Кирил се бе замислил сериозно.

Той попита:

– Плодовете на Светия Дух знаем, но какви са плодовете на греха?

Румен веднага отговори:

– Това е все едно да стъпиш в тръните на човечеството и да усетиш няколко магарешки бодила.

Кирил тръсна глава:

– Не разбирам какво имаш предвид.

– Срам, страх, позор, обезсърчение, тревожност, сърцата ни се хващат в такива капани от бодли, – поясни Румен.

– Забележи, – поклати глава Кирил, – Исус не познаваше плодовете на греха, докато не стана грях за нас.

– И когато го направи, всички емоции на греха се стовариха върху Него, – допълни Румен.

– Емоции? – Кирил въпросително го изгледа.

– Не усещаш ли емоцията в молитвата Му на кръста? – попита Румен.

– „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“ – Кирил цитира думите на Исус.

– Ще се съгласиш, че това не са думи на светец, а на грешник, – повдигна вежди Румен.

– Така е, – съгласи се Кирил, – Той е стоял мълчаливо, докато множество присъди са откликвали в небето.

– Кое е най-удивителното за Този, Който се отказа от небесния венец и прие трънния? – попита Румен.

– Това, че го направи за всички нас, – категорично отговори Кирил.

Кирил Петров бе готов да се откаже. Две години след основаването на църквата, той бе изтощен, обезкуражен и виждаше вече провала в ума си.

– Бях верен, но безплоден, – окайваше се Кирил. – Страстен, но изтощен. Хората намаляват. Въпросите се умножават. Май трябва да напусна.

Бог не бе свършил с Кирил. Той му говореше, но не по начина, по който Петров очакваше.

В тези мрачни моменти от живота си Кирил чуваше само глас, който звучеше разумно и логично:

– Нима Бог те е призовал за това?

А Петров се притесняваше:

– Казах ли „да“ твърде рано или трябва да кажа „да“ отново, но с повече вяра този път?

Бог не бързаше. Той работеше.

В крайна сметка Кирил даде на Бог още една година. Не защото му се искаше, а защото жена му му напомни:

– Имаш призив, не можеш да се откажеш сега.

През тази година нещата станаха още по-трудни. Ключови лидери си тръгнаха. Тишината се сгъсти. Кирил все още постеше, молеше се и казваше:

– Да, Господи.

С течение на времето църквата не просто оцеля, тя се разрасна. От тридесет до над сто души. От избледняваща мечта стана процъфтяваща общност.

Нещата не се случиха мигновено, но станаха с вяра. Това бе дълъг процес, а не мигновено действие.

Ако вашето „да“ не е дало плода, който сте си представяли, не изкопайте това, което Бог все още сади.

Обещанието все още е валидно.

Просто останете в процеса.

Михаил възторжено ръкомахаше:

– Кой не иска да види чудеса, мощни отговори, вяра, която премества планини и молитви, които разтърсват небесата?

– Не се горещи толкова, – поспря го Спас. – нека бъдем честни. Всички искаме „изпълнен с огън“ християнски живот, пълен с помазание и власт, но има нещо,което пропускаме.

– И какво е то? – Михаил повдигна вежди.

– Цялата тази сила има скрит корен, който се нарича посвещение, – бе отговорът.

– И все пак, – Михаил леко наклони глава напред, – посвещението не е наказание, а подготовка.

– Подобно е на тренировка в някой вид спорт, – усмихна се Спас, – никой не обича да се поти, но всеки иска медала. За това светостта е нашето духовно обучение. И забележи, без него помазанието е само показност.

Михаил само повдигна раменете си.

– Видът молитва, – продължи продължи Спас, – която задвижва небесата,
не зависи от това колко силно викаш, а от това колко е съобразен животът ти с Божието сърце.

– А истинската власт, – наблегна Михаил, – не се измерва в децибели, а във вярност.

– Какво ще кажеш за дяволът? – Спас предизвика Михаил към размисъл.

– Той не се страхува от изискани думи или цитати от Библията. Страх го е от вярващия, който ходи в ежедневно послушание, макар и тихо, но с убеждение, – плесна с ръце Михаил.

– Искаш ли живот, който дава плодове? – попита Спас.

– Че кой не иска? – отговори с въпрос Михаил.

– Тогава работи върху корена. – посъветва го Спас. – Освободи се от това, което охлажда духа ти. Храни страстта си към Исус, с малки ежедневни избори. Защото Божията сила се проявява на осветена земя и това съвсем не случайно.

Пламен обясняваше нещо на приятеля си Крум, като размахваше ентусиазирано ръце:

– Чуй само: „Който пази смоковницата ще яде плода ѝ, а който се грижи за господаря си ще бъде почитан”.

– Да, има парадокс в това, – съгласи се Румен.

– Явно е, дори и най-дребните задачи на слугата, , – побърза да отбележи Пламен, – който защитава своя господар, ако са изпълнени добре, са повод за почит. Всяка добре свършена работа е достойна в очите на Бога.

– В този свят тези, които полагат труд се смятат за по-долни от тези с положение и висок пост, – забеляза Румен.

– Виж, – Пламен развълнувано вдигна ръка, – Бог още в самото начало бърка в пръстта и прави човек и Той не смята, че това е под достойнството Му.

– Дори Исус, когато дойде на земята, не бе с много свободно време, Той бе дърводелец, – кимна с глава Румен.

– Ако не вършиш работа и то работа, с която можеш да се гордееш, ти си откъснат от своята човешка същност, – заяви Пламен. – Душата ти ще атрофира. В крайна сметка работата не е зло, а благо.

– И все пак не е задължително това да бъде голяма кариера, която да промени света, – засмя се Румен. – Всяка работа, която е полезна за другите и е свършена добре, заслужава почит.

– Презираш ли работата на метачките или тези, чиято работа е доста мръсна? – предизвикателно попита Пламен.

– Почакай, – спря го с вдигната длан Румен. – Някои презират и хора, които градят кариера, за която се изискват повече умения и образование.

– Тези различия за нас не трябва да имат значение, Исус приемаше всички, – поклати глава Пламен.

Петър имаше лозе. В него имаше една смокиня.

Той често идваше на лозето си и разгръщаше клоните на смокинята.

– Трета година виждам това дръвче в лозето си, но на него няма никакъв плод, – каза Петър на човека, който се грижеше за лозето му. – Отсечи я, защо да заема само място.

– Петре, остави я и това лято, – помоли го лозарят. – Ще разкопая около нея и ще насипя малко тор и тогава ако не даде плод, ще я отсека.

Лозарят щеше да копае около корените на дървото, за да стимулира плододаването.

Така щеше да шокира малко дървото с лопатата, за да го събуди и то да направи това, което е предназначено да прави.

Лозарят бе търпелив и състрадателен.

Той искрено желаеше да отложи отсичането на дървото, за това се стремеше да му подейства и то да даде плод.

Така действат Божията благодат с преобразяващата сила на Кръста.

Бог дава достатъчно възможности, за да се събудим и да действаме според Неговата воля.