Марко изгледа приятелите си и попита:

– Каква роля играе ентусиазмът в живота ни?

– В много отношения той е ключовата съставка, която ни освобождава от скованото, мрачно, прегряващо ограничение на дадена задача, – отговори Крум.

– Когато шансовете са срещу нас, часовете са дълги и краят все още не се вижда, отбеляза Стоян, – Ентусиазмът ни спасява от изкушението да се откажем, да избягаме или да се оплакваме.

– Той премахва твърдостта и мъката от скуката. Призовава свежи войски, когато битката се проточи и тялото се изтощи, – допълни Симеон.

– Ентусиазмът ли? – ухили се Атанас. – Спортистите се хранят с него. Търговците са мотивирани от него. Учителите разчитат на него. Учениците се провалят без него. Лидерството го изисква. Проектите се завършват благодарение на него.

– Някой бе казал: „Нищо велико не е било постигнато без ентусиазъм“ – отбеляза Христо.

– Убеден съм, че една от причините Бог да ни дава толкова много лични обещания в Словото Си е да разпали ентусиазма ни, – възторжено обяви Трифон. – Знанието е от съществено значение, но знанието без ентусиазъм е като гума без въздух, като басейн без вода, като „благодаря“ без усмивка.

Матьо поклащаше недоволно глава пред телевизионната реклама за преобразяване на дома.

– Къщата изглежда хубава, но собствениците изведнъж се оказват с вещи много повече от преди, – мърмореше той. – Тези натрупани неща повече пречат, отколкото да допринасят за постигане на някаква цел.

Жена му го погледна, усмихна се и потвърди:

– Повечето от нас, които имаме собствени жилища, го правим. Харчим пари да купим повече вещи. Освен това ни е необходимо време да ги подредим, почистим и поддържаме.

– И вместо да се насладим на обстановката, която сме си създали, какво правим? – попита Матьо.

– Решаваме, че ни трябват по-добри вещи, – подчерта дебело жена му. – Просто искаме да подобрим жизненото си пространство.

– И това удовлетворява ли ни? Донася ли трайна промяна в живота ни? – повдигна вежди въпросително Матьо.

– Проблемът не е в това, че не притежаваме достатъчно вещи или не ги управляваме както трябва, – размаха ръце жена му, – а това, че рекламодателите и търговците на дребно искат да купуваме повече, за да имат повече печалба.

Матьо се почеса по главата и започна да разсъждава на глас:

– Много от нас би трябвало да живеят по-пълноценно, като минимално преобразяват домовете си. Имуществото на никого не е дало живот.

– Има повече радост в това, да притежаваш по-малко, отколкото да трупаш, – съгласи се жена му. – Ако се освободим от излишните неща във всяка стая, ще имаме по-малко главоболия с безпорядъка, който се създава около нас.

– Така освободени ще имаме време да помогнем и на другите, – плесна радостно с ръце Матьо.

Кога загрижеността за нещо, което притежавате, ви е попречила да послужите на някой друг?

Брат му почина, а във вестника той прочете на некролога своето име и фразата:

„Търговецът на смъртта е мъртъв “.

Да, той бе изобретил динамита и натрупа състояние, помагайки на хората да се убиват едни други.

Познахте, това бе Алфред Нобел.

Тази фраза в преждевременния му некролог го порази и той се закле:

– Ще променя нещата с наследството си.

Осем години по-късно Алфред наистина почина, оставайки девет милиона долара.

В завещанието си той написа:

„Лихвата от тези девет милиона да се дава на хора, чиято работа е в полза на човечеството“.

Алфред Нобел получи възможността да прочете собствения си некролог и да направи промени, преди да е станало твърде късно.

Какво бихте направили, ако ви се даде същата възможност?

Ако искаш да повдигнеш себе си, повдигни някой друг.

Това беше трудна епоха. Време на мрак. Индулгенциите не бяха рядкост. Те „премахваха“ наказанието, което се очакваше за грешниците.

Търговията с индулгенции се бе превърнала в бизнес за папите. Тя бе станали източник на допълнителни приходи. Разпространителите на индулгенции заблуждаваха хората, че чрез тези листове хартия се премахва чувството им за вина.

Най-обикновените люде ги купуваха с една криворазбрана осведоменост:

– Индулгенциите опрощават греховете на живите и душите в чистилището.

Йохан Тецел, прословут амбулантен търговец най-вече на индулгенции, бе измислил една лесно запомняща се мелодия: „Кога монетата в ковчежето издрънка, душата от чистилището е навънка“, но това съвсем не бе така.

Свещеникът Мартин Лютер бе възмутен от тази практика и прикова своето предизвикателство за дебат на вратата на църквата във Витенберг. То се състоеше от 95 тезиси.

Той не можеше да стои спокойно и да гледа това издевателство над хората, затова и думите от тезисите звучаха мощно:

“ Когато нашият Господ и Учител, Исус Христос, каза: “ Покайте се „, Той призова целия живот на вярващите да бъде покаяние“……

“ Тези, които вярват, че могат да бъдат сигурни в своето спасение, защото имат индулгенции, ще бъдат проклети за вечността заедно със своите учители“…….

“ Истинското съкровище на църквата е най-святото Благовестие и Божията благодат“…..

Когато копие от тезите най-накрая стигнаха до Ватикана, Лъв Десети им се присмя:

– Ах, мрънканията на пиян немски монах. Той ще мисли по по-различен начин, когато отрезнее.

Папата явно подцени изобличението на монаха.

За Лютер, който наскоро беше дошъл до разбирането за оправданието чрез вяра, индулгенции бяха измама.

Христовата кръв, а не парите дадени за закупуване на извинение от греха, освобождават човека от чувството за вина.

В крайна сметка дебатът доведе до разцепление в църквата.

Един император събрал своите съветници и им казал:

– Хиляди наши роби, оковани във вериги, носят камъни в града. Следят ги множество пазачи и войници. Други роби осигуряват храна и вода. Всичко това е твърде бавно. Освен това харчим много пари за изхранване на робите и плащане на пазачите и войниците. Трябва да се създаде по-евтина система, която да задържа робите в строителството.

На всички се харесала идеята и съветниците се надпреварвали да предлагат различни варианти. Повечето от предложенията били сложни и съмнителни, за това били отхвърлени.

Най-накрая взел думата първият съветник:

– Предлагам система, която ще реши проблемите ни завинаги. Утре ще обявим пълна свобода на робите, ще премахнем веригите и всеки от тях ще може да напусне, когато пожелае. Ще им предложим награда за всеки пренесен камък или завършена работа. Ще ги насърчаваме с монети излети от веригите им. С парите те ще могат да си купят храна, дрехи, предмети за бита, дом, …. Те ще имат чувство за свобода и собственост и това ще ги стимулира към по-интензивна работа, защото ще видят резултатите и бъдещите си възможности. Пазачи и войници няма да са нужни повече. Дори част от тях ще участват в самата работа. Така ще се ускори строителството.

Така насилственото робство щяло да се превърнало в доброволно, защото от гледна точка на робите това изглеждало като свобода. Получавайки я, хората сами щели да организират всичко останало, защото ще усетят собствения си интерес към това. Алчността и похотта щели да ги накарат да работят с пълна отдаденост.

Тази идея била посрещната с ентусиазъм и на следващия ден робите били обявени за свободни. Нова система била посрещната с не по-малко въодушевление и от самите роби

След няколко дни съветниците с императорът наблюдавали със задоволство, как се ускорили темповете на строителството. Робите се стремели да извършват повече работа и то, колкото може по-бързо. Към тях се присъединили пазачите и войниците.

Някои от робите организирали доставка на храна и вода. Появили се  и по-инициативни от тях, които предложили колички за по-лесното транспортиране на камъните. Други станали съдии, лекари, търговци.

Всички били доволни и нито един роб не избягал.

И така до ден днешен.

Робите живеят в бетонни кутийки, работят по цял ден работа, която не обичат, за да заплащат жилищата си и да правят покупки на неща, без които могат и да минат. Освен това част от спечелените пари използват за пушене на растения, които са вредни за организмите им и да пият огнена течност, която замъглява разума им.

Ядат изкуствена храна, получена химически и затова често се разболяват. А през нощта, вместо да почиват, привлечени от чувството на неудовлетвореност на ума, се опитват да компенсират липсата на щастие пред екраните на телевизорите и компютрите.

И така в края на живота си те не изпитват радост и удовлетворение, защото са станали доброволни роби на материалния живот.

Може ли това да бъде поправено?

Да. Просто трябва да познаят Истината, която ще ги освободи.