Резанов е сериозен човек, лекар при това. Той не е религиозен.

Пациентите му не могат да го водят, както си искат. Казано е, че днес ще има пет операции и толкова. Никакви суеверни шеги не приема.

Миналата седмица един мъж го помоли:

– Докторе, сънувах тъща си. Тя почина преди пет години, но сега в съня ми каза, да отложа операцията си ….

Резанов е засмя:

– Ако вашият инфаркт се излекува на сън, аз първи ще изтичам в църквата и ще запаля свещ.

Но когато Резанов се зае с пациента и го разряза….. Погледна и не повярва на очите си. Изправи се на нокти и изтръпна:

– Как може тази умряла жена да ми изпраща по такъв странен начин ценно професионално упътване?!

Но това не беше единственият случай на Резанов, в който той се сблъскваше със суеверията.

Преди два дена дойде при него пациент и помоли притеснен:

– Докторе, моля ви нека да отложим операцията ми  само с един ден.

– Успокойте се, – започна Резанов, – операцията ви съвсем не е сложна. Бъдете мъж. Освен това има график, заангажирани са доста хора с тази операция.

– Докторе, не си мислете, че съм суеверен, – каза пациентът, – напротив аз съм материалист. Освен това по професия съм ядрен физик. Но знаете ли случи се нещо много интересно …

И мъжът разказа на докторът една малко объркана история. А ето какво се бе случило предния ден.

Вчера Николай, нека наречем така въпросния господин, имаше рожден ден.

Събраха се всички от семейството, пиха, изказваха се пожелания и поздравления.

Жената на Николай му пожела:

– Щастие, здраве и вечен живот.

Николай се засмя и възрази:

– Не искам вечен живот, след милиарди години слънцето ще изгасне. Какво ще правя сам  в пълна тъмнина?

Тогава жена му се поправи:

– Живей сто години.

Намеси се и майката на Николай:

– Сто години са малко за него. Аз самата съм вече на 88 години. Щом синът ми не иска да живее вечно, нека живее дълго и щастливо до дъжд в четвъртък.

Всички се засмяха……

Резанов гледаше с тъга мъжа пред себе си.

Пациента се почеса по главата и сподели:

– Разбирате ли ме, докторе, моята операция е насрочена в четвъртък, а дъжд вали всеки ден. Есен е. Притесних се. Тъжни мисли нахлуха в главата ми. Изведнъж при мен дойде тригодишната ми дъщеря, качи се на колената ми и тихо попита: „Татко, защо баба каза, че ти ще умреш в четвъртък?“

Можеше ли в такъв момент Резанов да откаже? Разбира се операцията бе преместена и човекът си е още жив.
Но Резанов не бе съгласен да понася повече такива суеверия …

Димо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.

Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.

Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.

Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.

Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.

Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.

Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.

Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.

Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.

Пристъпваше към леглото на викащ  от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.

Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.

– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.

Или казваше на друг:

– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.

А на други обещаваше:

– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.

Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.

От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.

Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.

Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.

Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.

Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.

Станимир мрънкаше настойчиво:

– Дай ми още едно парче торта.

– Станимире, но може да ядеш толкова много сладко, – каза майка му, – ще те заболят зъбите.

Станимир излезе от кухнята и отиде в хола. Там баща му изключи телевизора.

– Татко, защо го изключи? – ядоса се Станимир.

– По-добре иди поиграй на двора, приятелите ти те викат.

„Моите родители, са най-лошите на света, – горчиво си помисли Станимир. – Защо да не мога да ям сладко колкото си искам? Ами телевизорът? Баща ми никога ни ми разрешава дълго да стоя пред него. А там дават толкова интересни неща – мултфилми и уестърни, а нима това е лошо? А когато седна пред компютъра, все ми вика, че стоя много пред него“.

Станимир беше толкова ядосан, че у него се появи желание: Искам моите родители да бъдат винаги добри.

Изведнъж стените на стаята се разклатиха, но това стана толкова бързо, че Станимир усети само леко замайване.

Малко след това той тръгна към стаята си, за да вземе футболната си топка. Но топката я нямаше на обичайното ѝ място и всичко изглеждаше някак променено.

Да това беше неговата стая с креват, маса и шкаф, но нещо се бе изменило. Всичките му играчки бяха изчезнали: топката, ролковите кънки, боксовите ръкавици, дори новата му игра с гарата, железопътните линии, вагоните и локомотива бяха изчезнали.

„Странно, преди час тук всичко сам бях подредил, – помисли си Станимир“.

– Мамо, татко, да сте виждали моите играчки?

От съседната стая се чуваше телевизор и Станимир тръгна натам. Когато влезе, той зяпна от учудване:

– Ти кой си?

На дивана загледан в телевизора, лежеше огромен дебелак. Ту с лявата, ту с дясната си ръка слагаше лениво сладки в устата си. Всичко наоколо беше затрупано с еклери, бонбони, шоколади.

– Аз съм Станимир, – каза дебелакът, като продължаваше да пълни устата си.

– И аз се казвам Станимир. Нима всичко ще изядеш? Не бива, вредно е! На мен майка ми не ми разрешава толкова много.

– Това е, защото майка ти е лоша. Моите родители са добри. Те ми позволяват всичко, дори мога нищо да не правя, – с доволна усмивка заяви дебеланкото.

„Погледни се, на какво приличаш, – едва не извика Станимир“.

Изведнъж в коридора се чу глас:

– Мирка, сине, погледни какви хубави сладки сме ти донесли. А да знаеш баща ти какъв хубав филм ти е купил?! Ти само такива харесваш.

Станимир беше слисан, защото позна гласа на майка си.

“ Нима този дебелак на дивана съм аз? …. За това са изчезнали всичките ми играчки, защото те вече не са ми нужни. Та нали аз не мога сам да стана от леглото“.

Страх обзе Станимир.

„Не, това не съм аз!, – едва не изкрещя Станимир. – Тези родители съвсем не са добри, те са унищожили сина си и са го превърнали в това трудно подвижно чудовище. Не искам да ставам такъв!“

Стените на стаята отново се разклатиха. Станимир усети, че отново му се зави свят.

– Наистина ли всичко е, както преди? – с надежда прошепна Станимир.

Той изтича в стаята си и въздъхна облекчено, всичко си беше на мястото. От радост Станимир заподскача и започна да пляска с ръце.

– Майко, татко, – втурна се Станимир към родителите си, – вие сте най-прекрасните родители на света. Желаете ми само доброто, за това не ми разрешавате да ям много сладко и да гледам непрекъснато телевизия или да стоя дълго пред компютъра.

Сега Станимир разбираше нещата по-ясно.

Взе топката си и отиде да играе на улицата ….

През следващите двадесет минути Ралица и Христо се хранеха и разговаряха.

След като свършиха Ралица каза:

– Сега ми разкажи за енергията на нулевата точка.

– Това е енергията, – започна спокойно да обяснява Христо, – която остава в една система, след като от нея се извлече всичко, което може.

Христо усети, че Ралица не разбра обяснението му, за това прибягна към пример:

– Представи си, че тази бутилка е системата – и той хвана бутилката от масата и я вдигна. – Да кажем, че това е енергийно поле и всеки от нас двамата реши да пие от него със сламка, но колкото и да пием, вино ще остане под сламката, това е течността, до която не можем да стигнем. Именно тази недостигната част от виното представлява енергията на нулевата точка.

– Ами ако вземем по-дълга сламка? – попита Ралица.

– Във физиката има един определен момент, – засмя се Христо, – в който такова нещо като дълга сламка не съществува.

– Как така? – недоумяваше Ралица.

– Класически пример за това е хелия, – опита се да изясни картината Христо. – Докато пробата се охлажда, движението на молекулите започва да се забавя и хелият се превръща от газ в течност. При температура нула градуса хелият би трябвало да се втвърди и движението на молекулите му да спре. Но колкото и да се понижава температурата, дори да достигне до абсолютната нула, хелият не се втвърдява.

– И какво означава това? – попита Ралица.

– Това означава, че в системата има енергия, която не можем да отстраним, – уточни Христо.

– Но как можем да стигнем до нея, щом не можем да я отстраним? – Вдигна рамене Ралица.

– Теоретично навсякъде около нас има енергийни полета застинали в нулева точка, – каза Христо. – Теорията, която поддържа идеята за съществуването на енергийни полета, подсказва, че можем да извлечем тази енергия.

– Някой опитвал ли се е да направи това? – попита Ралица.

– Предполагам, че си чувала за Никола Тесла?

Ралица кимна с глава.

– Той е бил един от първите, – започна разказа си Христо. – През 90-те години на 19 век  е започнал работа върху Динамичната си теория за гравитацията. През 1937 г. заявил, че я е завършил и че тя ще измести теорията за относителността на Айнщайн, що се отнася до обяснението на гравитацията.

– Но аз знам как действа  гравитацията, – скочи Ралица.

– Знаеш какво прави гравитацията, – поправи я Христо, – но не знаеш как го прави. Тесла е мислил, че гравитацията е свързана с енергийно поле, което съществува навсякъде. На някои места то е по-концертирано, отколкото на други. Тесла смятал, че това поле може да се използва като източник на неограничена енергия.

За Ралица това бе нещо ново, но трябва да мине известно време, докато осмисли и добре разбере нещата.

Преминаха през още една врата в дъното на фоайето и се озоваха в голяма осветена кухина на една пещера.

– Възползвахме се от естествените форми на пещерата, за да започнем строежа – обясни Лесов. – Под планината и ледника има множество тунели.

Огнян подсвирна от изненада.

– Това е забележително постижение.

– Използвахме машина за копаене на тунели с диаметър почти девет метра, – каза Лесов.

Двамата стигнаха до входа на един тунел. Огнян долови бръмчене, все едно се бе събрал голям рояк пчели.

– Този шум сигурно идва от генератора? – предположи той.

– Да, засега имаме само една турбина, но планираме изграждането на втора. – Лесов спря пред врата в стената на тунела. – А тук е контролната зала.

Централата представляваше помещение с площ около пет квадратни метра. Вътрешността ѝ приличаше на огромна електронна игра. На три от стените имаше наредени премигващи лампи, циферблати, уреди и превключватели.
Лесов се приближи до нещо, което имаше форма на подкова. То заемаше средата на стаята.
Лесов седна пред компютъра и даде знак на Огнян да се настани до него.

– Знаеш ли с какво се занимаваме тук? – попита Лесов.

– Казаха ми, че използвате водата от ледника, за да добивате електроенергия.

Лесов кимна с глава в знак на съгласие.

– Технологията е сравнително проста. Навалелият сняг се натрупва върху ледника. При топло време той започва да се топи и образува водни джобове и реки. Водата се насочва през тунелите към турбината. И готово! Получаваме електричество – чисто, евтино, възобновяемо, – Лесов не можеше да прикрие гордостта си от това постижение.

– Простичко е на думи, но е забележително като изпълнение, – каза Огнян. – Колко хора управлявате това чудо?.

– Само трима сме. По един на смяна. Електроцентралата е почти автоматизирана, дори не се нуждае много от нас.

Пръстите на Лесов затракаха по клавиатурата. На екрана се появиха пресичащите се цветни линии напомнящи на градско метро.

– Мигащите сини линии са тунелите, по които тече водата, а червените са сухите проходи. Турбината е ето тук, – обясняваше Лесов като сочеше с ръка.

Огнян гледаше и се радваше, тази идея много му допадна. Добиването на електроенергия по различен начин от традиционните за него бе поредния успех и той ликуваше.