Лиляна погледна към събралите се момичета попита:

– Какво според вас е вярата?

– Просто признаването на съществуването на Бог, – заяви смело Милена.

– А може би това е ключа за благословения, – предположи Елена.

– Мнозина се борят с вярата, особено когато животът стане предизвикателен, – отбеляза Василена.

Лиляна се усмихна:

– Но какво ще стане, ако ви кажа, че вярата не е просто нещо, което имате, това е нещо, което живеете? Вярата е повече от моментно решение. Това е начин на живот, който избираме ежедневно.

– Съгласна съм, че има разлика между вяра и вяра, – поклати глава Даниела.

– Уточни по-ясно мисълта си, – повдигна вежди Жанет.

– Вярата често се отнася до интелектуално съгласие или приемане, че нещо е вярно. Например, може да повярвате в съществуването на Бог или историческите факти за Исус. В случая вярата обаче не е задължително да трансформира живота или действията ни.

– Демоните също имат вяра, – уточни Станка. – Знаят, че Бог съществува. Те признават властта на Исус. И все пак тяхното „вярване“ не води до подчинение или трансформация.

– Вярата води и до спасение, когато се съчетае с изповед, – добави Даниела. – Тя е достатъчна, за да ни спаси, но не стига, за да ни поддържа през житейските предизвикателства.

– Вярата започва да се развива, когато чуваме и приемаме Божието Слово, – опита да обобщи Лиляна. – За разлика от интелектуалната вярата, която признава истината, истинската вярата действа върху тази истина с пълно доверие в Божия характер и обещания. Вярата надхвърля умственото познаване на нещо. Тя обхваща доверие и дълбоко вкоренена увереност, която влияе върху поведението и решенията. Катрин Кулман казва: „Вярата е, когато спреш да вярваш само с главата си и започнеш да вярваш с живота си“.

Вяра е съзнателен избор и усилие. Тя действа дори, когато обстоятелствата подсказват друго.

Този преход не се случва автоматично. Той се развива, докато умишлено се ангажираме с Божието Слово и избираме да Му се доверяваме ежедневно, особено когато животът няма смисъл.

Започна Световното първенство по футбол. Множество мъже и младежи впериха поглед в екрана.

Тимотей се замисли:

– Какъв е паралела между футбола и Бога?

Брат му Младен, който обичаше да философства, веднага се включи:

– Погледни ролята на вратаря. Той защитава последната линия. Бдителен, зорък и добре позициониран, за да пази това, което има най-голямо значение.

– А в духовен смисъл? – попита Тимотей.

– Той е пазач, който различава, застъпва се и стои в пролома, – отговори Младен.

– Да, точно така, – възкликна Тимотей. – Както вратарят защитава смело целта, вярващите са призовани да пазят сърцата, семействата и общностите си чрез молитва и непоколебима вяра.

– Знаеш ли, – Младен се почеса по главата, – вратарят ми напомня, че защитата не е пасивна. Тя изисква бдителност, готовност и доверие в Този, Който наистина спасява.

Тимотей се усмихна:
– Вратарят не гони топката навсякъде. Той остава позициониран, прозорлив кога да се движи и кога да стои твърдо. По същия начин духовните стражари са призовани да различават сезоните, да се молят стратегически и да стоят твърдо в истината, знаейки, че победата в крайна сметка принадлежи на Господ.

Елена се взираше в тъмнината. Вентилаторът на тавана продължаваше да се върти над нея.

Съпругът ѝ още спеше.

След минути алармата ще звънне и Елена ще се изстреля като гюле от оръдие, готова за срещи, мърморенето на шефа и какво ли още не.

За кой ли път щеше да приготви закуска, графици и …?

Не ѝ оставяше време да осмисли живота си.

– Какъв е смисълът на живота? – бе попитала Елена. – Защо правим лоши избори?

Въпросите валяха безпощадно.

Днес колегата Дамян бе ѝ казал:

– Знаеш ли, че Бог отговаряна житейските проблеми с една дума.

Елена отвори широко очи:

– И коя е тя?

– Благодат.

– Нищо не разбирам, – намръщи се Елена. – Какво е това?

– Бог казва:“Ще ви дам ново сърце и ще вложа във вас нов дух“. Това е благодат.

Елена недоумяващо повдигна рамене.

А колегата ѝ уточни:

– Благодатта ни призовава да се променим и ни дава силата да преодоляваме препятствията.

Дядо Петко се оплакваше:

– Вчера усетих стягане в гърдите. Имах проблем с дишането и силни болки. Мислех, че съм получил инфаркт.

– Когато човек правилно разпознава симптомите, не бива да ги пренебрегва, – наблегна чичо Стоян. – Трябва да спре и да разбере – забеляза Митко. – Ако мислим, че тези признаци са за сърдечен удар, можем и да грешим. Възможно е това да се окаже реакция на тялото при стрес.

Михаил замахна с ръка:

– Сърдечните пристъпи са опустошителни и отнемат живота на твърде много хора.

– Но симптомите на духовен инфаркт също са опустошителни, – възрази Здравко.

– Духовен инфаркт? – реагираха учудено няколко човека.

– Това е, когато спираме да сънуваме, не желаем да се молим, губим вярата си, вече не се надяваме на нищо, спираме да обичаме, – поясни Здравко. – Вместо да прегръщаме живота, ние го анализираме. Не преследваме мечтата си, а се задоволяваме с нещо поносимо и предвидимо. Избираме скуката, защото тя просто има повече смисъл.

Стефан се намести по-добре на стола си и добави:

– Като деца се раждаме с духовен компас, чрез който получаваме големи очаквания. Като възрастни животът обикновено се превръща в поредица от изчислени рискове. Приключението е анулирано и очакването умира. Задоволяваме се с … ами … по-малко.

– Но тъй като ние познаваме причините, поради които спряхме да живеем, мечтаем и вярваме, можем да обърнем техните ефекти върху нашия живот. А именно да преследваме мечтите си и да се борим за съдбата си, – обади се Марин, мълчаливецът в групата.

– По същия начин можем да променим това, което влиза в сърцето ни и се научим как да упражняваме Божията истина, с една единствена цел да обърнем дългосрочните ефекти на духовния инфаркт.

Камен бе вперил поглед в телефона си. Пръстите му се движеха много бързо по него.

Родителите му го викаха, но той не реагира.

Лиляна, съседката им, му подвикна:

– Камене, родителите ти ….

Момчето не вдигна изобщо глава.

Лиляна се замисли:

– Изглежда тук връзката е прекъснала отдавна.

Тончо, съпругът ѝ я попита:

– Каква връзка е прекъснала?

– Много често, когато децата поискат да поговорят с родителите си или желаят да им покажат нещо, тяхната реакция е, познай каква?

– След малко, сега не мога или зает съм, – ухили се Тончо.

– Лошото е, че това продължава дълго, – свъси вежди Лиляна. – И идва време, когато децата вече не се обръщат към родителите си и не ги чакат да намерят време за тях. А резултатът е плачевен.

– Права си, – съгласи се Тончо, – те викат децата си, но вече изобщо не ги слушат. Защо?

– Защото няма смисъл, – подчерта Лиляна.

– Е има и друга страна, – усмихна се Тончо. – Детето седи до тях, но е вече с телефона в ръка.

– И ние бяхме такива, – тъжно поклати глава Лиляна, – добре, че се усетихме на време. Днес нямаше да имаме диалог с нашите деца, ако продължавахме да ги игнорираме.