Станчо бе навел глава.

– Думите му ме пронизаха като с нож. Те проникнаха дълбоко в мен, – оплака се той на приятеля си.

– Човек не е мъдър, ако не знае какво и как да го каже, – отбеляза Димо.

– Това си бе пълна обида, – тъжно въздъхна Станчо, – но не мога да се държа така, все едно нищо не е казал. Това е като рана.

– Раната може да зарасне, когато е наранено тялото, но все пак остава белег, – добави Димо. – Безразсъдните думи могат да унищожат човека, дори да го убият.

– Така е, – съгласи се Станчо. – Думите са станали причина за убийства, самоубийства и реални войни. Те убиват психологически.

– Ето, – Димо вдигна показалецът си на дясната ръка, – кажи на едно дете, че е глупаво и безполезно. И да порасне прекарва живота си опитвайки се да се отърве от съмненията, които си посял в него, – повдигна веждите си Станчо.

– Думите нараняват, те са токсични. Щом попаднат на земята, замърсяват всичко, – категорично заяви Димо. – Пръчките и камъните могат да ти счупят костите ти, но думите унищожават душата.

– Освен това, – поклати глава Станчо, – ако са прибързано казани, не са обмислени добре, водят до много тежки поражения.

– Иска ми се, – възкликна Димо, – да не наранявам някого по този начин, а да говоря думи, които привдигат, насърчават и успокояват човека.

Бе късна пролет. Кирил завърши семинарията и се помоли:

– Господи изпрати ме където искаш, в някоя малка църква или християнска организация……

Но отговор не получи.

Тогава си намери работа като шофьор на автобус. Района в който караше, бе доста опасен. Славеше се с грабежи, убийства и изнасилвания.

Всяка сутрин в автобуса се качваха група младежи. Те не си купуваха билет, возеха се колкото си искат и пренебрегваха предупрежденията на Кирил.

– На това трябва да се сложи край, – каза си младият шофьор.

На следващата сутрин Кирил се оплака на един полицай, който стоеше наблизо. Офицерът се качи в автобуса и се обърна към непокорните младежи:

– Трябва да платите билетите си, както правят всички, който ползват градския транспорт, – след което слезе.

Навели глави хулиганите платиха, но когато останаха сами с Кирил го пребиха на последната спирка.

Ризата му бе окървавена. Липсваха му два зъба. Очите му бяха подути, а пари нямаше. Бяха го обрали.

Дадоха му болнични за няколко ни и Кирил се прибра в дома си.

Той бе объркан и разочарован. Голяма физическа болка сковаваше тялото му.

Прекара една неспокойна нощ, търсейки Господа:

– Къде е Бог във всичко това? – разгневен викаше той. – Молех се за служба. Бях готов да ида навсякъде, да правя каквото и да е …. и каква благодарност получавам за всичко това!?

В началото на следващата седмица той повдигна обвинение срещу шайката, която го бе пребила. Младежите бяха арестувани и изправени пред съдията.

Кирил седеше в съдебната зала и наблюдаваше тези несретници.

Изведнъж почувства голямо състрадание към тях.

Яростта и негодуванието му се стопиха и отстъпиха място на прошката и любовта.

„Нима не виждам, колко добър и търпелив към мен е Бог? – помисли си Кирил. – Сляп ли съм, че Неговата доброта ме отвръща от греха?“

По-късно Кирил започна да посещава осъдените младежи в затвора. Там им разказваше, как се бяха изменили възгледите му по време на съдебния процес.

Това помогна на част от тях да се променят.

Когато Анета беше малка се страхуваше да стои в къщи, защото майка ѝ бе алкохоличка. Тя я биеше, дърпаше за косите и крещеше:

– Ти си моето наказание……Заради теб си съсипах живота……Къде е онзи красавец сега да види, какво копие е сътворил…

А след това плачеше, прегръщаше малкото телце на Анета и мълвеше:

– Прости ми, дете, аз съм пропаднала жена……. алкохоличка.

Анета бягаше от прегръдките на майка си и се криеше в градината сред люляковите храсти. Там се чувстваше по-сигурна.

Гъстите им листа се извиваха нагоре, а духнеше ли вятър свеждаха клони към земята. Така се образуваше пространство, където можеше да се скрие.

Там бе тъмно, но през люляковите клончета виждаше слънцето.

– Тук никой не ме вижда, – шепнеше малкото момиченце.

Чувстваше се сигурна скрита в люляковите храсти.

Анета е вече голяма. Майка ѝ отдавна почина и я остави съвсем сама. Сега светът за младото момиче също изглеждаше плашещо място, както порутения ѝ дом едно време.

И как няма да е? Новините са изпълнени със съобщения за земетресения, наводнения, пожари, епидемии, терористични атаки, жестоки убийства, финансова криза.

Но сега тя не се нуждаеше от конкретно място, където да се скрие от ужасите в този свят. Чрез Исус Христос бе благословена с „Божия мир, който никой ум не може да схване“.

Сега Анета имаше сигурно свое прибежище, което никой не можеше да ѝ отнеме. Да, Бог бе нейната закрила и защита.

Пазачът почука и зачака отговор. После отвори вратата и влязоха в стая облицована с груб камък.

Един мъж седеше с кръстосани крака в средата на стаята.  Четеше на бледата светлина Корана. Не вдигна поглед и не ги поздрави.

Тактиката му за надмощие не впечатли Ефросина.

– Знаеш ли кой съм? – попита той, след като почтително затвори книгата.

– Дяволчето Фют? – реши да го подразни Ефросина.

– Ще бъдеш ли моят Ян Бибиян?

– Без мене в тази игра.

– Това не е съвсем по вкуса ми, но съм сигурен, че може да се уреди нещо.

Ефросина нямаше желание да го остави да се преструва на нещо различно от чудовището, което всъщност бе.

– Никой не знае истинското ти име, но си известен като Джема. Искаш да унищожиш Израел и да създадеш ислямска държава, която ще се простира от Афганистан до Мароко. А ти ще си… султан ѝ?

– Не съм сигурен каква ще е титлата ми – отвърна  Джема. – Султан звучи добре. Хареми, дворцови интриги ….

Джема я изгледа предизвикателно:

– Вашият Христос е казал: „Блажени миротворците“. Знаеш ли, че той е и пророк на исляма? Не последният, разбира се. Последният е Мохамед, но вашият Спасител е признат за велик учител.

– И моята, и твоята религия боготворят Исаак и Авраам, – каза Ефросина.

– Но вие не вярвате в Неговите последни послания до последния му избран пророк, в святите му думи, написани чрез Мохамед и изложени в Корана.

– Моята вяра започва и свършва със смърт и възкресение.

Джема сдържа хапливия си отговор и каза:

– Вярваш ли, че си блажена? Че си благословена?

– Вярвам, че работата да се сложи край на насилието е благословена.

Той кимна.

– Добре казано. Но защо? Защо искаш мир?

– Нима не е очевидно?

Ефросина беше очаквала словоизлияния за злините на Запада, с които да оправдаят масовите убийства. Беше слушала записи на техни ръководители и бе гледала десетки видеозаписи с фанатизирани мъченици.

Тя искаше да разбере с какво  Джема се различава от тях, макар че разликата в случая бе без значение.

– Мирът означава застой и криза, – каза  Джема. – Когато човек живее в мир, душата му атрофира, а творческият му дух умира. Единствено в стълкновение ние сме съществата, за които Аллах ни е предназначил. Войната води до смелост и саможертва. А какво носи мирът? Нищо.

– Мирът носи процъфтяване, прогрес, благосъстояние, благоденствие и щастие.

– Това са плътски неща, а не духовни. Твоят мир иска само по-голям телевизор и по-лъскава кола.

– А твоята война носи страдание и отчаяние, – противопостави се Ефросина.

– Не удобството на луксозен дом, а опита от споделени трудности, ни сближава с Аллах. Не твоята демокрация, рок музика или порнографски филми. Те ни отвличат от истинската причина за съществуването ни. Единственото ни предназначение на земята е да служим на волята на Аллах.

– Кой знае каква е волята му? – попита тя. – Кой реши, че ти познаваш намеренията му по-добре от всеки друг? Коранът забранява самоубийството, а ти изпрати млад човек да разбие пълен с хора самолет.

– Той умря като мъченик.

– Не, – рязко възрази тя. – Ти си убедил едно хлапе, че умира като мъченик и че ще получи седемдесет и седемте девственици в рая. Не се опитвай да ме убедиш, че вярваш в това. Ти се опитваш да получи власт и да експлоатираш сляпата вяра на глупаци като този младеж, за да постигнеш целта си.

– Очевидно знаеш, че винаги е ставало дума за власт, – каза той. – Преди векове Англия е постигнала такава с помощта на флот си. ……. А с какво разполагат народите от Близкия изток, освен с готовността на някои от хората си да се самовзривят? Да, това оръжието е грубо. Но позволи ми да те попитам следното. Колко похарчихте за осигуряване на националната си безопасност, след няколко поредни нападение? Сто милиарда? Петстотин?

Числото бе по-близо до трилион, но Ефросина не отговори. Разговорът не вървеше, както очакваше.  Джема се разкриваше като човек, твърдо устремен към властта.

– Преди нападението срещу Световния търговски център един от петстотин хиляди мюсюлмани бе готов да стане мъченик. Оттогава броят им се е удвоил. Това са десет хиляди мъже и жени, готови да загинат в джихата срещу Запада. Наистина ли мислиш, че можете да спрете десет хиляди атаки?  В момента разполагаме с почти безграничен запас от доброволни мъченици и скоро ще започнем да ги използваме в нападения, които ще променят световните граници според моите представи.

Говореше не като фанатик, а като президент на корпорация, който излага плановете за разширяване на компанията си.

– Не прави това, – умолително каза Ефросина.

– Вече е прекалено късно да спрем.

Лицето му стана сурово и безжалостно. Ефросина едва не припадна.

– А твоята смърт ще е първият удар.

Хората започнали да се оплакват на Бога:

– Ето само насилие, кражби, убийства, …. Защо живеем толкова лошо?

И в отговор чули:

– А вие не искате ли това?

– Не, разбира се! – завикали хората.

– Ами тогава, не ги правете, – казал им Бог.