Тази вечер Мартин се прибираше с баща си. Бяха прекарали добре заедно.

Двамата бяха много огладнели.

– Хайде да спрем тук и да си вземем нещо за хапване, – предложи бащата.

Марин се съгласи:

– Добре, да вървим.

Заведението бе пълно с хора и трябваше дълго да чакат.

Тъй като стана много късно на Мартин му хрумна:

– Давай, татко, ще вечеряме по пътя.

Когато наближиха колата, към тях притича малко момиченце. То бе облечено зле.

Момиченцето протегна ръка:

– Моля ви, дайте ми малко пари.

Мартин пъхна пакета с храна в ръцете му.

Момиченцето се усмихна и преди да побегна, тихо каза:

– Благодаря.

Мартин едва ли можеше да разреши всички проблеми на гладуващите деца по улицата, но помогна на момиченцето. Направи това, което бе по силите му.

Ако всички проявяваме мъничко щедрост, Бог ще го вземе и ще го умножи.

Марин Панайотов търгуваше с наркотици. Самият той бе пристрастен към хероина.

Чувстваше се съвсем сам. Бе смазан от постоянните смъртни заплаха и бе уморен вечно да бяга.

– Най-добре е да сложа край на безсмисления си живот, – тази натрапчива идея непрекъснато се въртеше в ума му.

Тази сутрин Марин се отби в любимото си заведение, за да похапне за последен път.

Върна се в апартамента си. Търсеше компания, за това включи телевизора.

На екрана се появи проповедник, който възкликна:

– Животът има начин да те хване за яката, принуждавайки те да паднеш на колене.

На Марин му стана интересно и той усили звука.

– Има верига, която връзва всяка душа, – казваше проповедникът. – Тази верига е грехът, от което смъртта и възкресението на Исус ни освобождава. Който желае да бъде освободен от нея, нека пристъпи напред и да се моли.

Марин се разкрещя пред телевизора:

– Да, да, да, … искам.

В този момент той вече не се чувстваше сам. Бе изправен не пред края на живот, а пред едно ново начало.

Когато усетим нашата духовна бедност, ние сме готови да получим богатството на Царя. Царството не е за алчните, а за съкрушените – онези, които стигат до края на падението си и пристъпват към Бога.

Заваля, а Генади не си бе взел чадър. Той бе облякъл най-новите си дрехи и сега му бе неприятно да ги намокри.

Дъждът се засили. Истински порой. Улиците станаха реки.

Генади потърси място къде да се скрие.

Вратата на най-близката сграда бе заключена. Отиде под един навес, но той прокапваше.

Огледа се внимателно и видя едно малко заведение. Бързо изтича до него и влезе.

Вътре бе пълно. Мнозина бяха намерили защита там от пороя.

– Колко е задушно и мрачно тук, – отбеляза Генади, – но поне съм на сухо.

Той седна на единствения празен стол и се замисли:

„Животът ни предлага толкова много кризисни ситуации, които не сме очаквали. Тогава търсим, къде да се подслоним и скрием. Често ми се е случвало да смятам, че не мога да избегна такава ситуация“.

Баща му го съветваше:

– В такъв момент имаш нужда от мъдър съвет, който да ти помогне да се измъкнеш от кризата.

– Е, да, – засмя се на себе си Генади. – Всички имаме нужда от място, където да се чувстваме обичани и защитени.

Генади си спомни думите на приятеля си Симеон:

– Да намериш убежище означава да си в безопасност, защитен от преследване или трудности. Бог предлага напътствие, утеха, мир и радост, когато Го търсим в трудните си периоди. Само в Него можем да намерим защита и решение на нашите проблеми.

– Бог ме е водил към това заведение, – констатира Генади. – Макар и да не е по моя вкус, все пак не съм под дъжда.

Николай бе диагностициран със злокачествен мозъчен тумор.

Болестта му сложи край на досегашното му служение, но той не се подаде на самосъжаление, устоя.

Преместиха го в специално болнично заведение.

С инвалидната количка, обикаляше коридорите и разказваше на всички за Исус Христос.

Един ден имаше предупреждение за силна и опустошителна буря. Всички легла бяха преместени в по-вътрешни коридори.

Тогава Николай започна да пее, за да насърчи останалите пациенти и да успокои страховете им.

Особено в последните дни от живота си той силно влияеше на околните.

Други на негово място биха решили:

– Най-хубавите ни дни са отминали.

Истината е, че такива дни могат да предстоят. Особено, както при Николай, който гледаше нагоре, очаквайки да се случат невероятни неща.

Когато загубим целта, можем да помолим Бог за нов поглед напред и да Му се доверим, че най-добрите дни ни предстоят.

Дигата се разпука и водата заля близките селища.

Николай се давеше, но изпита облекчение, когато чу звука на спасителния хеликоптер над главата си.

От летящата машина излетя чек за много пари.

Отчаяният мъж бе обхванат от чувството за благодарност, когато с трепереща ръка успя да го улови.

– Сега няма да се удавя! – възкликна Николай. – Ще мога … да сменя холовата гарнитура с по-нова.

Въодушевен, Николай извика към хеликоптера:

– Почакай и аз искам да помагам при раздаването на ……

Хеликоптерът отлетя и хората в него не го чуха.

Имаше толкова много чекове за раздаване.

Служителят от хеликоптерът обикновено казваше:

– Трябва да бързаме. Необходимо е да бъдем при тези хора преди да се удавят. Те се нуждаят от тези пари.

Николай оцеля за разлика от други.

Той твърдеше:

– Спасението си дължа само на този чек. Той няма да замени дома ми, но поне ще покрие някои разходи за храна.

Не е ли чудесно, с така получените пари, Николай можеше да се нахрани като крал в някое скъпо заведение.