Съседът на Петър взе от него назаем косачката му, но измина вече трети месец, а той не я връщаше.

Петър реши да му прости седемдесет пъти по седем, но когато стигна до седемдесет и три изгуби бройката и трябваше да почне отначало.

– Нима Исус е казал да му простя завинаги, – Петър смръщи вежди, – но моя съсед е най-лошият. И аз трябва да си кося тревата.

Петър разкъса дрехите си и извика:

– Докога, Господи! Колко дълго ще държи косачката ми? Завинаги ли? А аз с какво да кося моята трева? Докога моят враг ще бъде възвишен над мен?

На другия ден съседът му се обади:

– Извинявай, Петре, че толкова дълго задържах косачката ти, но аз все още се нуждая от нея.

– Прощавам ти, – със стиснати зъби, навел глава, едва каза Петър.

Времето се стопли. Това насърчи група младежи да потеглят към планината.

Те не бяха много, но въодушевени от похода, споделяха свои мисли и разсъждения, хрумнали им по пътя.

– Време е да излезем от черупките си, – възкликна Пламен.

– Какво искаш да кажеш? – изгледа го учудено Делян.

– Мислех за пасивността си в обществото, – започна да обяснява Пламен.

– Пасивност в какво? – побърза да попита Тодор.

Пламен леко се усмихна и добави:

– Бог обича всички хора и иска да бъдем Неговият глас сред тях.

– За това Той ни учи речника на далечните земи, диалекта на обезсърчения съсед, език на самотното сърце и идиома на младия студент, – съгласи се Дечо.

– Бог екипира своите последователи, за да посещават различни култури и да докосват сърцата на хората там, – прибави Васко.

– Педесетница е показателен пример за това, – продължи с разсъжденията си Пламен. – Ако сме в Христос, Божият Дух ще говори чрез нас и ще ни разбират.

Самуил поклати глава, вдигна показалеца си нагоре и каза:

– Първо всеки трябва да открие кой е и каква работа му е възложена, и едва тогава да се потопи в нея.

Стефан, който до сега стоеше мълчаливо и само слушаше, внезапно повдигна глас:

– Удивително е какво се случва, когато излезем от черупките си?!

– Откриваме начина, по който най-добре можем да говорим и да се чувстваме свободни в това, – допълни Самуил.

– Тези действия са съпроводени с разбирането към кого изпитваме най-голямо състрадание, – повдигна рамене Васко.

Дълго говореха още по темата, но всички от групата бяха единодушни:

– Трябва да излезем от черупките си и да да бъдем Божия глас сред тези, които още не познават Господа.

Графика на Марта бе много натоварен. Тя ходеше на работа. Там отговорностите ѝ не бяха малко, но в къщи ѝ оставаше съвсем малко време да почива.

Когато звънеше някой съсед или комшийка, тя обикновено не ги канеше в дома си, а разговаряше с тях на вратата.

Марта бе гостолюбива, но поканеше ли някой вътре, за обсъждане на времето или новините в квартала отидоха най-малко два часа, а за такива работи тя нямаше време.

Трябваше да почисти, сготви, изпере, да поговори с децата и съпруга си и куп други неща, а нощта толкова бързо идваше.

Един ден, Марта кърпеше разпрания ръкав на палтото на сина си и се замисли.

– Колко хора разговарят с Господа набързо, както аз със съседите, – каза си тя. – Да, отделят няколко минути за молитва, колкото да кажат какво искат, двадесет минути да прочетат от Словото, но не могат да се зарадват в Неговото присъствие.

Марта се усмихна и продължи:

– За Господа бих отворила по-широко вратата и едва ли бих счела за загуба на време, прекараният час или два с Него. Колко в хубаво с Бог.

Погледа ѝ се отправи към синевата, която ярко се открояваше в прозореца.

– Ех, ако знаеха … да отворят вратата на сърцето си и да го поканят да влезе….
Отворете вратата на Исус. Той ви чака.

Ето Господ стои на вратата и хлопа. И който чуе гласа Му и отвори вратата, ще влезе при него и двамата ще вечерят заедно.

Настана голяма суша. Това бе удар за много семейства.

Станчо глава на семейство Мелникови скоро установи:

– Водната помпа в дома ни е спукана.

Марта домакинята на тази къща каза със съжаление:

– Нямаме достатъчно пари, за да си купим нова.

Малката Ана предложи:

– Хайде да се помолим за дъжд.

Молиха се, но така и не заваля.

Семейство Сотирови им бяха съседи. Те имаха помпа с достатъчен запас от вода.

Милен Сотиров виждайки безизходицата на съседите си повика Станчо и му предложи:

– Елата и взимайте вода от нас, колкото искате.

И така всеки ден двамата братя Крум и Петко носеха кофи с вода от съседите, докато премина сухия период.

Бог не отговаря на молитвите ни по начина, който искаме или очакваме.

В случая не заваля дъжд веднага след молитвата, но Господ даде отговор на нуждата чрез доброжелателни съседи.

Венета разнасяше пощата в квартала. Стигна до кутията на леля Дора и се притесни.

Кутията бе пълна. Никой не бе прибирал писмата и вестниците, които жената получаваше.

Тя веднага се обади на дядо Георги, съсед на Дора:

– Кутията ѝ е пълна.

Възрастния човек повдигна рамене недоумяващо.

– Да сте виждали леля Дора? – попита с безпокойство Венета.

Георги най-сетне включи.

– Не не съм я виждал. Никой не е прибирал пощата ѝ?

Двамата отидоха до Магда, тя живееше от другата старана на леля Дора.

Попитаха и нея:

– Да сте виждали скоро Дора?

– Не, – кратко отговори тя, след което попита. – Случило ли се е нещо?

Венета разтревожено обясни:

– Пощенската ѝ кутия е пълна.

– Почакайте, – каза Магда, – аз имам резервен ключ за дома ѝ. Тя ми го даде, за да поливам цветята ѝ, когато замина за няколко седмици при дъщеря си.

Тримата буквално хукнаха към дома на Дора.

Намериха я просната на пода.

Тя едва им прошепна:

– Преди два дена паднах … не можах да стана …

Венета веднага повика Бърза помощ.

Загрижеността на пощенската служителка спаси живота на Дора.