Илия бе затворен, поради лошите си избори и високомерието си. Бе признат за виновен.

Стъпките на пазача отекваха в каменните стени.

Илия седеше на пода в килията и очакваше последния си миг.

Не смееше да погледне нагоре, защото очакваше да чуе:

– Време е да платиш за греховете си.

Вратата се отвори, но Илия чу нещо друго:

– Свободен си да си вървиш. Взеха Исус вместо теб.

Илия не повярва на ушите си и стоеше на едно място без да помръдва.

Вратата рязко се отвори и пазача грубо извика:

– Какво чакаш? Махай се!

Илия остана без окови. Престъпленията му бяха простени.

Той стоеше и се чудеше:

– Какво стана? Как така съм свободен?

Благодатта току що се случи. Христос бе отнел греховете му.

Ние сме оправдани пред Бога, когато повярваме, че Исус проля кръвта Си, жертвайки живота Си за нас.

Нели седеше на пода в офиса си. Тя бе заобиколена от файлове, документи, кутии със снимки и чекмеджета пълни с какво ли не.

Нели реши:

– Трябва да разчистя този хаос. Най-после и на него му дойде реда. Това е чудесно хрумване.

Тя започна с много енергия и надежда, но по средата на работата усети умора.

– Толкова много боклук се е натрупал, няма свършване, – изпъшка Нели. – Де да можех да затворя очи и като ги отворя, всичко да е подредено.

Боклуците я обезсърчиха.

Всички ние имаме развалини в живота си: физически, умствени, емоционални и духовни. Усещаме, че е непосилно да ги разчистим. Това може да ни спъне буквално и преносно, но Бог винаги ни подкрепя и ни помага. Той отваря очите ни за да видим развалините, които са се натрупали в живота ни.

Нужно е да работим систематично и да развиваме добри навици, за да бъде всичко под контрол.

Нека не се обезсърчаваме. Бог е с нас и нищо не е невъзможно, стига да е по Неговата воля.

Ирина имаше две големи котки. Един ден се смили над две малки котенца, които жално мяучеха и ги прибра в дома си.

Когато започна да им приготвя храната, котетата бяха неспокойни.

И четирите животни не откъсваха поглед от Ирина.

Едно от малките котенца се опита да скочи на масата. Ирина два – три пъти го събори от масата.

Тя видя, че котето се готви отново да скочи.

Ирина се ядоса и се обърна към най-голямата котка:

– Докато това малкото скача на масата, няма да ви раздам храната.

И тя продължи работата си. Повече никой не я смущаваше.

Когато погледна към животните Ирина разбра, че е имало опит за скок, но е бил неуспешен.

Опашката на малкото коте бе притисната към пода от лапата на голямата котка.

Малката все пак успяваше за малко да се отлепи, но не стигаше много далече.

След няколко такива проби да избяга, последва:

– Р-р-р-р

И оголване на зъбите срещу малкото коте.

Ирина се засмя, погали голямата котка и добави:

– Благодаря за помощта.

Хората в заведението почти не го забелязваха, но масите бяха добре подредени с чисти покривки, подът лъщеше от чистота, …. Всичко бе точно направено.

Мирон бе в заведението от десет минути, но му направи впечатление именно този човек.

Колкото повече го наблюдаваше, толкова повече се изумяваше от него:

– Работи много бързо, – каза си Мирон. – Забелязва, ако липсва нещо и го доставя, преди някой да го поиска.

Мирон се усмихна:

– Този мъж работи педантично, независимо от това, дали някой го забелязва.

Мирон завъртя глава, тупна се по коляното и добави:

– Ето това е! Човек трябва да работи всекидневно така, че да спечели уважението на външните хора.

Мирон напълно разбираше, как може да се предложи тихо свидетелство за Евангелието, което лесно се открива в привидно малките действия на служене за другите.

В очите на Тони се четеше това, което бе в сърцето на Атанас – страх. Двамата не бяха постъпили добре и сега ги очакваха наказание.

Бяха привикани при директорът на училището.

Когато вратата се отвори, лицата им бяха пребледнели.

Директорът ги покани:

– Заповядайте и се настанявайте на столовете.

Настъпи кратко мълчание. Момчетата бяха навели глави.

Директорът закрачи пред тях. Той започна бавно и спокойно:

– Познавам бащите ви от деца, но ако разберат какво сте направили ще бъдат много разочаровани.

Провинилите се искаха пода да се отвори под нозете им и да ги погълне. Тежестта на личната отговорност за провинението направо ги смачкваше.

– До кога ще продължавате така? Това не е първото ви провинение! – леко повиши тон директорът.

– Виновни сме, – тихо промълви Атанас.

– Очаквате пак да ви накажа, а следващия път пак същото „виновни сме“.

И двамата въздъхнаха тежко.

– Защо не живеете така, че след това да нямате угризения? Поемете лична отговорност за злодеянията си. Вашите грешни избори носят срам за вас, родителите ви и Бога.

Тони се разплака и Атанас го последва.

За тях вече нямаше значение какво щеше да бъде наказанието, осъзнаваха нещо по тежко от това – срамът, който ще последва действията им.