Бе късна пролет. Кирил завърши семинарията и се помоли:

– Господи изпрати ме където искаш, в някоя малка църква или християнска организация……

Но отговор не получи.

Тогава си намери работа като шофьор на автобус. Района в който караше, бе доста опасен. Славеше се с грабежи, убийства и изнасилвания.

Всяка сутрин в автобуса се качваха група младежи. Те не си купуваха билет, возеха се колкото си искат и пренебрегваха предупрежденията на Кирил.

– На това трябва да се сложи край, – каза си младият шофьор.

На следващата сутрин Кирил се оплака на един полицай, който стоеше наблизо. Офицерът се качи в автобуса и се обърна към непокорните младежи:

– Трябва да платите билетите си, както правят всички, който ползват градския транспорт, – след което слезе.

Навели глави хулиганите платиха, но когато останаха сами с Кирил го пребиха на последната спирка.

Ризата му бе окървавена. Липсваха му два зъба. Очите му бяха подути, а пари нямаше. Бяха го обрали.

Дадоха му болнични за няколко ни и Кирил се прибра в дома си.

Той бе объркан и разочарован. Голяма физическа болка сковаваше тялото му.

Прекара една неспокойна нощ, търсейки Господа:

– Къде е Бог във всичко това? – разгневен викаше той. – Молех се за служба. Бях готов да ида навсякъде, да правя каквото и да е …. и каква благодарност получавам за всичко това!?

В началото на следващата седмица той повдигна обвинение срещу шайката, която го бе пребила. Младежите бяха арестувани и изправени пред съдията.

Кирил седеше в съдебната зала и наблюдаваше тези несретници.

Изведнъж почувства голямо състрадание към тях.

Яростта и негодуванието му се стопиха и отстъпиха място на прошката и любовта.

„Нима не виждам, колко добър и търпелив към мен е Бог? – помисли си Кирил. – Сляп ли съм, че Неговата доброта ме отвръща от греха?“

По-късно Кирил започна да посещава осъдените младежи в затвора. Там им разказваше, как се бяха изменили възгледите му по време на съдебния процес.

Това помогна на част от тях да се променят.

На празника в църквата решиха след програмата на младежите да разиграят томбола. Обявиха го на едно от събранията и това се прие с небивал възторг.

– Събраните средства от томболата, – обяви Васил, когото бяха избрали, да организира нещата, – ще бъдат дадени в детския дом за изоставени деца.

Дойде и дългоочакваната вечер. Младежите бяха се добре постарали и всички с радост и ръкопляскания съпровождаха всяко тяхно изпълнение.

Накрая излезе Васил и тържествено съобщи:

– Може би чакате с нетърпение този миг, когато ще започне томболата. Извадете билетчетата си и следете внимателно, номерата, които се изтеглят.

На сцената бе извикана малката Галя, за да изтегли печелившите числа. Галя бръкна с малката си ръчичка в дълбоката шапка и всички затаиха дъх.

– Номер 8, – обяви Васил, след като взе малкото листче от малкото момиченце.

Дядо Горан се надигна и със сияеща усмивка се насочи към подиума, за да получи своята награда.

Там имаше лавица отрупана с плодове и какво ли още не.

– Дядо Горане, избери си каквото желаеш от тези подаръци, – подкани го Васил.

Старецът бързо обходи с поглед наредените подаръци и грабна една голяма диня. Последваха ръкопляскания и радостен смях.

Продължи тегленето на билетчетата и хората весело избираха от предложените им подаръци. Един взе връзка банани, друг копринен шал, трети топли ръкавици, четвърти бурканче с мед, ….

Баба Мина седеше най-отзад. Тя от скоро посещаваше църквата. Но макар и на 86 години, тя бе срещнала Исус и бе предала сърцето си на Него.

– Номер 89, – прозвуча малко уморено гласът на Васил.

Баба Мина трепна. Тя погледна билета си и се усмихна, след което се изправи и тръгна към подиума.

– Извинявайте, – каза смутено Васил, – не останаха много неща. Какво избрахте?

Старицата погледна на горният рафт и протегна ръка. Там се намираше Библия с тъмни корици.

Когато ѝ подадоха книгата, жената бързо я разтвори и радостно възкликна:

– Точно като за мен, с едри букви.

Старицата прегърна Библията и я притисна към гърдите си. Така щастлива тя се отправи към мястото си.

Когато свърши празникът, Васил каза:

– Всеки от вас получи подарък, който си хареса, но най-големият дар се падна на баба Мина.

Повечето от хората наведоха глави, защото всеки от тях бе търсил нещо временно, което да го зарадва на момента, а тази старица бе избрала най-добрата част.

Днес навсякъде в малкия град обикаляше една пъстра кола, която съобщаваше за цирка, които бе разтворил шатрата си близо до центъра.

Много деца се усмихваха, а после хукваха към родителите си да измолят пари за билет. Повечето от тях не бяха виждали истински цирк. Гледали бяха по телевизията акробати, жонгльори и какви ли не циркови номера и изпълнители, но друго си е, когато се види всичко това на живо.

Павел очакваше с нетърпение вечерта, защото с братчето си Ради и родителите си щяха да бъдат под цирковата шатра.

Час преди представлението, двамата братя бяха неспокойни и през пет минути питаха:

– Колко е часа?

– Няма ли вече да тръгваме?

– Ами ако са започнали по-рано, – суетеше се Ради.

– Не се безпокой, – утешаваше го Павел, въпреки че и на него сърцето му тръпнеше в очакване, – има определен час за това и те го спазват.

Най-сетне настъпи и дългоочаквания момент. Те бяха в цирка.

Всичко бе много вълнуващо и интересно, но когато излезе едно дребно куче с дресьора си, изведнъж всички се умълчаха.

Кучето и мъжът изпълняваха различни пантомими. Хората се смееха и им ръкопляскаха.

Удари барабан тържествено и предизвикателно, шатрата се изпълни с напрежение.

Мъжът подаде с въображаема лъжица нещо на мъника, който весело въртеше опашка.

Изведнъж кучето започна да трепери и да се мята. Явно човекът все едно му бе дал отрова. Малко след това кучето се просна мъртво. Мъжът го хвана за единият крак, влачеше и го дърпаше след себе си.

От публиката се чуха охкания и тежки въздишки.

Дресьорът остави кучето и го посочи с ръка, един вид: „Ето мъртво е. Не шава“.

Дребен старец възкликна и посочи с пръст, към „мъртвото“ животно. Кучето  пошавна, сякаш се пробуждаше от дълбок сън. След това вдигна глава, огледа се насам натам и весело скочи на крака.

Павел и Ради се изправиха,  започнаха да ръкопляскат и да викат:

– Браво!

– Това куче е цял артист!.

Хората ги последваха и вълна от радост, възклицания и приветствия изпълни шатъра.

Кучето стоеше спокойно. То само махаше весело с опашка. Косматият герой, като че ли нищо не забелязваше и тези аплодисменти не бяха за него.

Кучето с голяма преданост и любов гледаше дресьора си, за него нямаше по-голяма награда от одобрението на човека, който го бе обучавал.

Тиха звездна вечер. Двойки се разхождаха наслаждавайки се на тишината и спокойствието на гората и почивния комплекс наблизо.

По една от алеите вървеше малко бездомно момче. Дрехите му отдавна бяха изгубили цвета си, а от обувките му издайнически се показваха мръсните пръсти на краката му. То протягаше ръка на всеки добре облечен, който минаваше край него и смънкваше нещо неопределено, което трудно можеше да се квалифицира като човешка реч.

До малкият просяк приближи една весела компания от момчета и момичета. Един от младежите пъхна в ръката на момчето билет за прекрасна почивка край морето.

Детето огледа малкото бяло листче и тъй като това не бе банкнота, с която можеше да си купи нещо, сложи го в ъгъла при другите неща в голямата кутията, където спеше през нощта. Там се криеше от дъжда и студения вятър.

Горкото момче! То не знаеше какво бе получило!

И вместо да яде хамбургери с пържени картофи, ябълкова торта и сладолед, момчето се сви под покрива зад вратата и изяде разваленото месо, което бе събрало през деня от контейнера.

Такъв е изборът, който правим всеки път, когато се изправяме пред решението да кажем „да“ или „не“ на този свят.

Божите удоволствия представляват несравним банкет, който стои пред нас. Масата от духовни наслаждения, които сме опитвали, ни освобождават от празнотата, заради която търсим земни развлечения.

Начинът да се освободи сърцето от господството на греха е да се наслаждаваме на Бога.

При всички обстоятелства за всяко решение решете да кажете „да“ на плановете и целите на Бога за живота ви.

Святостта е превъзходно удоволствие, което надхвърля всичко, което грехът може да ти предложи.

Търсейки по-добър живот, можеш да стигнеш до трагичен край. Хубавото е, когато човешката доброта има последната дума.

Ангелина бе чула, че там в далечната чужбина предлагали добри условия на работа и плащали не малко. И тя взе решение да замине. Единственият проблем бе, че нямаше достатъчно пари за самолетен билет. Тогава намисли да тръгне така, на автостоп или да моли да я вземат минаващи товарни коли.

До като имаше пари бе лесно, но средствата свършиха, а тя бе още на средата на пътя.

Един от шофьорите, щом чу молбата ѝ, се усмихна и каза:

– Няма значение, качвай се.

Ангелина благодари възторжено и се качи в камиона при непознатия. Спряха да нощуват и мъжът я изнасили. Когато момичето се възпротиви, той се изсмя и каза:

– Като нямаш пари да платиш за пътуването си, ще плащаш с тялото си.

Най-накрая Ангелина пристигна до желаното място. Но имаше няколко проблема, освен травматичния стрес, който бе получила при срещата си с грубо постъпилия с нея шофьор, тя бе забременяла. Нямаше семейство, нито пари. Бъдещето я плашеше.

Някаква жена се смили над нея и ѝ даде хапче, за да прекрати бременността, но Ангелина започна лошо да кърви. Тя се бе безпомощна и уплашена. Нуждаеше се от помощ, но не знаеше към кого да се обърне. Никого не познаваше в този голям град.

Пред нея стоеше една жена, която държеше малко дете, което плачеше. Ангелина реши да разговаря с нея, но преди да направи какъвто и да е опит, тя припадна. Тялото ѝ бързо се свлече на земята.

Около нея се засуетяха хора. Отнесоха я в една клиника.

След прегледа се установи всичко. Повечето от хората се отдръпнаха от Ангелина, само една жена пожела да я прибере и да се погрижи за нея.

Така Ангелина попадна между християни. Те я подкрепиха и се погрижиха за нея до раждането. Въпреки с всичко  преживяно Ангелина роди живо и здраво дете.

Новите ѝ приятели ѝ помогнаха да си намери работа и да се погрижи за детето си. Това бе най-малкото, което направиха за нея.  Бог срещна Ангелина и сега тя е на път да се възстанови и изцели емоционално. В нея беше започнала да зрееше надежда за бъдещето.