Карл Велики бе цар на франките и император на римляните. Той изгражда Франкското кралство в империя, която обхваща голяма част от Западна и Централна Европа.

Папа Лъв III го коронясва за император Август на Рождество 800 г.

Преди смъртта си през 814 г. Карл Велики дава внимателни инструкции за това как желае да бъде погребан.

– Искам да бъда седнал на трона си в кралската крипта с наметалото си на рамото, държейки кралския скиптър. Една книга ще седи в скута ми, с пръст да соча към определен стих.

Двеста години по-късно друг император, Ото, искаше да види дали инструкциите са били спазени. За целта той изпрати екип в криптата.

Бе намерено скелетно тяло, короната му наклонена, пелерината му изядена, скиптърът паднал на земята, но с книгата все още в скута си, към която сочи кокалест пръст.

Книгата беше Библията, а пръстът сочеше Матей 16:26 „Защото какво ще спечели човек, ако спечели целия свят и загуби душата си?“

Карл Велики бе велик император, който спечели голяма част от света, но направи изявлението си за това, което наистина има значение.

Не всички пари, слава и власт в света имат голяма стойност, а собствената ни душа.

Лиляна погледна към събралите се момичета попита:

– Какво според вас е вярата?

– Просто признаването на съществуването на Бог, – заяви смело Милена.

– А може би това е ключа за благословения, – предположи Елена.

– Мнозина се борят с вярата, особено когато животът стане предизвикателен, – отбеляза Василена.

Лиляна се усмихна:

– Но какво ще стане, ако ви кажа, че вярата не е просто нещо, което имате, това е нещо, което живеете? Вярата е повече от моментно решение. Това е начин на живот, който избираме ежедневно.

– Съгласна съм, че има разлика между вяра и вяра, – поклати глава Даниела.

– Уточни по-ясно мисълта си, – повдигна вежди Жанет.

– Вярата често се отнася до интелектуално съгласие или приемане, че нещо е вярно. Например, може да повярвате в съществуването на Бог или историческите факти за Исус. В случая вярата обаче не е задължително да трансформира живота или действията ни.

– Демоните също имат вяра, – уточни Станка. – Знаят, че Бог съществува. Те признават властта на Исус. И все пак тяхното „вярване“ не води до подчинение или трансформация.

– Вярата води и до спасение, когато се съчетае с изповед, – добави Даниела. – Тя е достатъчна, за да ни спаси, но не стига, за да ни поддържа през житейските предизвикателства.

– Вярата започва да се развива, когато чуваме и приемаме Божието Слово, – опита да обобщи Лиляна. – За разлика от интелектуалната вярата, която признава истината, истинската вярата действа върху тази истина с пълно доверие в Божия характер и обещания. Вярата надхвърля умственото познаване на нещо. Тя обхваща доверие и дълбоко вкоренена увереност, която влияе върху поведението и решенията. Катрин Кулман казва: „Вярата е, когато спреш да вярваш само с главата си и започнеш да вярваш с живота си“.

Вяра е съзнателен избор и усилие. Тя действа дори, когато обстоятелствата подсказват друго.

Този преход не се случва автоматично. Той се развива, докато умишлено се ангажираме с Божието Слово и избираме да Му се доверяваме ежедневно, особено когато животът няма смисъл.

Марко бе истински, автентичен. Той сваляше всички маски и прикрития от себе си. Ставаше уязвим пред другите и Бога.

Въпреки това бе доста влиятелен човек. Не се стремеше към светлината на прожекторите. Съзнателно се съпротивляваше да злоупотребява с власт.
Не се възползваше несправедливо от мястото, което заемаше.

За него най-важното бе твърдо да вярва в Писанията.

Марко бе автентичен човек, т.е. не въображаем, не фалшив, никого не имитиращ освен Господа.

Той бе освободен от стандартната реклама, съпътстваща публичните събрания.

Марко казваше:

– Не приемам за себе си думи като „фантастичен“, „супер“ и „невероятен“. Стремя се да бъда истински.

– Какво означава да бъдеш истински? – питаха го приятелите му.

– Да бъдеш истински, означава, че си свободен да се съмняваш, да признаваш провал или слабост, да изповядаш грешките си, но да заявяваш истината.

Когато човек е автентичен, не е нужно да е винаги в челната десетка, да прави голямо впечатление или да изглежда свръхблагочестив.

Автентичните хора обикновено се наслаждават на живота повече от другите.
Те не се приемат толкова сериозно. Всъщност се смеят, плачат и мислят по-свободно, защото нямат какво да доказват. Нямат голям имидж, който да защитават, нямат роля, която да играят. Нямат страх да бъдат разкрити, защото не крият нищо.

Нека направим Библията наша основа. И докато прилагаме нейните насоки, ще трябва да внимаваме за отношението си към Бога и тези край нас.

Бе среднощ, но Михаил бе решил да се помоли:

– Господи дай ми сила, за да мога да постигна желаното.

– Остани слаб, за да се научиш смирено да се подчиняваш, – бе отговорът.

Михаил продължи въпреки отказа:

– Дай ми здраве, за да върша по-велики дела.

– Остани немощен, за да вършиш по-добри неща.

Михаил помисли и си пожела:

– Боже, дай ми богатство и ще бъда щастлив.

– Бъди беден, за да бъдеш мъдър.

Михаил не се отказваше лесно и продължи:

– Дай ми власт, за да получа похвала от човеците.

– Остани без нея, за да почувстваш нуждата от Мен.

Михаил въздъхна:

– Не получих нищо от това, което поисках, нито всичко, на което се надявах, но съм по-благословен от всички хора.

Николов бе богат. Имаше собствен бизнес.

Един ден видя на улицата бездомно дете и го приюти. Грижеше се за него и задоволяваше не само потребностите му, но и общуваше с него.

Много хора не го разбираха и му се смееха:

– Как се издига и прославя той в това?

А той им отговаряше:

– Исус, Царят на царете, възхваляван с викове „Осанна“ от тълпите в Йерусалим, коленичи пред учениците си, за да измие краката им. Следваха Исус за власт, а не за робство, за слава, а не за смирение. Къде е славата на Царя, превиващ се като роб?

– И Той е бил глупав като теб, – продължаваха да му се присмиват и да хулят Божия Син.

– Вие сте като Юда, – въздъхваше Николов, – който не видя славата на Господа. Исус бе царска личност и все пак изглеждаше като роб. А Юда видя в Него дърводелец без власт и престиж, ….. само кърпа и леген.