Елена бързаше и удари една паркирана кола. Когато излезе от автомобила си, видя значителна вдлъбнатина в лъскавата червена броня на нов джип.

– Колко глупаво съм го ударила, – хвана се за главата Елена.

Сърцето ѝ сякаш падна в стомаха.

Тя бързо извади химикал и лист хартия, на която бе написала списък на продуктите, които щеше да купува. Откъсна достатъчно голямо парче от списъка, което бе празно.

И на него написа:

„Извинете, блъснах колата ви. Готова съм да поема разходите за поправката на колата ви“.

Следваше име и телефонен номер.

– Със сигурност бронята ще трябва да бъде заменена. Вероятно в размер на хиляда долара. Чувствам се толкова глупава. Съжалявам. Толкова много се срамувам, – горещи сълзи щипеха очите на Елена.

Всеки път, когато звънеше телефона ѝ голяма буца засядаше в гърлото на Елена.

Изминаха няколко седмици.

Един ден Елена вдигна телефона, без да се замисли.

– Здравейте. Аз съм Мария. Съжалявам, че ми отне известно време преди да ви се обадя, но просто исках да ви благодаря за бележката, която оставихте на колата ми, – каза непознатият глас.

— О, Боже, Мери. Благодаря, че се обадихте. Много съжалявам, че ударих колата ви. Нека поговорим за отстраняване на щетите.

– О, не за това ви се обаждам, скъпа. Просто исках да ви кажа, че оценявам любезната ви бележка.

– О, Мери, сигурна ли сте? Чувствам се ужасно за това, което направих.

– Не се притеснявайте изобщо. Лека повреда. Просто съм благодарна за прекрасният ви жест. Имайте благословен ден вие и семейството ви .

Горещи сълзи се стичаха по лицето на Елена, но сега бе по друга причина.

Това, което ѝ помогна да разбере дълбочината на Божията любяща доброта и благодат, не беше проповед или богословска дискусия.

Една дама на име Мери ѝ се обади, за да каже, че не трябва да оправя ударената ѝ броня.

Добротата не е нещо, което печелим или заслужаваме. Тя е преливане на любов, състрадание и милост в действие.

Ето така изявяваме кой е Исус и как е живял. Това е животът, който Той ни призовава да живеем.

Етнограф посети отдалечено племе от индианци.

Първо пътува със самолет, след това с джип до едно пристанище и накрая плава три дни с лодка, придружен от преводач.

В селото гостите бяха посрещнати, нахранени и сложени да спят в колиба, направена от палмови листа.

На сутринта етнографът излезе от колибата.

Преводачът не се виждаше никъде.

Голям огън димеше на централния площад.

Няколко силни мъже, с вдигнати към небето ръце, опъваха и движеха голямо парче плат, затваряйки и отваряйки пътя за дима.

Някой им крещеше ритмични команди от върха на голямо дърво. Димът от огъня се издигаше на периодични облаци с различни форми и размери.

Оцветени индианци тропаха около огъня и мълвяха нещо тихо.

Етнографа попита:

– Какво правите? Това някакъв ваш ритуал ли е?

Никой не му отговори, тъй като никой не знаеше езика му.

Чу се продължителен победоносен вик.

Мъжете навиха плата и хората се разотидоха.

От едно дърво слезе гол изрисуван индианец. Това бе изгубилият се преводач.

– Какво беше това? – попита етнографът.

– Дивотия, – махна с ръка, преводачът. – В съседното село изчезна сателитният интернет. Дадохме им нови настройки с димни сигнали.

Навлязоха с джип в едно малко афганистанско село. Бронята на колата се бе нагорещила много, не можеше да се пипне.

Сашо скочи бързо от джипа и бързо се скри на сянка под навеса. Седна, сложи автомата на коленете си и се загледа в небето.

Високо в него се рееше орел. Птицата правеше кръг, след кръг над запустялото село. Почти всички жители бяха избягали в планината. Бяха останали само старци и деца.

Към Сашо се приближи хлапак, който вдигна глава и също загледа птицата.

Момчето набра смелост и посочи с пръст орела.

– Да, – това е орел, – каза Сашо.

След това дребосъка посочи автомата и показа с движение, че иска да стреля по птицата.

– Нима ще го уцели, – присмя се Михаил.

– Нека да видим, – усмихна се Сашо и подаде автомата на хлапака, като извади всички патрони, но остави само един в него.

Ръцете на детето бяха слаби, то едва дигна тежкия автомат. След това приклекна и започна да следи птицата, като се прицелваше внимателно.

Войниците го наблюдаваха любопитно.

Лицето на малкият афганистанец стана сурово, сякаш изсечено от като камък.

И когато орелът правеше поредния кръг, прозвуча изстрел.

Стана нещо, който никой не бе очаквал. Реещият се в небесата орел падна на няколко крачки от навеса. Хлапакът изтича до птицата, хвана я за крилото и я повлече нататък към селото. След него оставаше кървава диря.

– Тези никога няма да ги победим, – каза Михаил.

– Тук ще загубим много момчета, – добави с тъга Сашо. – Много от дошлите на тази земя няма да видят отново родителите и съпругите си.

Имало е време, когато са били обединени стопанствата, в така наречените ТКЗС-та. Не  е като сега, гледаш обширна площ цялата в бурени и драки, на кого е никой не знае, но земята пустее и не дава добри добиви.

В едно ТКЗС отсам планината, хората работеха задружно и се трудеха усилено. Мързеливите гонеха, а трудолюбивите награждаваха.

Предстоеше жътва. Хората запретнаха ръкави, машините не спираха денонощно и приключиха най-рано от всички стопанства в околността.

Председателят на ТКЗС Продан Славчев каза на отчетното събрание:

– Благодаря ви за тази кампания. Първенци сме в прибирането на реколтата. Редно е всеки труд да се възнагради подобаващо. За това съм решил да организирам една екскурзия за всеки от вас, който денонощно бе на полето по време на кампанията.

Предложението му бе посрещнато с бурни ръкопляскания, усмивки и възклицания.

– Наш Продан си е такъв, все гледа да насърчи трудолюбивите.

– Винаги ни е помагал, липсва ли нещо, пали джипа,няма и час, и го доставя.

– С такъв човек всеки е съгласен да работи. Ето сега и екскурзия организира…….Добро сърце има.

– Умел организатор е и умее да печели сърцата на хората.

А той вървеше сред тях, усмихваше им се, здрависваше се с всеки и не забравяше да го попита за домашните. Имаше рядката дарба да помни лица, имена, дори и роднините им.

На уречения ден автобусът потегли, с весели и радостни хора, които очакваха да видят онези кътчета на страната, които още не бяха посетили. За да бъде всичко, както трябва Продан предвождаше групата.

Не бяха изминали още двадесетина километра, когато ги пресрещна джип. От него слезе едър мъж, който махна на автобуса да спре.

– Какво съм направил, правилата ли съм нарушил? – притесни се шофьорът на автобуса.

– Нищо нередно не правим, – каза Продан. – Ако имат някакви забележки ще се съобразим с изискванията им, но без да посягат на екскурзията ни.

Мъжът приближи и ясно каза:

– Тук ли е Продан Славчев?

Продан стана и кратко каза :

– Да.

Без много обяснения, мъжът заяви:

– Трябва да ви заведа в Окръжния комитет на Партията за справка.

Продан махна ръка на спътниците и като слизаше от автобуса им пожела:

– Приятно прекарване. И гледайте да се повеселите и заради мен.

Откараха го с джипа. Продан нищо хубаво не очакваше от такова отзоваване.

Когато пристигна го въведоха в една голяма стая, вероятно използвана за събрания.

Там го срещнаха двама намръщени мъже.

– Какво си въобразявате? – извика гневно единият.

– Какви ги вършиш, Продане, жътвена кампания, а ти си повел хората си на екскурзия!

– Екскурзията е за награда, – кротко обясни Славчев. – Хората ожънаха и прибрахме житото.

– Каква награда! – сопна се първият. – Около вас стопанствата изостават с жътвата. Машините ви стоят без работа. Защо не отидохте да им помогнете?

И двамата мъже, не искаха да чуят, че хората денонощно са се трудили, че са вложили всичките си сили, и че всеки от тях се нуждае от почивка, защо не и екскурзия.

– От утре, Славчев, няма да сте председател на това стопанство, ще работите в местната кланица.

– Но аз съм агроном и нищо не разбирам от животни, – възпротиви се Продан.

Кой ти слуша човекът, който бе организирал хората бързо и навреме да приберат реколтата.

Петър Незнакомов е геофизик. Един ден бе поканен да отиде на геофизическо парти.
Навървиха се три джипа. И хората се качиха по местата си.

Петър седна във втората кола отпред, а зад него седем души седяха върху сгъваеми пейки.

Пътя бе спокоен и много рядко срещаха коли. Все пак това бе в планината.

Изведнъж пред тях се появи безкрайно море от овце, края му се не виждаше. И докато овчарят да се усети, двама слязоха от първата кола, хванаха един овен и го набутаха в колата.

– Ще падне голям ядене, – каза Камен, които наблюдаваше нещата от третата кола.

Изведнъж овцете се разделиха и се отвори път да минат. Те продължиха пътя си, без повече нищо да ги безпокои.

След няма и половин минута от предния джип изскочиха хората като луди и хукнаха да бягат, сякаш някой бе хвърлил граната в колата.

В останалите коли започнаха да се споглеждат.

– Какво им стана на тези?

– Да не са полудели?

– Какво ли ги е уплашило“

Въпросите валяха, но никой не смееше да слезе от колата, за да провери, какво става.

Накрая Мито се престраши, слезе и се отправи към изоставената кола. Надникна плахо в нея…. Това, което последва изненада всички.

Мито се хвана за корема и започна да се смее неудържимо.

Няколко души наскачаха от колите и отидоха да видят на какво толкова се смее старият им приятел.

Когато го наближиха, той сочеше нещо в колата и продължаваше да се смее.

– Бай Мито, какво става?

Възрастния човек прекъсна смеха си и обясни:

– Нашите глупаци са качили в джипа не овен, а вълкодава, които пази овцете….

Сега цялата група се заля от смях. Хората започнаха да се тупат по раменете и непрекъснато да се смеят.

– Това са само Симеонов и Кривошиев, те не могат да различават овен от куче, – каза Стоил.

Още дълго време се смяха по пътя след като всички се прибраха по колите.