Крум плесна със ръце:

– Знаеш ли, Петре, че гробището е едно от най-богатите места на земята.

Приятелят му го изгледа недоумяващо.

– Говоря за специален тип гробище, – поясни Крум. – Там където са погребани книги, които никога не са били написани, песни, които изобщо не са се пели, изобретения, които не са били създадени и мечти, които не са оживели.

– Трагедия е, – сбърчи нос Петър, – че страхът, отлагането и съмнението държат тези подаръци заключени.

Крум въздъхна:

– Спомнян си преди време имах идея за проект, но си мислех, че сега не е подходящия момент.

– Аз бях подбуден да напиша една книга, – тъжно поклати глава Петър, – но някой ми каза да я сложа на рафта. Минаха месеци и прочетох произведението на някой, който бе написал нещо подобно. Тогава осъзнах, че съм заровил подаръка си в колебание.

– Неизползваните подаръци не избледняват, – усмихна се с тъга Крум, – те преминават просто към някой друг, който е готов да изпълни Божията воля.

– Бог не ни е дал дарове, за да се презапасяваме, а да може светът да бъде благословен чрез нас, – с болка констатира Петър.

Не чакайте! Започнете да пишете, да пеете, да изграждате и да водите това, което Бог е сложил в ръцете ви.

Единственото по-лошо от провала е да оставиш тази земя пълна с неизползван потенциал.

Синагогата бе тиха. Свитъкът бе отворен.

Исус стоеше. Четеше познати думи:

– Духът на Господа е на Мене, Защото Ме е помазал да благовестявам на сиромасите. Прати Ме да проглася освобождение на пленниците и прогледване на слепите. Да пусна на свобода угнетените. Да проглася благоприятната Господна година.

И като затвори книгата, върна я на служителя и седна.

Очите на всички в синагогата бяха вперени в Него.

Спокойно с власт Той каза:

– Днес това Писание се изпълни пред очите ви.

В този момент пророчеството стана присъствие. Обещанието прие плът. Това не бе вече само бъдеща надежда, а жива реалност.

Векове наред Израел чакаше тези думи да оживеят. Те познаваха добре пророчеството: добри новини за бедните, изцеление за съкрушените сърца, свобода за пленниците и възстановяване на зрението на слепите.

Мнозина предполагаха, че изпълнението ще дойде чрез власт, позиция или политическо спасение, но Исус им разкриваше нещо по-дълбоко.

Изпълнението на това обещание не идва със сила, а със състрадание.

Исус обяви за Себе Си:

– Духът Господен е върху Мен.
Това не бе хвалба, нито символичен език.

Всичко, което Исая бе предвидил, бе въплътено в Христос.

Където Исая говореше за освобождение, Исус носеше избавление.

Исая обещаваше изцеление, Исус докосваше рани.

Исая провъзгласи благодат, Исус разпространяваше благодат.

Поразителното е как Исус завърши четенето си. Той спря преди „деня на отмъщението на нашия Бог“.

Тази пауза бе умишлена.

Тя разкриваше сърцевината на Неговото първо пришествие. Не съд, а спасение. Не осъждане, а възстановяване.

Чрез Исус Бог се навеждаше към човечеството с милост. Вратата на благодатта бе широко отворена.

Спасението не е абстрактно.

Исус не просто освобождава хората от обстоятелствата, а от пленничеството, обвързано с идентичността им.

Бедните получават достойнство. Съкрушените получават надежда. Пленниците откриват, че са видени и познати.

Изпълнението не е само за променени условия, а за промяна на сърца.

Изпълнението изисква отговор.

За нас днес пророчеството изказано от Исая означава следното:

– Каквото е счупено, не е извън изкуплението. Каквото е вързано, не е извън свободата. Изпълнението не е просто историческо, то е продължаващо. Христос продължава да изпълнява това Писание в животи, предадени на Него.

Спрете и се вслушайте отново в Неговите думи:

– Днес това Писание се изпълни пред очите ви.

Днес надеждата е налице и се предлага свобода.

Днес Исус стои пред вас, не като далечно пророчество, а като жив Спасител.

Джон Уесли прекосяваше Атлантика. По това време той четеше в каютата си.

Внезапно усети, че силни ветрове отклоняват кораба от курса.

На предизвикателството той отговори с молитва:

– Всемогъщи и вечни Боже … Ти държиш ветровете в юмруците Си и седиш над водните потоци … заповядай на тези ветрове и на тези вълни да Ти се подчинят. Заведи ни бързо и безопасно до пристанището, където искаме да отидем,

След като се помоли, Уесли взе книгата си и продължи да чете.

На палубата всички видяха успокоени ветрове и корабът продължаваше да плава по курса.

Уесли толкова силно очакваше да бъде чут, че приемаше за даденост, че е чут.

Кирил се бе свил ниско в окопа. Падащите снаряди разтърсваха земята.

Изведнъж настъпи тишина.

Кирил извади Библията, която някой му бе дал и започна да чете.

– Чувствам топлина в себе си, когато чета тази Книга, – каза си той.

Той осъзна, че Бог бе дошъл при него, грешника, когато бе на 57 годишна възраст.

– Никога не съм изпитвал нещо подобно в живота си, – усмихна се Кирил.

Това е графична картина на Божието сърце за изгубените хора.

Божията природа не се е променила.

Нашият Пастир е решен да спаси и възстанови всеки един от нас лично, дори от най-лошите места, на които животът може да ни захвърли.

Каквито и да са обстоятелствата ви днес, Бог е тук, за да ви търси, намира и да се грижи за вас.

Петър бе на колене. Прибрал ръце пред гърдите си, той усилено се молеше.

Врагът обикаляше ядосан край него и се чудеше как да го откъсне от този разговор с Господа.

Изпращаше му мисли от вида:

„Днес пак не успя да направиш …“

„Трябваше да свършиш и това ….“

„Закъсняваш със сроковете. Шефът ти пак ще те мъмри“.

Но нищо не помагаше.

Петър се бе оставил в ръцете на Господа и слушаше гласа Му. Отчиташе грешките си и търсеше помощ и подкрепа.

Той знаеше:

– Ако искам мир, трябва да се моля.

Врагът не се измъчваше, когато той слушаше проповеди.

Изчадията на ада не се смущават, когато отваряше християнска книга, нямаше да го спрат и когато правиш дарения.

Но почнеше ли да се моли, врагът се вбесява. Той всячески се стреми да го отклони от общението му с Бога.

Молитвата има голямо значение в тази война, за това Петър се молеше усърдно и продължително.

Петър знаеше, че не може да контролира събитията, нито да определя бъдещето, защото нямаше власт за това.

Но той често си казваше:

– Има толкова много неща, които не мога да направя. Но има едно нещо, което непрекъснато е нужно да правя. Трябва да се моля.