Бистра смачка салфетката и се прицели с нея в кошчето за боклук. Обърна се към Костадин и очите им се срещнаха. Бистра първа отмести поглед и попита:

– Били ли сте някога женен?

– Не, – спокойно отговори Костадин, като внимателно я наблюдаваше.

– А защо не сте се оженили? – продължи настойчиво Бистра.

– Първо учех,а после не срещнах подходящ човек.

Бистра кръстоса крака и продължи разпита:

– А били ли сте някога влюбен?

Въпросът бе неприятен за Костадин, но той се насили и каза:

– Няколко пъти.

– А наскоро? – очите на Бистра сякаш проникваха в него.

Костадин се почувства някак неуверено:

– Не, – замисли се и продължи, – може би да. Почти може да се каже да.

Бистра вдигна вежди. После тихо и настоятелно добави:

– И защо се колебаете толкова?

– Опитвам се да реша, – отговори Костадин с колкото се може по-спокоен тон.

Той имаше чувството, че разговаря с див елен или друго животно, което внезапно може да се подплаши и да хукне.

Костадин протегна ръка, но не я докосна. Вгледа се надолу по пътеката, след това вдигна поглед към хората, които се разхождаха наоколо. Децата шумяха и караха колела.

Целувката ѝ го изненада. В началото осъзна само, че лицето ѝ се приближи до неговото. Целуна го нежно и неуверено.

Костадин се поизправи, обхвана с двете си ръце главата ѝ и отвърна на целувката ѝ, като внимаваше да не я изплаши. Сърцето му силно блъскаше в гърдите.

След няколко минути те се отдръпнаха един от друг. Бистра се облегна на рамото му и се разплака без звук. Той я притисна до себе си и тя се успокои.

Разделиха се с една по-страстна целувка и всеки си тръгна по своя път.

Тогава я чу да му казва съвсем тихо:

– Извинявай! …..Още не съм готова за това.

Но Костадин беше търпелив и щеше да чака. И когато тя стане готова щеше да ѝ каже:

– Знам, че сърцето ти е разбивано много пъти. Разреши ми да го изцеля и ощастливя…..

Диди с радост бе очаквала брака си. Но когато приключиха бурните периоди в него, тя разбра, че той ѝ носи единствено страдание. Тялото ѝ я бе предало със своята скованост и напрегнатост.

Осъзнаваше, че като съпруга е претърпяла пълен провал. Свекърва ѝ се държеше лошо с нея и все я поучаваше. Останалите жени я подминаваха с ледена вежливост, зад която трудно скриваха презрението си към нея.

А нейният съпруг едва ли я обичаше, навярно всичко бе плод на нейното въображение. „Дали и той не я презираше като всички останали?“ – питаше се често тя.

За никого не бе тайна, че мъжът ѝ си има любовница, но за нея това бе много болезнено. Тя се чувстваше отхвърлена. Странното е, че за мъжете това беше нещо обикновено, дори го смятаха за необходимост.

Диди често чуваше зад гърба си, как жените шушукат за любовницата на мъжа си:

– Много е красива и духовита. Киро е страшно увлечен по нея.

Ако мъжът ѝ бе неопитен като нея, двамата щяха да се разберат и взаимно щяха да се успокояват. Ако беше по-възрастен щеше да прояви повече търпение и сдържаност, но той беше уловен в мрежата на тази развратница, която му носеше физическа и духовна удовлетвореност.

Нежеланието за контакт и сковаността на Диди отблъскваха Киро. Не можеше насила да изисква от нея това, което ѝ бе противно.

Накрая Киро дори се разгневи:

– Как ще имам деца от теб, когато се дърпаш така?

Той не искаше да оскърби семейството ѝ и да му причини такава болка. Не можа да намери разрешение на проблема, но и с никого не сподели.

От своя страна Диди трупаше неприязън и враждебност. Цялата вина за брака им, тя хвърляше върху любовницата му.

Гордостта ѝ бе наранена. Тя започна да мрази съпруга си. Ненавиждаше любовницата му, защото смяташе, че тя е откраднала любовта на съпруга ѝ.

С враждебност и омраза нищо не се постига. За да има промяна в обстоятелствата, човек трябва да разбере грешките си и докато е време да се поправи, защото след развода е твърде късно да се правят какви да е корекции.

Минаха през втората врата, която не пропускаше вода и влязоха в помещение, където някога са били резервоарите с въздух на подводницата.

Самите резервоари бяха извадени. На тяхно място беше поставено ново оборудване, две табла с шайби и ключове, и бюро с компютър.

По-нататък се намираше помещение с уред за телепортиране, поне така предполагаха тримата приятели, които бяха нахлули в тази тайна „обител“.

Хари се засмя, когато видя варел със синкава течност, която много приличаше на маслото, което се появяваше тайнствено в чантата,  на определени интервали от време.

Варелът беше свързан с часовник и тръби, които завършваха в кръгъл съд на пода.

– Е сега вече знаем от къде идва загадъчното маслото, което пълни кожената чанта, която намерихме в изоставената сграда, – каза Станислав.

– Как ли работи това нещо? – попита Светослава, като внимателно разглеждаше всички прибори, тръби и инструменти.

– Не съм достатъчно умен, за да мога да ти обясня това, – засмя се Хари.

– Учудващо е, че такова нещо изобщо работи, – продължаваше да оглежда целият механизъм Светослав.

– Това е научно постижение, което ще промени бъдещето на транспорта като цяло, – подхвърли Станислав.

Хари пристъпи към часовника и го пренастрои, така че загадъчното масло да се появява два часа по-рано.

– Ей, какво правиш? – развика се Станислав.

– Изпращам съобщение на Венци, Мира и Наско, че сме открили източника на тайнственото масло, – засмя се Светослав.

Венци, Мира и Наско бяха другите трима ентусиасти, който се бяха заели да разгадаят тайната на появяващото се масло в чантата.

Тримата приятели Хари, Станислав и Светослав бяха открили тайнствения източник, но не знаеха още как работи. Техническите умения и знания, които притежаваха, не бяха достатъчни, за да разгадаят, как работи това чудо.

Вальо се прибра в къщи, за да вечеря със сина си Дечко. Той гледаше поне вечер да бъде със него. Жена му бе починала при катастрофа преди две години и сега не искаше синът му да се чувства самотен.

Докато ядяха агнешките котлети, Дечко разказваше на баща си за учителят си по английски език:

– Той е млад мъж, но има белодробно заболяване. За това не са го взели и в армията. Но не спира да приказва, как иска да излезе срещу неприятеля и да се бие с него. Но аз не му вярвам?

– Смятам, че е искрен, – каза Вальо. – просто се чувства виновен.

Дечко бе готов да спори с баща си. Той бе в такава възраст, когато децата обичат да оборват твърденията на другите.

– Виновен, че не са го взели в армията? – попита недоверчиво Дечко. – Вината не е негова.

– Може би не го осъзнава, – подчерта Вальо.

– Как така? – Дечко беше лапнал празната вилица и изненадано гледаше баща си.

– Когато си направил нещо лошо и знаеш, че то не е добро, ти се чувстваш зле. Това е осъзната вина. Вашият учител по английски език не е направил нищо лошо, но се чувства зле и не знае защо е така. Това е неосъзната вина. Приказките, че иска да се бие, му помагат да се чувства по-добре.

– О, – отвърна Дечко съчувствено.

Вальо потупа сина си по рамото и му се усмихна съучастнически, все едно му каза: „Има още много да учиш“.

Драгомир и Милен влязоха в стаята. Три от стените бяха окичени с лавици,  с плътно наредени една до друга книги, които  стигаха до тавана. На четвъртата стена бяха подредени папки и бележници.

Двамата се огледаха внимателно.

– От къде да започваме? – попита Драгомир.

– Всички книги, папки и бележници отдавна са преровени и изследвани, – каза Милен.

– Тогава какво ще правим?

– Ще търсим там, където никой не е търсил досега, – отговори съвсем сериозно Милен.

– И къде е това там? – намръщи се Драгомир. – Тук има само една огромна стая наблъскана с книжа.

– Николаев е бил интересен тип. Той е от хората, които крият тайните си на очевидни места, – започна да разсъждава на глас Милен. – Ако ти бе на негово място къде би скрил нещо, което не искаш другите да намерят?

– Май трябва да се елиминира всеки къс изписана хартия и стелажите, – почеса се по главата Добромир.

– Много точно, – съгласи се Милен.

– Може би някое тайно чекмедже, тухла край камината? – подхвърли като идея Добромир, като погледът му започна подробно да изучава детайлите около камината.

– Ти подценяваш Николаев. Той е бил човек с богато въображение. Тайните чекмеджета и отвор край камината са отдавна известни прийоми, – подчерта Милен.

– Вграден тайник в мебел или зад картина на стената? – опита се да гадае Добромир.

– Мебелите и картините не са добро решение, защото могат да се подменят или преместят. Трябва да мислим за нещо, което е неизменно, – замисли се Милен.

Изведнъж лицето на Добромир светна и той погледна към краката си.

– Подът! – извика той.

– Хайде да съберем килимите, – предложи Милен.

След като операцията приключи, Милен нареди:

– Внимателно огледай отворите между дъските. Търси място, което изглежда протрито и малко износено.

Двамата обхождаха пода и внимателно го оглеждаха. Измина малко повече от половин час, когато Добромир вдигна глава и се усмихна. Извади един жетон от джоба си и го пусна между две дъски, след това внимателно повдигна едната.

– Намерихме го! – възкликна Добромир развълнувано.

Милен легна на пода и надникна в образувалия се отвор. Вътре имаше кожен пакет. Милен го хвана много внимателно и го изтегли навън. Постави го на масата и двамата замръзнаха в очакване.

Милен със страхопочитание отвори пакета. От него извади бележник с дебелина около шест сантиметра.

Внимателно го разтвори. Вътре имаше чертежи и обяснения към тях. За Милен нямаше проблем  с разчитането на написаното, защото той знаеше около десетина езика писмено и говоримо и още толкова, макар и не толкова добре.

– Това е, – засмя се Милен. – Намерихме изобретенията на Николаев. Това наистина са откритията му, които не е искал да сподели със света. Той се е страхувал, че те могат да донесат разруха на хората, а не благоденствие.

Това бяха ценни изобретения и изследвания. Въпросът бе: „Как и за какво ще се използват по-нататък“?

Дали този бележник не трябва да изчезне отново, така че хора с лоши намерения, да не протягат ръце към него? Това бе трудна дилема за решаване ….