Дядо Стойко отглеждаше животни и се грижеше за земята останала още от баща му. Той от нищо не се оплакваше. Не му бяха нужни нито лекари, нито лекарства.

Една студена сутрин стареца се почувства малко недобре.

Жена му го посъветва:

– Иди на лекар.

Той поклати упорито глава и отговори:

– По-добре да си купя малко змийско мляко от търговците.

Старецът отиде в плевнята, за да нахрани животните си. Той бе поставил електрическа жица, за да не бяга добитъкът надалече.

Случайно се спъна и докосна електрическия проводник. Ток премина през цялото му тяло и той падна на земята. Когато стана забеляза нещо интересно:

– Чувствам се обновен, пълен с енергия.

Дядо Стойко завърши цялата си работа в стопанството си и забрави за изпитанието.

Мина време.

Една сутрин се задъха.

За пореден път се спъна и докосна електрическия проводник. Тока го разтърси и той отново се почувства добре.

Шокът му даде енергия. Помогна му да диша нормално и дядо Стойко се почувства с двадесет години по-млад.

Тази странна практика продължи доста време, докато старецът не бе хоспитализиран за първи път в живота си.

Кардиологът погледна невярващо електрокардиограмата му:

– Чувствали ли сте се уморен? Изпитвали ли сте задух?

Дядо Стойко разказа всичко на лекаря за самопредписаните си шокови терапии и обновеното му чувство за енергия.

– Имате нарушен сърдечен ритъм, т.е. болното ви сърце изкача от ритъм.

Самолечението на старецът с електрически шок бе въвеждало сърцето му отново в ритъм.

Но натискането на бутона за нулиране на електрическата система на сърцето може да бъде опасно. Понякога шокът може да накара сърцето да спре да тиктака завинаги.

Ако сме честни със себе си, трябва да признаем, че много приличаме на дядо Стойко.

Усещаме, че нещо не е наред, но не можем да определим проблема.

Докато ние си самопредписваме собствени средства, нашите болни сърца изкачат от ритъм.

Нека поставим сърцата си в компетентните ръце на Този, Който може да ни направи цялостни.

Бог е нашият велик лекар.

Той познава нашите нужди. Има отговорите и вижда най-добрия начин да излекува заболяванията ни.

Марко изгледа приятелите си и попита:

– Каква роля играе ентусиазмът в живота ни?

– В много отношения той е ключовата съставка, която ни освобождава от скованото, мрачно, прегряващо ограничение на дадена задача, – отговори Крум.

– Когато шансовете са срещу нас, часовете са дълги и краят все още не се вижда, отбеляза Стоян, – Ентусиазмът ни спасява от изкушението да се откажем, да избягаме или да се оплакваме.

– Той премахва твърдостта и мъката от скуката. Призовава свежи войски, когато битката се проточи и тялото се изтощи, – допълни Симеон.

– Ентусиазмът ли? – ухили се Атанас. – Спортистите се хранят с него. Търговците са мотивирани от него. Учителите разчитат на него. Учениците се провалят без него. Лидерството го изисква. Проектите се завършват благодарение на него.

– Някой бе казал: „Нищо велико не е било постигнато без ентусиазъм“ – отбеляза Христо.

– Убеден съм, че една от причините Бог да ни дава толкова много лични обещания в Словото Си е да разпали ентусиазма ни, – възторжено обяви Трифон. – Знанието е от съществено значение, но знанието без ентусиазъм е като гума без въздух, като басейн без вода, като „благодаря“ без усмивка.

Матьо поклащаше недоволно глава пред телевизионната реклама за преобразяване на дома.

– Къщата изглежда хубава, но собствениците изведнъж се оказват с вещи много повече от преди, – мърмореше той. – Тези натрупани неща повече пречат, отколкото да допринасят за постигане на някаква цел.

Жена му го погледна, усмихна се и потвърди:

– Повечето от нас, които имаме собствени жилища, го правим. Харчим пари да купим повече вещи. Освен това ни е необходимо време да ги подредим, почистим и поддържаме.

– И вместо да се насладим на обстановката, която сме си създали, какво правим? – попита Матьо.

– Решаваме, че ни трябват по-добри вещи, – подчерта дебело жена му. – Просто искаме да подобрим жизненото си пространство.

– И това удовлетворява ли ни? Донася ли трайна промяна в живота ни? – повдигна вежди въпросително Матьо.

– Проблемът не е в това, че не притежаваме достатъчно вещи или не ги управляваме както трябва, – размаха ръце жена му, – а това, че рекламодателите и търговците на дребно искат да купуваме повече, за да имат повече печалба.

Матьо се почеса по главата и започна да разсъждава на глас:

– Много от нас би трябвало да живеят по-пълноценно, като минимално преобразяват домовете си. Имуществото на никого не е дало живот.

– Има повече радост в това, да притежаваш по-малко, отколкото да трупаш, – съгласи се жена му. – Ако се освободим от излишните неща във всяка стая, ще имаме по-малко главоболия с безпорядъка, който се създава около нас.

– Така освободени ще имаме време да помогнем и на другите, – плесна радостно с ръце Матьо.

Кога загрижеността за нещо, което притежавате, ви е попречила да послужите на някой друг?

Брат му почина, а във вестника той прочете на некролога своето име и фразата:

„Търговецът на смъртта е мъртъв “.

Да, той бе изобретил динамита и натрупа състояние, помагайки на хората да се убиват едни други.

Познахте, това бе Алфред Нобел.

Тази фраза в преждевременния му некролог го порази и той се закле:

– Ще променя нещата с наследството си.

Осем години по-късно Алфред наистина почина, оставайки девет милиона долара.

В завещанието си той написа:

„Лихвата от тези девет милиона да се дава на хора, чиято работа е в полза на човечеството“.

Алфред Нобел получи възможността да прочете собствения си некролог и да направи промени, преди да е станало твърде късно.

Какво бихте направили, ако ви се даде същата възможност?

Ако искаш да повдигнеш себе си, повдигни някой друг.

Това беше трудна епоха. Време на мрак. Индулгенциите не бяха рядкост. Те „премахваха“ наказанието, което се очакваше за грешниците.

Търговията с индулгенции се бе превърнала в бизнес за папите. Тя бе станали източник на допълнителни приходи. Разпространителите на индулгенции заблуждаваха хората, че чрез тези листове хартия се премахва чувството им за вина.

Най-обикновените люде ги купуваха с една криворазбрана осведоменост:

– Индулгенциите опрощават греховете на живите и душите в чистилището.

Йохан Тецел, прословут амбулантен търговец най-вече на индулгенции, бе измислил една лесно запомняща се мелодия: „Кога монетата в ковчежето издрънка, душата от чистилището е навънка“, но това съвсем не бе така.

Свещеникът Мартин Лютер бе възмутен от тази практика и прикова своето предизвикателство за дебат на вратата на църквата във Витенберг. То се състоеше от 95 тезиси.

Той не можеше да стои спокойно и да гледа това издевателство над хората, затова и думите от тезисите звучаха мощно:

“ Когато нашият Господ и Учител, Исус Христос, каза: “ Покайте се „, Той призова целия живот на вярващите да бъде покаяние“……

“ Тези, които вярват, че могат да бъдат сигурни в своето спасение, защото имат индулгенции, ще бъдат проклети за вечността заедно със своите учители“…….

“ Истинското съкровище на църквата е най-святото Благовестие и Божията благодат“…..

Когато копие от тезите най-накрая стигнаха до Ватикана, Лъв Десети им се присмя:

– Ах, мрънканията на пиян немски монах. Той ще мисли по по-различен начин, когато отрезнее.

Папата явно подцени изобличението на монаха.

За Лютер, който наскоро беше дошъл до разбирането за оправданието чрез вяра, индулгенции бяха измама.

Христовата кръв, а не парите дадени за закупуване на извинение от греха, освобождават човека от чувството за вина.

В крайна сметка дебатът доведе до разцепление в църквата.