Милан отсече:

– Има добри и лоши хора, за това се случват такива неща.

– Обикновено, – леко наклони глава Слави, – злият, крие падението си, а има и такива, които излъчват доброта и любов.

– Всеки от нас крои нещо, – отбеляза Милан. – Ако мотивите ни са зли, ще бъдем подведени по грешния път. В противен случай, когато са добри, ще намерим любов и вярност. Нужно ли е изобщо да говорим за това?

– Често сме слепи за това, което живее в сърцата ни, – възрази Слави. – Забравяме, че ежедневните решения, които вземаме, ни водят в определена посока. Те никога не са изолирани действия, а са вплетени в историята, която наричаме „нашият живот“.

– Когато се поддадем на болните и изкривени желания в сърцата ни, тогава решението ни е като преграда положена на правилния път, по който вървим, – отбеляза Милан.

– Това може да ни отклони от правилната посока и ако не коригираме това, – допълни Слави, – не бива да се изненадваме, ако животът ни води там, където не бихме искали да бъдем.

– Всеки път, – повдигна вежди Милан, – когато избираме любовта пред омразата, саможертвата пред самореализацията и нежността пред гнева, ние си проправяме път на вярност, който ни води към Божието царство.

– Не трябва да подценяваме значението на малките и невидими дела на вярност, – наблегна Слави, – защото те са път, който води към живот.

Трифон гледаше от високо на всички около масата и заяви:

– Едно от най-забележителните модерни медицински постижения е
трансплантирането на органи.

– Идеята, че може да се махне болното сърце от тялото на някой и да се трансплантира здраво сърце от тялото на друг, е невероятна за мен, – сподели Ирен.

– Няма никакви гаранции, че някой ще се промени след физическа сърдечна трансплантация, – намръщи се Гошо.

– Какво искаш да кажеш? – попита Ицо.

– Ако тези хора са зли, егоистични или горделиви със старото си сърце, те вероятно ще бъдат такива и с новото си сърце, – поясни Гошо и добави, – може да продължат да живеят, но техният живот може да не е различен.

Бай Нено досега мълчеше и само слушаше, но реши и той да се изкаже:

– Ей, хора, Бог дава ново сърце, което е животопроменящо за нас. То ще бъде изчистено от греховете ни. Ние можем да имаме ново сърце само чрез саможертвата на Исус. И най важното е цената за тази духовна трансплантация вече е платена и вие можете да го имате.

Всички бяха навели глави, дори и надменният Трифон.

Данчо и Елена се харесаха веднага щом се видяха. Тогава бяха още студенти в университета, но учението не пречеше на любовта им.

Скоро след като завършиха успешно висшето си образование, се ожениха.

Живяха дълги години щастливо, но …

Един ден лекарят каза на Данчо:

– Елена има Алцхаймер.

– Но тя е едва на 47 години, – възкликна изумен Данчо.

– Това не променя нещата, – тъжно поклати глава докторът.

Данчо се съгласи и дълги години обслужваше съпругата си като болногледач.

Когато го питаха:

– Не ти ли е тежко? Тя дори не те познава.

Данчо само се усмихваше и добавяше:

– Болестта на Алцхаймер ми даде възможност да обичам и да служа на съпругата си по начини, които бяха невъобразими, когато се съгласих да сторя това.

Той противопостави действия на служение с тези, които преливаха от любящо сърце.

Само една дълбока и постоянна любов можеше да му даде сили да я подкрепя всеки ден.

Такава жертвена любов виждаме у Бога към нас, Който изпрати Исус да умре за нашите грехове.

Този акт на саможертва, мотивиран от любов, промени света ни завинаги.

Скоро Антон Петров получи покана да изнесе лекция по въпроси, които скоро бе разгледал в статия на едно научно списание.

– Къде се намира това? – запита се той.

Бързо намери посоченото място на картата и възкликна:

– Но това селище е сгушено в планината, – каза си той. – Кой ще ме слуша там?

Въпреки съмненията си, относно това начинание, Антон прие поканата.

Изведнъж Петров се замисли и си каза:

– Там където ме канят, навярно има сняг и е студено. Такъв е сезона сега.

Антон плесна с ръце, поклати глава и изяви желанието си гласно:

– Хубаво би било да ме поканят в някоя тропическа местност. А защо не на Хавайте?

Той реши да се пошегува и написа в една от социалните мрежи:

– Приемам покани за изказвания в Хавайте. Нямам някакви особени претенции. Съгласен съм за всеки от Хавайските острови. Не искам хонорар. Само самолетни билети, храна и бунгало на плажа.

Много писаха под неговото шеговито предложение. Те също искаха да пътуват до Хавайте.

Антон се хвана за главата и започна да се смее:

– Това е невероятно! Човек вземе да се засили, дори прави „саможертва“, а това вдъхновява другите да правят същото.

Станко и Веска бяха женени от две години. През нощта, с бебе в отсрещната стая, те се опитваха да се наслаждават един на друг, но вместо това имаше само силна болка. Тя постепенно намаляваше през следващите няколко часа, преминавайки през вълни от гримаси и сълзи.

Това бяха първите мъчителни дни, но те се превърнаха в двегодишна интимна суша. Това бе като болест, която се промъкна в леглото им и надвисна над брака им като нощна сянка.

Това, което ги сближаваше, сякаш се бе изпарило и те се отдалечаваха един от друг.

Минаваше седмица, две и те отново опитваха, но ситуацията не се променяше. Скоро след това спряха изобщо да опитват.

Спореха и не успяваха да се помирят, а тези сблъсъци ги правеха физически и емоционално травмирани.

Една нощ Станко застана на колене и започна да излива болката на сърцето си:

– Господи, не така си представях брака. Мръсни съдове, памперси, пране, готвене, … всички тези задължения се натрупваха и ни отдалечаваха един от друг. Опитите да се свържа отново с нея бяха отхвърляни …. Не разбирам защо става така….

Изведнъж Бог му отвори очите и Станко осъзна:

– Това е начинът, по който Ти се чувства спрямо мен. Всяка сутрин Ти искаше да се свържеш с мен, но аз бях прекалено зает. Всяка вечер преди лягане, вместо да прекарам време с Теб, аз го пропилявах, отдавайки се на самосъжаление. …. Мога да си представя болката и разбитото Ти сърце, когато многократно отхвърлях Твоите най-интимни покани. …. През цялото това време държах на моите права като съпруг, мислейки че става въпрос само за подсилването на брака ни.

Станко плачеше и тихо мълвеше:

– Осъзнавам, че ако искам да премина през всичко това, трябва да се променя. Нужно е да обичам Веска безусловно. И когато се почувствам най-малко обичан, тогава трябва много повече да обичам жена си.

Зрелостта у Станко не дойде просто така, тя се изграждаше преминавайки през болката, саможертвата и подчинението.

Той все още не може да обича жена си, както Исус църквата, но Бог им показа милост ,възстанови брака им и заздрави връзката им.