Група отегчени младежи седяха на масата. Погледите им блуждаеха в пространството. Певецът в заведението сякаш усетил настроението на младите хора тихо припяваше:

– Имам празнота дълбоко в себе си ….

Една от девойките в групата въздъхна тежко:

– Имам чувството, че липсва парче от душата ми.

Приятелката ѝ добави:

– Празнина, дълбока празнина.

Тези младежи се бяха опитвали по всякакъв начин да запълнят този недостиг в душата си, но ….

– Опитах се да спечеля много пари, – омърлушено се обади Крум, – но това вече не ме задоволява.

– Знаете ли, – шеговито подметна Спас, – един древен философ е казал: „Милионите не винаги могат да дадат на човек това, от което наистина се нуждае той в живота си“.

– Опитайте тогава с наркотици, алкохол или секс, – предложи Дамян.

– О, – възкликна раздразнена Виолета, – тези неща дават моментно удовлетворение, но след това отново се чувстваш празен.

– Други опитват да задоволят нуждите си като работят тежка работа, слушат музика, тренират или търсят успех в някаква изява, – примирено отбеляза Дамян.

– В тези неща няма нищо лошо, – намръщи се Теодора, – но те не задоволяват напълно човешкото същество.

– Дори най-близките човешки взаимоотношения, колкото и прекрасни да са те, сами по себе си не удовлетворяват тази „празнота дълбоко вътре в нас“, – добави Виолета.

Цялата компания седеше на масата без някакъв признак на радост и оживление. Атмосферата около тях бе тежка и непоносима.

Внезапно те видяха Павел да приближава към тях. Дори не бяха забелязали кога е влязъл в заведението. Той погледна угрижените и апатичните физиономии на групата и понеже беше чул част от разговора им весело каза:

– Нищо няма да запълни тази празнина освен връзката ни с Бога, за която ние сме били създадени.

Младежите го погледнаха изненадано, а той продължи:

– Причината за тази празнота е, че сме обърнали гръб на нашия Създател. Исус е единственият, който може да задоволи най-дълбокия ни глад, защото той е този, който прави възможно връзката ни с Бога да бъде възстановена.

В повечето от погледите на групата се прокрадваше някаква надежда.

– Само във връзка с нашият Създател, ние откриваме истинското значение и цел на нашия живот, – каза пламенно Павел.

– Какво да правим тогава? – попита смутен Стоян.

– Ако сме честни, ще трябва да признаем, че всички правим неща, за които знаем, че са грешни. – И Павел изгледа компанията. – Само чрез Исусовата смърт на кръста можем да бъдем опростени и връзката ни с Бога да бъде възстановена. Затова покайте се и намерете мир с Господа.

На празника в църквата решиха след програмата на младежите да разиграят томбола. Обявиха го на едно от събранията и това се прие с небивал възторг.

– Събраните средства от томболата, – обяви Васил, когото бяха избрали, да организира нещата, – ще бъдат дадени в детския дом за изоставени деца.

Дойде и дългоочакваната вечер. Младежите бяха се добре постарали и всички с радост и ръкопляскания съпровождаха всяко тяхно изпълнение.

Накрая излезе Васил и тържествено съобщи:

– Може би чакате с нетърпение този миг, когато ще започне томболата. Извадете билетчетата си и следете внимателно, номерата, които се изтеглят.

На сцената бе извикана малката Галя, за да изтегли печелившите числа. Галя бръкна с малката си ръчичка в дълбоката шапка и всички затаиха дъх.

– Номер 8, – обяви Васил, след като взе малкото листче от малкото момиченце.

Дядо Горан се надигна и със сияеща усмивка се насочи към подиума, за да получи своята награда.

Там имаше лавица отрупана с плодове и какво ли още не.

– Дядо Горане, избери си каквото желаеш от тези подаръци, – подкани го Васил.

Старецът бързо обходи с поглед наредените подаръци и грабна една голяма диня. Последваха ръкопляскания и радостен смях.

Продължи тегленето на билетчетата и хората весело избираха от предложените им подаръци. Един взе връзка банани, друг копринен шал, трети топли ръкавици, четвърти бурканче с мед, ….

Баба Мина седеше най-отзад. Тя от скоро посещаваше църквата. Но макар и на 86 години, тя бе срещнала Исус и бе предала сърцето си на Него.

– Номер 89, – прозвуча малко уморено гласът на Васил.

Баба Мина трепна. Тя погледна билета си и се усмихна, след което се изправи и тръгна към подиума.

– Извинявайте, – каза смутено Васил, – не останаха много неща. Какво избрахте?

Старицата погледна на горният рафт и протегна ръка. Там се намираше Библия с тъмни корици.

Когато ѝ подадоха книгата, жената бързо я разтвори и радостно възкликна:

– Точно като за мен, с едри букви.

Старицата прегърна Библията и я притисна към гърдите си. Така щастлива тя се отправи към мястото си.

Когато свърши празникът, Васил каза:

– Всеки от вас получи подарък, който си хареса, но най-големият дар се падна на баба Мина.

Повечето от хората наведоха глави, защото всеки от тях бе търсил нещо временно, което да го зарадва на момента, а тази старица бе избрала най-добрата част.

Тя не бе голяма църква, но изпрати група мисионери до едно от най-отдалечените села. Изпратените успяха да организират малко общество, покланящо се на Христос.

Скоро броя на хората нарасна и се заговори активно:

– Хайде да си построим молитвен дом.

– Но къде ще го построим?

– Знаете ли, – обади се един възрастен мъж, – край селото ни има руини от стар затвор. Можем върху тях, след като разчистим да си построим църква.

Веднага всички се съгласиха и обещаха кой с каквото може да помогне. Специално бе решено:

– Да се запазят камъните. Те ще са необходими за строежа.

Докато отместваха камъните един по един, пред тях се откри малък отвор. В него имаше малка метална кутийка. Когато я отвориха, вътре намериха грижливо сгъната бележка. В нея пишеше:

„Ние сме група християни, принудени от нашите палачи да вземем камъните от нашата църква и да построим с тях затвор. Молим се всеки ден, тези камъни още веднъж да бъдат използвани за изграждането на църква“.

Когато се почувстваш жалък и безсилен, Възкръсналият Христос е готов да разкрие силата Си чрез теб. Всяка една област в живота ти, която ти се струва незначителна, е точно такава, в която Господ иска да направи още едно възкресенско чудо.

Исус е извършил най-великите Си чудеса сред  съвсем обикновени хора, в  незначителни градове и в нелигитимно време. По-голямата част от тях не са извършени в храма на Йерусалим, а в краищата на малки села.

Ако си на някое незабележително и неизвестно място, знай, че то може да е идеалното, за да се прояви възкресенската сила на Бога.

Когато започнеш да споделяш Евангелието със самия себе си всеки ден, ще започнеш да виждаш възкресението в най-обикновените дни, места и хора.

Беше есента на 2003 година. Брайян служеше във едно военно поделение в Багдад, столицата на Ирак.

Той заедно със своя отряд бе постоянно уличен патрул. Целта бе да се защитят кварталите и да се изгради мир.

– Това е неблагодарна работа, – негодуваше Робърт, който бе от отряда на Брайян.

– Напълно безплодно назначение, – съгласяваше се Реймънд, техен верен приятел.

Браян често въздишаше и неведнъж се замисляше за положението, в което бяха поставени. Той бе забелязал, че не само отряда му, но и останалите военнослужещи ежедневно се бореха с проявите на нисък морал.

Но един ден нещо се промени. Бяха се натъкнали на вярващи, които провеждаха своята църковна служба.

Мястото бе изпълнено с арабско говорещи коптски християни. Вярващите не изпитаха страх, когато видяха въоръжените мъже да нахлуват в помещението.

Сред тях се изправи един възрастен мъж и ги покани:

– Елата да вземете Господна вечеря с нас.

Така се случи, че тази част от войниците, които откриха коптите бяха посещавали църква, затова не отказаха на поканата.

След като си тръгнаха Брайян отбеляза:

– Честването на Господната вечеря и напомнянето за жертвата на Исус за нашите грехове, беше най-важният строител на мостове и разрушител на стените, които бихме могли да преживеем.

– Да, – съгласи се Реймънд, – строител на полуразрушени и изоставени мостове и стени, които сами сме си изградили по една или друга причина, отделящи ни от Спасителят.

Те бяха „се отдалечили“ от Него, но тази среща ги приближи към Христовия кръст и те бяха отново радостни и щастливи на едно тягостно и мрачно място.

Повечето хора са щастливи, когато отслабнат, получат много пари, намерят половинката си или открият съдбата си. Но това е един широк път към щастието, съпътствано от доста крехка радост. Когато духнат ветрове настъпват разочарования и се появяват неудовлетворени очаквания.

Има и друга възможност. Тя не изисква кредитна карта, заем или неочакван късмет. Възрастта и етническата принадлежност не са фактори за отваряне на неочакваната врата към радостта.

Исус е пътят към трайното щастие. Той създава надеждна радост през всеки сезон от живота.

Беше 1825 година. Голям кораб пристигна до бреговете на Хавайските острови. Екипажът бе по-малоброен от множеството чернокожи островитяни, които бяха дружелюбни и приятно настроени към непознатите.

Изненадващо бе, че месните жители се отнасяха към хората от екипажа като към богове.

Бялата кожа, трептящите месингови копчета по униформата на капитана и огромния кораб явно бяха много впечатлили хората от брега.

Но екипажът излъга хората:

– Ние можем да ви прибавим свръх естествени сили.

Този ден капитанът записа в дневника си: „Човешкият ум с готовност откликва, за да получи истината, но той не може да разбере понякога, че тази истина може да е в конфликт с всичко в природата и с причините за проявата на явленията в нея“.

Малко се е променило съзнанието на мъжете и жените, откакто са започнали да плават по земното кълбо. Голяма част от това, което е минало чрез тях като истина или поне е известно, е лъжа.

Тогава на какво да вярваме?

Настройващият пияното зависи от камертона, който вибрира точния брой пъти, което определя идеалната нота. И чрез нея се настройват останалите тонове в гамата на пияното.

А за нас какъв ще бъде критерият за истината?

Ние имаме Библия, чрез Която се измерват всички „истини“. Колкото и странно да ви се струва, няма друг такъв точен образец за познаване на истината.