Тази вечер семейството се бе събрало около масата, не просто да вечерят, а да си поговорят.

– Какво ще се случи, ако работата ни изчезне? – попита Борко най-малкият в семейството .

– Или здравето ни се влоши, – прибави сестра му Мая.

– Ами ако икономиката се срине рязко? – додаде дядо Стоил.

– Има ли Бог послание за народа си, когато ни сполети бедствие? – попита бащата на Борко и Мая.

В стаята настъпи мълчание.

– Нека прочетем думите на пророк Исая, – предложи бащата.

Мая отвори Библията.

– Коя глава и кои стихове? – попита тя.

– Исая 6:1-3, – уточни баща ѝ.

Тънкото ѝ гласче прочете:

– „В годината, когато умря цар Озия видях Господа седнал на висок и издигнат престол, и полите Му изпълниха храма.
Над Него стояха серафимите, от които всеки имаше по шест крила; с две покриваше лицето си, с две покриваше нозете си, и с две летеше.
И викаха един към друг, казвайки: – Свет, свет, свет Господ на Силите! Славата Му пълни цялата земя“.

– Бог успокои страховете на Исая, не като премахна проблема, а като разкри божествената си сила и присъствие, – поясни бащата.

– Радвай се, – усмихна се дядо Стоил, – че Бог е способен да направи това, което ние не можем!

Тревожността ти намалява, когато разбирането ти за небесния ни Баща се увеличава.

Сашо, Димитър и Манол впечатлени от филма за влизането на Исус в Ерусалим, споделяха мислите си развълнувано:

– Има различни празници, но влизането на Господа в Ерусалим е един от най-трагичните, – отбеляза Сашо.

– Всичко в него изглежда като триумф, – плесна с ръце Манол. – Ликуващи тълпи от хора бяха готови да Го направят свой политически лидер. Те очакваха да им даде победа над врага.

– И къде е тук трагичното? – попита Димитър.

– Всичкото това ликуване и надежди са изградени на неправилно разбиране, – каза Сашо.

– А какви бяха очакванията на масите? – повдигна рамене Димитър.

– Копнееха при влизането Му в Йерусалим да вземе земната власт в ръцете Си. Да бъде обявен за очаквания Месия, който ще освободи израелския народ. Враговете да бъдат победени и всички отмъстени.

– А какво стана? – усмихна се Димитър.

– Христос влезе тихо в Светия град, очаквайки Своята смърт, – тъжно констатира Манол. – Народните водачи, настройват целия народ срещу Него, защото Той ги бе разочаровал във всичко. Исус не бе това, което очакваха и се надяваха…. А Исус отиваше на смърт.

– Това е денят на най-страшното недоразумение, – тъжно заключи Сашо. – Едни остават с празна къща, други влизат в Божия дом и стават храм на Светия Дух, дом на Живота.

Манол оглеждаше дърветата наоколо.

– Какво изучаваш ли ги? Или търсиш специално дърво? – попита го баща му.

– Търся гоферово дърво, – отговори синът. – Възможно ли е да расте някъде тук?

– От къде си прочел или чул за него? – бащата изгледа любопитно сина си.

– Ной е направил ковчега от гоферово дърво, – поясни Манол.

– Аха, – кимна с глава бащата, – Всъщност, никой не знае какво е това дърво. Някои предполагат, че е вид кипарис или елха.

– Интересно, не знаех, – отбеляза Манол.

– Защо Ной е построил ковчег, а не кораб, как мислиш?

Манол се замисли, а после предположи:

– Вероятно тогава така са ги наричали, не кораби, а ковчези.

– Чакай, – повдигна едната си ръка бащата, – ти да не свързваш корабокрушенията и смъртта на хиляди моряци с понятието ковчег? Я по-добре помисли, какво е неговото предназначение.

– Навярно да запазва всичко, което е вътре в него, – повдигна рамене Манол.

– А знаеш ли, че векове по-късно, когато Соломон строи храма за Господа, го облицова с подобни кипарисови или елхови дървета. И така Ноевият ковчег е първият преобраз на Божия храм!

– Какво излиза? – Манол погледна внимателно баща си. – Ной е първият строител на храм за Бога преди Соломон, така ли?

– Интересна мисъл, – почеса се по главата бащата. – Като се замисля, май имаш право.

Манол се ухили на баща си и двамата си плеснаха десните ръцете.

Крум дръпна майка си за ръката и я попита:

– Мамо, какво е ситимово дърво?

– То е вид акация с много красиви цветове, – поясни майката.

– А тук има ли го?

– Не. Ситимовото дърво е било едно от малкото видове дървета, растящи в пустинните райони близо до Израел. Освен това то е плътно и изключително здраво, което го прави чудесно за всякакъв вид дървени конструкции.

– Щом е толкова издържливо, значи не гние, – ококори очи Крум.

– Много си досетлив, – засмя се майката. – Дървото отлага в сърцевината си много отпадъчни вещества, така наречените консерванти. Те правят дървесината неприятна за насекоми и ѝ помагат да бъде плътна и трудна за проникване на вода и други агенти на гниене.

– Какво чудно дърво, – възкликна Крум.

– А знаеш ли каква важна роля му е била отредена? – попита майката.

– Роля? – Крум повдигна вежди.

– Ситимовото дърво често се споменава във връзка с изграждането на скинията. От голямо значение е използването му и при изграждането на ковчега на завета. Помисли си само, скинията е използвана през следващите четиристотин години до построеният от цар Соломон храм в Йерусалим, а ковчегът остава решаваща част от еврейското поклонение до разрушаването на храма от вавилонците векове по-късно.

– О, това наистина е важна роля, – съгласи се Крум.

В хладната, дъждовна вечер Митко седеше до сина си Петър и двамата разговаряха.

– Знаеш ли, че от ливански кедър е построен храма на Давид? – попита бащата.

– Освен това той и синът му Соломон, от същото дърво направиха домовете си, – допълнили Петър.

– А можеш ли да си представиш този красив гигант, да се даде като пример за гордост? – бащата погледна въпросително сина си.

– Дали може едно великолепно, благоуханно дърво да се превърне в самодоволно и самовлюбено творение? – възкликна Петър. – Разбира се. Не от Твореца зависи какво ще е предназначението на творението.

– Така е, – съгласи се бащата. – Когато то се предоставя в Божите ръце, кедърът е истински стимул за околните и тези, които са в присъствието му. Но …..

– Ако се погледне и види, колко съвършено е изваяно и колко превъзходно е създадено, има опасност вместо ухание за здраве и аромат за сила да се превърне в пример за самодоволство, – прекъсна го Петър.

Бащата се усмихна и попита:

– Случвало ли се е така, че виждаш прекрасно творение, а после се разочароваш от него?

Петър въздъхна:

– Понякога, …. въпреки, че не ми се е искало да стане така.

– А можем ли да се застраховаме против гордостта– – попита бащата отново.

– Когато сме с Господа, трудно бихме се възгордели, – усмихна се Петър.

– За това не бива да отклоняваме очите си от Него, – бащата потупа сина си по рамото.