Капитан Михайлов усърдно работеше за потапянето на огромен океански лайнер. Това му беше работата, за която му плащаха.

Когато Ники научи това попита:

– Той пират ли е, че ги потопява?

– Не, – усмихна му се баща му, – Капитанът изпраща корабите да плават по седемте морета и когато службата им свърши, ги превръща в изкуствени рифове на океанското дъно.

– Като рифове? – Ники повдигна учудено вежди.

– Потъналите плавателни съдове са привлекателни за водолазите, но те помагат за защитата на бреговите линии, тъй като ограничават ерозията на плажовете, – обясни бащата.

– Интересно, – Ники наклони на една страна главата си.

– Въпреки че вече не порят вече океанските вълни, корабите продължават да осигуряват стойност, скрита дълбоко под тях, – допълни бащата.

Ники бе научил нещо ново днес и започна усилено да мисли върху него.

Бог пренасочи предназначението и ролята ни, за да постигне Своите цели. Той често ще използва дарби и таланти, които ни е дал, по нови начини.

Младена бе навела глава и разсъждаваше на глас:

– Мислех си, че като съм спасена, ще прекарам живота си, разхождайки се покрай тихи води и лежейки на зелени пасища. Нямах представа, че да приема с отворени обятия Исус като капитан на живота си, означава, да се запиша като войник в Божията армия.

От тогава мина доста време и тя бе разбрала нещата по-добре, за това изповяда:

– Исус не е дошъл да донесе мир, а меч, а аз съм повече от победител в Христос.

Не веднъж бе чувала:

– Врагът идва, за да убива, краде и унищожава.

– Да, – каза си тя, – демоните имат една и съща мисия, но използват различни тактики.

Младена стана от стола, направи няколко крачки и отбеляза:

– Например, духът на страх атакува вярата ни, а духът на отхвърляне атакува нашата идентичност.

Тя въздъхна:

– Армията на сатана е добре организирана. Той изпраща специфични духове срещу вярващите, за да ги извади от релсите и отклони от целта им в царството.

Младена не изпитва страх, за това смело заяви:

– Духовното робство може да се проявява по много начини, но добрата новина е, че победата може да бъде наша.

Тя плесна с ръце и се завъртя:

– Ходейки в дадената ни от Бога власт, ние можем ефективно да водим битки и да печелим във войната.

Небето бе потъмняло. Големи вълни връхлитаха малкия кораб. Почти нищо не се виждаше.

Повечето хора бяха много уплашени. Те със страх наблюдаваха светкавиците, които раздираха небето. Но други гледаха към капитана. Той бе спокоен и решителен.

– Вие седнете там, – заповяда капитана, а вие опънете въжетата ….

Всички му се подчиниха и направиха това, което той искаше, защото бяха убедени в едно:

– Капитанът знае най-добре.

Така корабът не се разпадна и людете издържаха на бурния вятър.

Такива хали изпитваха доверието в капитана.

А сега отговорете без да бързате много:

– Питали ли сте се често: „Бог знае ли какво прави? Защо допусна тази или онази буря?“

Понякога условията се влошават. Инструкциите на Капитана изглеждат объркани, но ние трябва да отговорим така:

– Господи, Ти знаеш, кое е най-доброто. За това ще ти се подчиня и ще направя това, което казваш. Знам, че не си безразличен към това, което се случва с мен. За това ще ти се доверя.

Това бе един обикновен полет, но екипажът му бе изцяло женски.

Всичко бе мирно и спокойно, докато ….

Капитанът на екипажа Ралица Иванова обяви по интеркома с въздишка:

– Просто продължавайте да вършите това, с което се занимавахте до сега. Всичко е наред!

В салона на самолета избухна внезапна какафония от крясъци и молитви.

Пътниците отчаяно се опитваха да изпратят съобщения на близките си, за да се сбогуват с тях.

Дани успя да се свърже по телефона с жена си:

– Питаме ги, но те не ни казват какво не е наред, – отчаяно крещеше той,опитвайки се да надвика голямата врява в самолета. – Каквото и да е, сигурно е много лошо. …В беда сме, скъпа.

Някой от пътниците настояваха пред екипажа:

– Моля ви кажете ни какво става!

Но бяха посрещнати с мълчание.

Най-накрая Ралица отново се обади по интеркома:

– Няма да разберете ….

Вълна от нова истерия и паника влошиха положението в самолета.

Хубавото бе, че се приземиха нормално. Всички пътници макар и малко уплашени, слязоха леко объркани.

Отново на път. За Петър това не бе ново. Той постоянно кръстосваше нашата планета Земя, за да разнася благата вест на народите.

С поредния кораб Петър пресичаше океана. И се наслаждаваше на водната шир.

Той се запозна с капитана на лайнера, солиден мъж с побелели вече коси. Двамата разговаряха неведнъж.

Веднъж капитанът покани Петър:

– Елате! Искам да ви покажа нещо, което може би ще ви бъде интересно.

Петър веднага се съгласи и го последва.

– Това е жироскоп, – посочи капитанът свободно движещ се диск, прикрепен за въртяща се ос в центъра на по-голям и стабилен диск.

– Интересен уред, – Петър с интерес огледа механизма.

– Когато морето е неспокойно, – започна да обяснява капитанът, – жироскопът помага корабът да бъде предпазен от преобръщане. Дори при много силни вълни жироскопът стабилизира съда и поддържа необходимия баланс.

Слушайки капитана, Петър си представяше как жироскопът може да се използва като илюстрация на действието на Светия Дух в сърцето на човек.

„Нека около нас бушува буря, – мислеше си Петър. – Нека сатана да напира към нас като водите на прилива. Нека ни блъскат вълните на горчивина, страдание, изкушение и изпитание. За това пък в сърцата ни Светият Дух запазва душите ни идеално равновесие и пълен покой. Той ни утешава, като свидетелства, че Бог пребъдва в нас и ни уверява в истинността на Божите обещания.“