Дядо Петко се оплакваше:

– Вчера усетих стягане в гърдите. Имах проблем с дишането и силни болки. Мислех, че съм получил инфаркт.

– Когато човек правилно разпознава симптомите, не бива да ги пренебрегва, – наблегна чичо Стоян. – Трябва да спре и да разбере – забеляза Митко. – Ако мислим, че тези признаци са за сърдечен удар, можем и да грешим. Възможно е това да се окаже реакция на тялото при стрес.

Михаил замахна с ръка:

– Сърдечните пристъпи са опустошителни и отнемат живота на твърде много хора.

– Но симптомите на духовен инфаркт също са опустошителни, – възрази Здравко.

– Духовен инфаркт? – реагираха учудено няколко човека.

– Това е, когато спираме да сънуваме, не желаем да се молим, губим вярата си, вече не се надяваме на нищо, спираме да обичаме, – поясни Здравко. – Вместо да прегръщаме живота, ние го анализираме. Не преследваме мечтата си, а се задоволяваме с нещо поносимо и предвидимо. Избираме скуката, защото тя просто има повече смисъл.

Стефан се намести по-добре на стола си и добави:

– Като деца се раждаме с духовен компас, чрез който получаваме големи очаквания. Като възрастни животът обикновено се превръща в поредица от изчислени рискове. Приключението е анулирано и очакването умира. Задоволяваме се с … ами … по-малко.

– Но тъй като ние познаваме причините, поради които спряхме да живеем, мечтаем и вярваме, можем да обърнем техните ефекти върху нашия живот. А именно да преследваме мечтите си и да се борим за съдбата си, – обади се Марин, мълчаливецът в групата.

– По същия начин можем да променим това, което влиза в сърцето ни и се научим как да упражняваме Божията истина, с една единствена цел да обърнем дългосрочните ефекти на духовния инфаркт.

Къщата, в която Господ толкова често бе гостувал, бе потопена в дълбока скръб.

Един приятел на Христос, Лазар, бе умрял. Той бе погребан от четири дни.

А божественият Приятел и Учител, който би могъл да предотврати скръбта или поне да я смекчи с добрата Си утеха, не бързаше да посети потъналите в мъка и сълзи Марта и Мария.

Мнозина се бяха събрали в къщата, за да изразят съчувствие към двете сестри.

Исус дойде с учениците си, а Марта побърза да сподели скръбта си и да Му изкаже скритата си надежда:

– Господи, ако Ти беше тук, брат ми нямаше да умре.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Другите също съчувствено плачеха. И Исус се разплака.

Защо плачеше Той?

За Неговото красиво творение – човека, поради неговото падение, немощ, грях и безславна смърт.

Той страдаше заради страшната съдба на един паднал човек, отчужден от Бога, обречен на поквара и вечни страдания.

Господ плачеше заради неверието и неблагодарността на толкова скъпия за Него народ.

Той възкреси човек, а те се стремяха да Го убият. Готов бе да им даде всичко, дори живота Си не пощади, но те упорито закоравяваха сърцата си и не искаха да приемат Неговата изкупителна жертва.

Хулеха кръста, покриваха възкресението с лъжа …. затова Той плачеше.

В тихата Витания се изливаха сълзи… Не може ли да ги предотврати, да излекува Лазар, преди да умре?

Можеше, но искаше да научи приятелите си на търпение, а след това да им даде неочаквана, непрестанна радост.

„Вечер може да влезе плач да пренощува, а на сутринта иде радост“.

Спорът между Недялко и Спас бе свързан с Божия глас.

– Господ може да говори достатъчно високо, за да го чуваме, – заяви Недялко.

– Когато Бог иска да бъде чут и това, което има да ни каже е твърде важно, за да бъде пропуснато, Той го прави шепнешком, – изказа съвсем спокойно своето мнение Спас.

– Какво разбираш под шепнешком? – попита Недялко.

– При него говоренето е много тихо. Просто използваш дъха си, без да участват гласните струни, – обясни Спас. – Как създаде Бог Адам?

– Как? – нетърпеливо подметна Недялко.

– Той прошепна в праха и го нарече Адам, – тържествуващо вдигна палец нагоре Спас. – Така първият човек някога е бил шепот.

– И каква е връзката между шепота и нормалното говорене? – смръщи вежди Недялко.

Спас се усмихна:

– Когато някой говори шепнешком, трябва да се приближиш много близко до него, за да го чуеш. Всъщност трябва да доближиш ухото си до устата на човека.

– С каква цел? – продължи да пита Недялко.

– Бог иска да бъдем възможно най-близко до Него, защото ни обича, – уточни Спас.

– Не може ли по-друг начин да изрази любовта Си? – сбърчи нос Недялко.

– Спомням си, – Спас се върна много години назад, – когато бяхме малки със сестра ми, татко ни шепнеше. За да го чуем ние се приближавахме към него. Тогава той ни сграбчваше и ни прегръщаше. Бог ни прави същия номер. Ние искаме да разберем какво ни казва, а Той по този начин желае да разберем колко много ни обича.

Недялко само вдигна рамене, а Спас обяви тържествено:

– Всемогъщият може да ни сплаши с външния Си глас, но ни ухажва с шепот. А Неговият шепот е самият дъх на живот.

Подчинявайте се на шепота Му и вижте какво прави Той, защото нищо няма потенциал да промени живота ви така, както шепота на Бог.

Нищо няма да определи съдбата ви повече от способността да чуете Неговия тих и мек глас.

Така се раждат мечтите с Божия размер.

Ето как се случват чудесата!

Михаил намали светлината в стаята и пусна лека приятна музика, за да премахне напрежението между себе си и съпругата си Лени.

– Трябва да го направим. Раждаемостта в страната спада. Необходимо е да дадем своя принос за увеличението ѝ.

Лени мълчеше и недоволно клатеше глава.

– Знам, че това е жертва и за двамата, – настойчиво продължи Михаил, – но намаляващата раждаемост ще доведе до недостиг на работна ръка и икономически напрежения. Съдбата на цивилизацията зависи и от нас.

Обещаваха увеличаване на парите за раждане, майчинство и детските добавки, но кой знае кога щеше да стане това. Сега нямаше достатъчно пари. Политиците едва скалъпиха тазгодишния бюджет.

Михаил не се отказваше лесно и продължаваше да обяснява и насърчава жена си:

– В намаляващата раждаемост виждам спешна нужда. Трябва да ѝ се обърне възможно най-голямо внимание и това да се прави по-често, а не от време на време.

– О, не днес, – изпъшка Лени, – боли ме главата.

Михаил възмутен напусна стаята.

Той толкова много се стараеше да не се заличи и изчезне човечеството, че бе взел при сърце идеята да има поне едно дете.

Една вечер Малин искаше да посегне на живота си. Бе стигнал дъното и не намираше изход от състоянието си.

Узнали това, негови приятели го заведоха в християнски център за лечение.

Още от вратата Малин твърдо заяви:

– Аз съм заклет атеист. Бог ми изигра мръсен номер като ме доведе тук.

Той изтрая едва четири дни в център. И когато бе вече решил да си върви, се случи нещо невероятно.

Докато говореха отвън пред центъра спря една кола. От нея слезе мъж, който се запъти към Малин и говорещите с него.

Той се спря, погледна групата и каза:

– Ако някой тук мисли да се самоубие, искам да те насърча да помислиш отново. Бог те обича и иска да живееш. Този тюрбан на главата ми е превръзка. Опрях пистолет в главата си и дръпнах спусъка. За щастие оцелях, за да мога да дойда тук и да ти кажа да не го правиш. Бог те обича.

Този ден Малин загуби своя атеизъм.

– До сега съм смятал, че да вярваш в Бог е смешно, но знам че тези думи, Той специално изпрати за мен. Бог е любящ. Той е заинтересован от мен.

Съдбата не е въпрос на случайност, тя е въпрос на избор. Това не е нещото, което трябва да се чака, а това което трябва да се постигне.