Тази вечер Мартин се прибираше с баща си. Бяха прекарали добре заедно.

Двамата бяха много огладнели.

– Хайде да спрем тук и да си вземем нещо за хапване, – предложи бащата.

Марин се съгласи:

– Добре, да вървим.

Заведението бе пълно с хора и трябваше дълго да чакат.

Тъй като стана много късно на Мартин му хрумна:

– Давай, татко, ще вечеряме по пътя.

Когато наближиха колата, към тях притича малко момиченце. То бе облечено зле.

Момиченцето протегна ръка:

– Моля ви, дайте ми малко пари.

Мартин пъхна пакета с храна в ръцете му.

Момиченцето се усмихна и преди да побегна, тихо каза:

– Благодаря.

Мартин едва ли можеше да разреши всички проблеми на гладуващите деца по улицата, но помогна на момиченцето. Направи това, което бе по силите му.

Ако всички проявяваме мъничко щедрост, Бог ще го вземе и ще го умножи.

Елена се взираше в тъмнината. Вентилаторът на тавана продължаваше да се върти над нея.

Съпругът ѝ още спеше.

След минути алармата ще звънне и Елена ще се изстреля като гюле от оръдие, готова за срещи, мърморенето на шефа и какво ли още не.

За кой ли път щеше да приготви закуска, графици и …?

Не ѝ оставяше време да осмисли живота си.

– Какъв е смисълът на живота? – бе попитала Елена. – Защо правим лоши избори?

Въпросите валяха безпощадно.

Днес колегата Дамян бе ѝ казал:

– Знаеш ли, че Бог отговаряна житейските проблеми с една дума.

Елена отвори широко очи:

– И коя е тя?

– Благодат.

– Нищо не разбирам, – намръщи се Елена. – Какво е това?

– Бог казва:“Ще ви дам ново сърце и ще вложа във вас нов дух“. Това е благодат.

Елена недоумяващо повдигна рамене.

А колегата ѝ уточни:

– Благодатта ни призовава да се променим и ни дава силата да преодоляваме препятствията.

Сашо се качи в колата и потегли. Бе решил да прекара няколко дни в планината. Искаше да се уедини.

Мислите, които подхранваха тревогите му, се промъкнаха неканени и …

– Край, – въздъхна тежко Сашо. – Толкова очакваното ми време за покой и мир изчезна, а се надявах, че съм оставил проблемите си у дома.

Сашо не се отказваше толкова лесно. Той започна да се моли.

В главата му изплува стихът:

„Не се безпокойте за утре, защото утрешният ден ще се безпокои за себе си. Всеки ден има достатъчно свои грижи“.

– Това е, – каза си той. – Притеснявах се какво може да се случи и това разрушаваше обещания от Бога мир за настоящето. Тревогите не постигат нищо. Те само ме разсейват да следвам Божията воля.

Бог знае за „утрешните“ проблеми, така че можем да Му се доверим, че ще ни помогне да се справим с тях, когато възникнат.

Ако нашите тревоги се материализират, ще можем да се справим с тях с Божията помощ в този момент.

Но засега нека се фокусираме върху Божието присъствие, което ни помага с тревогите „на днешния ден“.

Дядо Стоян бе наобиколен от внуците си. Днес той бе решил да им разкаже за едно чудно раждане.

Децата се бяха умълчали и с нетърпение очакваха думите на дядо си.

Стареца започна бавно и спокойно:

– Тогавашния римски император бе наредил да се преброи населението му в обширната му империя.

– Защо, дядо? – попита най-малкият от внуците му.

– Може би, за да покаже колко е велик или да направи администрацията си по-ефективна. Това не е от значение, но много хора били задължени да се регистрират в родния си град. Подобни политически решения причиняват големи човешки страдания и болка.

– Страдания и болка? – Мартин недоумяващо сбърчи чело.

– Пътуването в онези дни било трудно и опасно …., – започна да обяснява старецът.

– Възможно е да пътуват от далече, но защо опасно, – прекъсна го нетърпеливата Ели.

Старецът се усмихна, погали по главата припряната си внучка и разясни:

– Заповедта на императора принуждаваше бременната Мария и Йосиф да пътуват до родния си град. Рисковано пътуване за една бъдеща майка. Това не е било разходка или екскурзия, а формалност продиктувана от един самонадеян човек.

Децата притихнаха, а Дядо Стоян възобнови разказа си:

– Витлеем е бил пренаселен, а сега трябвало да приеме много гости. В хана нямало място. Йосиф и Мария нямали близки, при които да отседнат. Ханджията им предложил обора. Раждането на Божия Син станало на това не хигиенично място. Той бил повит и поставен в ясли, споделени от животните.

– О, ужас, – възкликнаха Кирил и Мадлена.

– Още от самото начало Той се сблъска с проблемите в живота на хората, – повдигна вежди старецът. – Но добре, че се роди, за да ни даде надежда.

– Каква надежда? – обади се и мълчаливият Тихомир.

– Всеки от нас за това, което е сбъркал в живота си, трябва да бъде наказан със смърт. Исус пое нашите грехове там на кръста и който повярва в това, получава вечен живот.

Децата се смълчаха и погледнаха с очакване дядо си, за да им каже какво да правят по нататък.

Дядо Стоян се намести добре на стола си и добави:

– Той ви обича и чака да го потърсите.

Хубаво е, когато виждаш следната ситуация:

Пепо бе най-малкият в семейството. Васко бе по-голям от него с три години.

Двамата бяха получили по една порция картофки. По- големият бързо ги излапа и попита по-малкия си брат:

– Мога ли да взема малко от картофките ти?

Пепо ентусиазирано отговори:

– Разбира се.

Брат му заграби половината от картофките, но Пепо се усмихна. Той макар и малък бе щедър.

Баща им видя всичко, привика ги при себе си и каза:

– Можете ли да си представите, ако Бог бе стиснат?

Пепо ококори изненадано очи, а брат му се намръщи.

Бащата продължи:

– Все едно да каже: „Ще създам океана, но той ще бъде широк само една миля“, „Ще ти дам слънчева светлина, но само за два часа през деня“.

– Невъзможно, – плесна с ръце Пепо.

А брат му заяви:

– Пълен абсурд! Никой нямаше да има вода, нито ще може да отглежда никакви култури, заедно с толкова много други проблеми, които биха възникнали в резултат на това, че Бог е стиснат.

– Той е точно обратното, – усмихна се бащата. – Бог дава повече, отколкото можем да си представим, но през повечето време сме твърде заети да се стремим да контролираме житейските си обстоятелства, за да забележим начините, по които Бог е бил щедър към нас.

След което погледна изпитателно синовете си и попита:

– Доколко всеки от вас е щедър?

Пепо се усмихна и широко разтвори ръце, а брат му наведе глава.