Елена бързаше и удари една паркирана кола. Когато излезе от автомобила си, видя значителна вдлъбнатина в лъскавата червена броня на нов джип.

– Колко глупаво съм го ударила, – хвана се за главата Елена.

Сърцето ѝ сякаш падна в стомаха.

Тя бързо извади химикал и лист хартия, на която бе написала списък на продуктите, които щеше да купува. Откъсна достатъчно голямо парче от списъка, което бе празно.

И на него написа:

„Извинете, блъснах колата ви. Готова съм да поема разходите за поправката на колата ви“.

Следваше име и телефонен номер.

– Със сигурност бронята ще трябва да бъде заменена. Вероятно в размер на хиляда долара. Чувствам се толкова глупава. Съжалявам. Толкова много се срамувам, – горещи сълзи щипеха очите на Елена.

Всеки път, когато звънеше телефона ѝ голяма буца засядаше в гърлото на Елена.

Изминаха няколко седмици.

Един ден Елена вдигна телефона, без да се замисли.

– Здравейте. Аз съм Мария. Съжалявам, че ми отне известно време преди да ви се обадя, но просто исках да ви благодаря за бележката, която оставихте на колата ми, – каза непознатият глас.

— О, Боже, Мери. Благодаря, че се обадихте. Много съжалявам, че ударих колата ви. Нека поговорим за отстраняване на щетите.

– О, не за това ви се обаждам, скъпа. Просто исках да ви кажа, че оценявам любезната ви бележка.

– О, Мери, сигурна ли сте? Чувствам се ужасно за това, което направих.

– Не се притеснявайте изобщо. Лека повреда. Просто съм благодарна за прекрасният ви жест. Имайте благословен ден вие и семейството ви .

Горещи сълзи се стичаха по лицето на Елена, но сега бе по друга причина.

Това, което ѝ помогна да разбере дълбочината на Божията любяща доброта и благодат, не беше проповед или богословска дискусия.

Една дама на име Мери ѝ се обади, за да каже, че не трябва да оправя ударената ѝ броня.

Добротата не е нещо, което печелим или заслужаваме. Тя е преливане на любов, състрадание и милост в действие.

Ето така изявяваме кой е Исус и как е живял. Това е животът, който Той ни призовава да живеем.

Денчо бе закъсал с финансите. Той знаеше, че ако даде определен процент на Бога, всичко ще се оправи.

И един ден Денчо обеща:

– От заплатата си за първата седмица ще дам един долар.

След време дохода му се увеличи и той трябваше да даде сто долара, а после петстотин.

В началото, когато даряваше сърцето му бе преизпълнено с радост, но с течение на времето не му се искаше да дава тогава огромна сума от парите си.

На свой приятел Денчо обясни:

– Виж, когато давах обещанието си то бе само за един долар, но сега трябва да давам петстотин. Прекалено много ми се вижда. Мога ли да го отменя?

Неговият приятел каза:

– Страхувам се, че не можеш да получиш освобождаване от обещанието, но има нещо, което можем да направим. Можем да коленичим и да помолим Бог да намали доходите ти, така че да можеш да си позволиш да дадеш отново долар.

Бог заслужава най-доброто. Ако те е благословил, попитай го как можеш с това благословение да благословиш и другите.

За Петър този период бе лош относно финансите. Бяха тежки времена.

Той бе художник, но галерията, в която излагаше картините си бе закрита.

Премести се в друга страна, но го налетяха неприятности.

Петър срещна свой приятел писател, който постоянно се наливаше.

Той извади последните си двадесет долара, устрои богата трапеза според възможностите си и казал на писателя:

– Парите временно са малко.

Забележете, той не каза:

„Нямам пари, а че те са временно малко“.

Скоро Петър разбогатя. Върна се и се преумножи състоянието му.

– Може би в това е секретът, – усмихваше се Петър, когато го питаха, защо е толкова спокоен, когато няма достатъчно средства, – парите временно са малко, но все пак ги има. След това отново нещата ще се възстановят и дори ще се подобрят.

Здравето може да се влоши, но след това човек може да укрепне.

Отношенията с някой могат да се развалят, но после да се подобрят.

Писателят бил беден, но той не посмя да нагости изпадналия в нужда художник с това, което имаше в джоба и за това си остава такъв.

Художникът макар и временно изпаднал в немилост, бе щедър с това, което притежаваше и възстанови положението си.

Брат му почина, а във вестника той прочете на некролога своето име и фразата:

„Търговецът на смъртта е мъртъв “.

Да, той бе изобретил динамита и натрупа състояние, помагайки на хората да се убиват едни други.

Познахте, това бе Алфред Нобел.

Тази фраза в преждевременния му некролог го порази и той се закле:

– Ще променя нещата с наследството си.

Осем години по-късно Алфред наистина почина, оставайки девет милиона долара.

В завещанието си той написа:

„Лихвата от тези девет милиона да се дава на хора, чиято работа е в полза на човечеството“.

Алфред Нобел получи възможността да прочете собствения си некролог и да направи промени, преди да е станало твърде късно.

Какво бихте направили, ако ви се даде същата възможност?

Ако искаш да повдигнеш себе си, повдигни някой друг.

Катедралата Нотр Дам в Париж беше впечатляваща сграда. Архитектурата ѝ пленяваше от пръв поглед. Нейните витражи и красиви ѝ елементи оформящи вътрешността на зданието,  спираха дъха на всеки.

Много векове тя се извисяваше над Париж, но се нуждаеше от обновяване и ремонт. За съжаление той започна едва след възникналия опустошителен пожар, който нанесе много щети на старото здание.

Хората, които обичаха тази осем вековна забележителност, жертваха милиони долара, за да я възстановят.

На каменната структура трябваше да се поставят допълнителни бетонни и метални колони, които да поддържат цялата конструкция. Повреденият интериор и неговите ценни артефакти трябваше да бъдат ремонтирани.

Усилията си заслужаваха, защото за мнозина тази древна катедрала стоеше като символ на надеждата.

Това, което е вярно за сградите, е вярно и за нас. Телата ни, както тази стара църква, в крайна сметка изглеждат доста износени след определен период от време.

Но има добра новина за всеки от нас. Докато губим физическата си жизненост и младост, нашата духовна същност непрекъснато се подновява и расте.

И как можем да постигнем това?

Облягайки се на Светия Дух, Той ни изпълва и преобразява. Нашата духовна нужда от растеж никога не спира, независимо от това, как изглеждат нашите „къщи“.

„Затова ние не се обезсърчаваме, но ако и да тлее външният наш човек, пак вътрешният всеки ден се подновява“.