Силен трясък се чу от прозорец в класната стая. Учениците се стреснаха.

После още един трясък!

Една птица се беше блъснала стремглаво в стъклото и отскочи, само, за да направи още един бяг за поредния удар.

Мишо плахо попита:

– Защо прави така?

– Много птици умират от удари в стъклото, – учителката започна да обяснява. – Сблъсъци се случват, когато уловят отражения на растителност в прозореца и се втурнат след нея, убедени, че виждат храна или материал за гнездене.

– О, горките, – тъжно промълви Мая.

– Понякога те улавят и собственото си отражение и си мислят, че друга птица трябва да бъде отблъсната. Те са сигурни, че виждат ясно, но са объркани, – добърши пояснението си учителката.

Опасно е да мислим, че винаги виждаме истината и притежаваме вътрешна яснота за живота си.

Страдаме от смъртоносно объркване и многократно демонстрираме, че дори най-добрата ни мъдрост, оставена сама на себе си, в крайна сметка води до нещастие.

„Има път, който изглежда прав, но накрая води до смърт“.

Мислим си, че виждаме истината, но твърде често сме объркани. Дори най-острото ни прозрение е изпълнено с погрешни схващания, а най-ясното ни виждане е все още мътно, несъвършено и често пагубно.

Ето защо се нуждаем от Божията мъдрост.

Бог да ни осветли истината и да ни насочи към това, което е реално, да ни изведе от смъртоносното ни объркване и да ни доведе до цялостност и живот.

– Животът с Бога не ни създава имунитет срещу трудностите, а мир в тях, – заяви твърдо Цвятко.

– Не само мир, а любов и радост, – допълни Гечо.

– Какво всъщност представляват любовта, радостта и мирът? – попита Захари.

– Любовта е безкористната и всеотдайна към Бога и другите. Тя е активна и ни кара да поставяме нуждите на другите над нашите собствени, – отбеляза Любо.

– Тя приема истината, независимо от това, колко е трудно да я чуем, – снижи глас Петьо. – Тя дава от себе си, дори когато не ни се иска. Любовта не позволява на чувствата да диктуват изборите ни.

– Любовта е изпълнена с надежда. Тя е упорита и доверчива. Любещите хора държат омразата, апатията и самосъхранението далеч от себе си, – забеляза Стефан.

– А радостта? – подкани ги Захари.

– Радостта е дълбоко и трайно състояние на душата ни, което никакви обстоятелства, събития или хора не могат да ни откраднат. Това е наслада в Бога и изборът да се радваме на всичко, – поясни Цвятко.

– Тъй като обстоятелствата ни не ни управляват, промените в настроението ни не съществуват. Това не означава, че винаги сме в „добро настроение“, но можем да останем в необяснимо състояние на удовлетворение, – подчерта Гечо.

– Радостните хора не позволяват на нещастието, скръбта, тъгата или отчаянието да управляват мислите им или да насочват действията им, – подчерта Любо.

– Май нищо не оставихте за мира, – усмихна се Захари.

– Мирът е дълбок кладенец на увереност, че Бог е това, което е, и че ще направи това, което казва, – определи Петьо. – Мирът идва от почивката в Божите обещания.

– Това е избор, да работим с другите за обща цел, а не да настояваме на своето си. Мирът често е необясним и неразбираем, но ние го имаме или го нямаме, – спомена Стефан.

– Мирните хора не воюват с действията или думите си, защото знаят, че това не носи облекчение в никоя ситуация, – заключи Захари.

Тодор отбеляза:

– Никога досега в историята на човечеството не е имало толкова хора, които да имат много и все пак са неудовлетворени.

– Някои социолози посочват технологиите и социалните мрежи като водещ фактор за нашето постоянно нещастие, – сподели Атанас.

– Че какво общо имат технологиите и социалните мрежи, с това което изпитваме? – изненадано попита Тодор.

– Всеки може да надникне в живота на другите в реално време, – опита се да обясни Атанас.

Тодор повдигна рамене неразбиращо.

– В джоба си носим миниатюрни устройства, които ни помагат да проследим другите, – продължи обяснението си Атанас. – От снимките и видео клиповете узнаваме къде са били или местоположението им сега. И ако това, което видим в живота на останалите ни се стори по-добро, по-интересно и по-завладяващо от нашия живот, започваме да се чувстваме сякаш сме пропуснали нещо.

– Това, което виждаме, не е задължително да отразява реалността, – повдигна вежди Тодор.

– Така е, – съгласи се Атанас. – Повечето хора разкриват само най-доброто за себе си, само нещата, които те искат да видим за тях. С използването на Фотошоп и изрязване, на филтри и редактиране, това което виждаме онлайн ни превръща в недоволни мърморковци.

– Нищо чудно, че сме толкова неудовлетворени, – възкликна Тодор.

– Без значение какво имаме, то не може да се сравни с това, от което се нуждаем, – изръкопляска с ръце Атанас.

Тодор само изсумтя.

– Знаеш ли, – усмихна се Атанас, – Понякога съм отивал на дадено място без неща, от които съм се нуждаел преди. Друг път съм имал повече от достатъчно. В живота има различни сезони. Имало е време, когато всичко е ставало много добре, но в други случаи нищо не ставаше по моя начин. Във всичко това съм научил една тайна ….

– Тайна?! – любопитно го изгледа Тодор.

– Нещо съвсем простичко, – загадъчно се усмихна Атанас. – Това е да съм доволен, независимо от условията. Мога да правя всичко, но не със собствена сила, а чрез Христос. С други думи казано, Исус ми дава силата да се справя с всичко, което застане на пътя ми.

– Хубаво казано, – завъртя глава Тодор.

А Атанас настървено продължи:

– Винаги ще си във война с недоволството си, докато не позволиш на Христос да се превърне във всичко, от което имаш нужда. Можеш да преследваш всичко, за което си мечтал и дори да го постигнеш. Само че отново няма да бъдеш удовлетворен. В края на краищата, пак ще се чувстваш празен ако си без Христос.

Димитър бе разочарован от себе си. Толкова се стараеше, но …

Когато чу за болежките му, неговият приятел Тихомир отбеляза:

– Третия закон на Нютон се прилага и към твоя живот.

– Какво? – ококори очи Димитър.

– Не се ли сещаш? За всяка победа има равен и противоположен провал.

Димитър махна с ръка, а приятелят му продължи:

– Не си само ти така. Въпреки всичко провалът, грешката и какво да е от този род няма последната дума.

– Е, да, – съгласи се Димитър. – Аз съм слаб, провалящ се и виновен, но в същото време, съм в Христос, за това съм в безопасност, сигурен и обичан.

– Често се питаме, как е възможно това? – усмихна се предизвикателно Тихомир.

Димитър бе категоричен:

– Ние не заслужаваме милост. Бог с право би могъл да ни остави да се удавим в нашето нещастие. Вместо това, чрез Исус, Той ни дава мир и надежда. Ние сме оправдани. Исус пое нашето осъждане, така че сега, когато Отец ни гледа, Той вижда Исус в цялото Му съвършенство.

– Ти и аз често грешим, но сме обичани, напълно ни е простено и никога не сме изложени на опасност от осъждане, – не пропусна да отбележи Тихомир.

– Въпреки това не бива да подтискаме и пренебрегваме разочарованието си от продължаващите недостатъци и пропуски, – свъси вежди Димитър.

– Това ще ни върне обратно към Исус с благодарност и облекчение, – допълни Тихомир.

– Колкото по-наясно сме с греха си, толкова по-добре ще осъзнаем истината, че няма и никога няма да има Божествено осъждане за онези, които са в Христос Исус, – заключи малко по-оптимистично Димитър.

Калоян бе мек и мил човек. Поне така го познаваха хората и близките му около него, но един ден ….

Той си купи нов мотор.

Излезе рано сутринта с идеята да потегли с него. За нещастие машината не искаше да запали.

Калоян направи десетина опита и когато бе готов да се откаже, моторът оживя.

Той въздъхна с облекчение:

– Най-после …

Регулира газта и се приготви да тръгва, когато моторът отново млъкна.

Калоян направи нервно още няколко напразни опита, след което тръгна към дома си.

Извади ловната си пушка. Зареди я и се насочи към мълчаливата машина. Прицели се в нея и я надупчи.

Съпругата му го следеше стреснато от верандата. Тя хапеше устни и си гризеше ноктите на дясната си ръка от напрежение.

– Боже, какво прави той? – прошепна уплашено тя. – Като луд е. Изглежда, че не е на себе си….

Ето какво се криеше под тихата и спокойна външност на Калоян. Гняв, с който той не можеше да се справи сам.

Всичко, което започва с такава ярост и невъздържане, може да завърши със срам.