре.

Но дъждът дори не намали.

Когато все пак хората се осмелиха да излязат, видяха групата стегната и готова да тръгне.

Когато дойдат бурите на живота, къде можем да избягаме?

Скръбта, тревогата, болестта и объркването могат да ни направят страхливи и да ни накарат да търсим убежище.

В такива случаи се нуждаем от здрав подслон, който ще ни защити.

Бог е обещал да ни спаси и да бъде с нас в беда.

Когато имаме нужда от помощ, можем да призовем Неговото име и Той „ще ни отговори“.

Когато смелостта ни напусне, можем да се облегнем на Неговата сила.

Той е нашият подслон във всяка буря.

Тодор крачеше в пустинята. Скоро денят щеше да приключи и щеше да стане хладно. Нужен му бе огън.

Той пречиства водата, а топлината и светлината дават комфорт, и възстановяват увереността в човека.

– От тези предимства на огъня се нуждая и в духовния си живот, – каза си Тодор. – Сезоните на дивата природа ни правят уязвими към негативните нагласи. Скръбта, гневът и разочарованието могат да ме заслепят за надеждата за Божията вярност. Божият огън поглъща тези опасности.

Тодор се усмихваше в хода на разсъжденията си.

– Какво представлява Божият „огън“ в личната пустиня? – запита се той.

Замисли се и бързо намери отговора:

– Това е не друго, а страстното и жертвоготовно поклонение ….. Цялостното, поклонение държи погледа ми върху красотата и истината на Исус Христос в трудни времена. Това поддържа сърцето ми пламтящо от любов и обожание. Това е огънят, който пази скръбта, гнева и разочарованието далеч от сърцето ми.

Бог ни е дал Светия Дух, кръщавани в Него по благодат.

Духът на поклонение идва от Бога като дар.

Нашата работа е да поддържаме този огън горящ.

Къщата, в която Господ толкова често бе гостувал, бе потопена в дълбока скръб.

Един приятел на Христос, Лазар, бе умрял. Той бе погребан от четири дни.

А божественият Приятел и Учител, който би могъл да предотврати скръбта или поне да я смекчи с добрата Си утеха, не бързаше да посети потъналите в мъка и сълзи Марта и Мария.

Мнозина се бяха събрали в къщата, за да изразят съчувствие към двете сестри.

Исус дойде с учениците си, а Марта побърза да сподели скръбта си и да Му изкаже скритата си надежда:

– Господи, ако Ти беше тук, брат ми нямаше да умре.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Другите също съчувствено плачеха. И Исус се разплака.

Защо плачеше Той?

За Неговото красиво творение – човека, поради неговото падение, немощ, грях и безславна смърт.

Той страдаше заради страшната съдба на един паднал човек, отчужден от Бога, обречен на поквара и вечни страдания.

Господ плачеше заради неверието и неблагодарността на толкова скъпия за Него народ.

Той възкреси човек, а те се стремяха да Го убият. Готов бе да им даде всичко, дори живота Си не пощади, но те упорито закоравяваха сърцата си и не искаха да приемат Неговата изкупителна жертва.

Хулеха кръста, покриваха възкресението с лъжа …. затова Той плачеше.

В тихата Витания се изливаха сълзи… Не може ли да ги предотврати, да излекува Лазар, преди да умре?

Можеше, но искаше да научи приятелите си на търпение, а след това да им даде неочаквана, непрестанна радост.

„Вечер може да влезе плач да пренощува, а на сутринта иде радост“.

– Животът с Бога не ни създава имунитет срещу трудностите, а мир в тях, – заяви твърдо Цвятко.

– Не само мир, а любов и радост, – допълни Гечо.

– Какво всъщност представляват любовта, радостта и мирът? – попита Захари.

– Любовта е безкористната и всеотдайна към Бога и другите. Тя е активна и ни кара да поставяме нуждите на другите над нашите собствени, – отбеляза Любо.

– Тя приема истината, независимо от това, колко е трудно да я чуем, – снижи глас Петьо. – Тя дава от себе си, дори когато не ни се иска. Любовта не позволява на чувствата да диктуват изборите ни.

– Любовта е изпълнена с надежда. Тя е упорита и доверчива. Любещите хора държат омразата, апатията и самосъхранението далеч от себе си, – забеляза Стефан.

– А радостта? – подкани ги Захари.

– Радостта е дълбоко и трайно състояние на душата ни, което никакви обстоятелства, събития или хора не могат да ни откраднат. Това е наслада в Бога и изборът да се радваме на всичко, – поясни Цвятко.

– Тъй като обстоятелствата ни не ни управляват, промените в настроението ни не съществуват. Това не означава, че винаги сме в „добро настроение“, но можем да останем в необяснимо състояние на удовлетворение, – подчерта Гечо.

– Радостните хора не позволяват на нещастието, скръбта, тъгата или отчаянието да управляват мислите им или да насочват действията им, – подчерта Любо.

– Май нищо не оставихте за мира, – усмихна се Захари.

– Мирът е дълбок кладенец на увереност, че Бог е това, което е, и че ще направи това, което казва, – определи Петьо. – Мирът идва от почивката в Божите обещания.

– Това е избор, да работим с другите за обща цел, а не да настояваме на своето си. Мирът често е необясним и неразбираем, но ние го имаме или го нямаме, – спомена Стефан.

– Мирните хора не воюват с действията или думите си, защото знаят, че това не носи облекчение в никоя ситуация, – заключи Захари.