Архив за етикет: надежда

Не само за един миг

Боян мечтаеше да посети Швейцария.

Един ден му бе поставена диагноза фронтотемпорална деменция.

Жена му реши:

– Докато все още разбира, трябва да отидем в Швейцария.

И двамата заминаха.

Един ден докато валеше сняг около тях, лицето на Боян се озари от радост.

Мечтата му се бе сбъднала.

Малко след това Боян попита:

– Къде сме сега?

Жена му се разплака:

– Той забрави, че сме в Швейцария, но посещението си заслужаваше. Поне за миг беше щастлив.

Бог ни уверява за време, когато радостта никога повече няма да ни бъде отнета.

Поради надеждата ни в Исус, можем да очакваме „ново небе и нова земя“, където ще бъдем свободни от греха и смъртта.

В този съвършен свят Бог ще направи „всичко ново“.

„Ще обърше всяка сълза от очите ни. Няма да има вече смърт, нито жалеене, нито плач, нито болка, защото старият ред на нещата премина“.

Каквото и страдание да изпитваме сега, то е временно.

Да живееш с надежда

Бе тежък сезон за Борислав. Вратите се затваряха пред него, преди да успее да почука.

Той нямаше никаква надежда.

Тогава обезсърчението се промъкваше и шепнеше:

– Това положение никога няма да се промени.

А Борислав си казваше:

– Всяко „не“ откъсва част от увереността ми. Съмнявам се дали пробивът е изобщо възможен.

Той се намираше в мрачната долина, докато не научи , че надеждата не е това, което виждаме, а това, което вярваме.

Надеждата не отрича реалността, тя заявява:

– Божията реалност е по-голяма.

И днес ако Бог е говорил, Той ще го доведе до край.

Надеждата не разочарова, защото Бог, който обещава, е верен.

Поддържай огъня

Тодор крачеше в пустинята. Скоро денят щеше да приключи и щеше да стане хладно. Нужен му бе огън.

Той пречиства водата, а топлината и светлината дават комфорт, и възстановяват увереността в човека.

– От тези предимства на огъня се нуждая и в духовния си живот, – каза си Тодор. – Сезоните на дивата природа ни правят уязвими към негативните нагласи. Скръбта, гневът и разочарованието могат да ме заслепят за надеждата за Божията вярност. Божият огън поглъща тези опасности.

Тодор се усмихваше в хода на разсъжденията си.

– Какво представлява Божият „огън“ в личната пустиня? – запита се той.

Замисли се и бързо намери отговора:

– Това е не друго, а страстното и жертвоготовно поклонение ….. Цялостното, поклонение държи погледа ми върху красотата и истината на Исус Христос в трудни времена. Това поддържа сърцето ми пламтящо от любов и обожание. Това е огънят, който пази скръбта, гнева и разочарованието далеч от сърцето ми.

Бог ни е дал Светия Дух, кръщавани в Него по благодат.

Духът на поклонение идва от Бога като дар.

Нашата работа е да поддържаме този огън горящ.

Свобода чрез изповед и прошка

Дядо Симеон седеше заедно с внука си, кръстен на него, в градината. Старецът много обичаше това време, което прекарваше с малкия Мони.

Той не беше вече много малък, но срещите му с дядо му бяха празник за него.

– Непрестанният грях и непростителността са скрити тежести, – каза дядо Симеон. – Те блокират прогреса и източват духовната сила.

Мони го гледаше с широко отворени очи, а старецът продължи:

– Гордостта насърчава прикриването, а смирението отваря врата за изцеление.

– Когато призная каква беля съм направил, – Мони вдигна вежди, – аз се срамувам.

– Изповедта не е излагане за срам, – уточни старецът, – тя е покана за милост.

– Като ми се прости, това не е ли одобрение на неправомерните ми действия? – попита внукът.

– Не е, – поклати глава дядо Симеон, – тя те освобождава от плена на греха, който те държи здраво.

– А ако скрия това, което съм направил? – зададе поредния си въпрос малкия Симеон.

– Задържането на престъплението само удължава болката и забавя освобождението, – заяви дядото.

– Но ако никой не ме е видял? – с надежда добави Мони.

– Бог вече те е видял и знае за намерението да го скриеш, – усмихна се старецът.

Мони отчаяно повдигне рамене и въздъхна

– Бог не иска съвършенство, – старецът потупа внука си по рамото, – а честност.

Защо плачеше Той

Къщата, в която Господ толкова често бе гостувал, бе потопена в дълбока скръб.

Един приятел на Христос, Лазар, бе умрял. Той бе погребан от четири дни.

А божественият Приятел и Учител, който би могъл да предотврати скръбта или поне да я смекчи с добрата Си утеха, не бързаше да посети потъналите в мъка и сълзи Марта и Мария.

Мнозина се бяха събрали в къщата, за да изразят съчувствие към двете сестри.

Исус дойде с учениците си, а Марта побърза да сподели скръбта си и да Му изкаже скритата си надежда:

– Господи, ако Ти беше тук, брат ми нямаше да умре.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Другите също съчувствено плачеха. И Исус се разплака.

Защо плачеше Той?

За Неговото красиво творение – човека, поради неговото падение, немощ, грях и безславна смърт.

Той страдаше заради страшната съдба на един паднал човек, отчужден от Бога, обречен на поквара и вечни страдания.

Господ плачеше заради неверието и неблагодарността на толкова скъпия за Него народ.

Той възкреси човек, а те се стремяха да Го убият. Готов бе да им даде всичко, дори живота Си не пощади, но те упорито закоравяваха сърцата си и не искаха да приемат Неговата изкупителна жертва.

Хулеха кръста, покриваха възкресението с лъжа …. затова Той плачеше.

В тихата Витания се изливаха сълзи… Не може ли да ги предотврати, да излекува Лазар, преди да умре?

Можеше, но искаше да научи приятелите си на търпение, а след това да им даде неочаквана, непрестанна радост.

„Вечер може да влезе плач да пренощува, а на сутринта иде радост“.